На 4 юли проф. Костов навърши 65. Да му пожелаем единствено здраве, разбира се – б.а.
Ти си лекар с изключително аналитичен ум, но сам често говориш за хуманитарните науки. Обясни защо като културен експерт, но и като клиницист-професионалист, моля.
Хуманитарните науки ни плодят със знание. Знанието не ни прави по-морални, но ни дава възможност да опитаме да бъдем такива, показва пътеките към мъдростта, а мъдростта е немислима без морал. “Мъдрец” наричаме само човек, извисен над останалите с добродетели и прозрение. Онова прозрение, което ни помага да прогледнем зад знанието. Ерик Уайнър дава добър пример за разликата между знание и мъдрост, казвайки, че знание е да знаеш, че доматът е плод, а прозрение (мъдрост) е да не го слагаш в плодова салата.
Значението на хуманитарните науки личи в дефинираната от основоположника на научната социология Макс Вебер група на т.н. „интелектуалци”. Това са учители, писатели, творци на изкуството (артисти, художници) и учени - повечето, ако не всички, преминали през солидно хуманитарно образование. Тук причислявам и лекарите, защото една част от тях са преподаватели, пишещи хора, някои от тях и учени, а най-добрите – и творци на изкуство. Изкуството в медицината е съчетание на умения, знания и интуиция, а лекарската интуиция е всъщност прозрение, мъдрост, която се дължи на много знания и опит. Мъдростта да прозреш същественото не се отдава на всеки, а само на най-добрите. Тази мъдрост идва през книгите, през знанието, т.е. изворът е пак там – при хуманитарните науки. Борхес казваше, че няма друг път към мъдростта, освен знанието. Аз съм минал през добро образование и съм продукт на онова, което е минало от книгите към мен. До голяма степен съм и „self-made“, защото съзнавам, че без всекидневното многогодишно четене, което е станало моя страст, не бих бил това, което съм. Казвам това убедено, защото важните за мен хора, които срещнах в живота си, които ме формираха като личност, дойдоха през книгите - техните или на другите за тях. Не можем да избираме родителите си, държавата и мястото, в което се раждаме, но можем да избираме книгите, които четем - и това е един от най-важните избори в живота ни. Семейната среда и възпитанието, което получаваме, е първият голям урок в живота, но през книгите идва и средата ни, „духът на мястото“, в което пребиваваме.
Древноримското “genius loci”?
Именно. Ако си попаднал на добри родители и избираш добри книги, шансът да превръщаш даденото в желано е по-голям. Импулсът за този избор е мистерия, вероятно кармичен, защото нямам друго обяснение за моята страст към книгите, макар един от най-ярките ми детски спомени да е баща ми с книга в ръка около бумтящата печка. Ето това е значението на хуманитаристиката. Любопитен съм към всичко – литература, изкуство, история, философия, езикознание, дори религия - дотолкова, доколкото се интересувам от езотерика и гностицизъм. Мога убедено да кажа, че съм толкова еклектичен, колкото е една добре подбрана библиотека на любопитен към света интелектуалец, достатъчно рано разбрал, че най-доброто знание е да знаеш, че нищо не знаеш, а най-лошото – да не знаеш, че нищо не знаеш. Хуманитарните науки шлифоват и задълбочават мисълта. Да учиш, без да мислиш, е безполезно. Да мислиш, без да учиш, е опасно, казва Конфуций. Трупаме в паметта си конкретни научни факти, но инструментът, чрез който стигаме до тяхната същност и взаимовръзка, идва с мисленето. Затова мъдрите казват, че разумът е по-важен от паметта. Разумът знае, че пътят на осмисляне и познание за нещо е толкова по-дълъг, колкото е по-конкретно нещото. Ето по този път са ме водили книгите. Дано съм отговорил на въпроса.
Брилянтно, по моему. По какъв начин обаче може да се създава и подхранва усетът за история? И за историческа българска памет? Защото именно този усет ни позволява не само да разбираме миналото, но и като незаменим ресурс в сегашното да избягваме стари грешки и да имплементираме стари успехи в нов контекст. А у нас сякаш има страх от миналото - заради отвратителните 50 комунистически години от миналия век.
Как ли? Като се интерпретира без героичен патос, без национални комплекси, а с премерено достойнство. Тук става дума за нашата история. Има причини да гледаме достойно останалия цивилизован свят в очите. Българите имаме няколко събития, които заслужават световно признание.
Първото е българската азбука, най-вече кирилицата, която в различни варианти използват около 300 милиона души. Глаголицата е ползвана от хърватите до края на XIX-ти в., а в богослуженията в хърватските църкви и до средата на миналия век. Но кирилицата е нашето знаме. Имената на светите Седмочисленици, заедно с това на Константин Преславски, трябва да бъдат записани със златни букви в европейската история.
Второто събитие от българската история със значение за европейската култура е богомилството. Много ми е жал, че покрай наложената църковна доминация и институционалния диктат върху християнството, възприемано единствено като приоритет на християнската Църква, българите не знаят почти нищо или знаят твърде малко за богомилското учение. Наложените във времето заблуди относно зловредното значение на богомилството върху българската държавност и за падането ни под турско робство, самата “стигматизация” на богомилството, са допринесли за това, че българите не знаят за изключителния принос на богомилството за появата на Ренесанса, Реформацията и Просвещението, осъществен чрез преноса на богомилското учение в Западна Европа, посредством катари и албигойци. Този принос към световната култура и освобождаването на човешкия дух от оковите на Църквата е с изключително значение за европейския духовен прогрес и по значимост идва веднага след приемането на християнството като официална религия в Европа. Богомилството, а не официалната Църква, предпазва християнското учение от догматизма и съхранява неговата автентичност. Мога да отида и по-далеч и да кажа, че без богомилското учение днес нямаше да има и либерална демокрация. Затова не мога да слушам някои църковни апологети, които от висотата на своето непомерно самочувствие хулят богомилството, изхождайки от епидермалните си познания за него.
Третото значимо събитие в нашата история е българското Възраждане, защото в него за последен път в българската история се проявява силата на българския национален дух, възражда се нацията, неделима част от Европа. Ние сме южната граница на Европа, на европейската култура, изградена върху християнските ценности - и без българското Възраждане тази южна граница щеше да бъде друга. Възраждането ни приобщи отново към универсалните духовни ценности, върна ни там, където имаме достойно място – при майка Европа. Иван Динков казваше, че универсалното е локалното без стените. Това направи Възраждането – разкъса стените на българското Средновековие и ни отвори врати към просветена Европа.
Четвъртото голямо събитие в българската духовна история е Христо Ботев, геният на българската поезия, както го определя Гео Милев. Той заслужава място сред гениите на световната поезия, ако девиациите на либералната демокрация и съвременната политкоректност не го нарочат за неприемлив туркофоб.
Що се отнася до нашия комплекс от „отвратителните 50 години на миналия век“, в които ти си се формирал като личност, каквато си (защото те познавам от средата на 90-те, когато вече беше изключително образован след твоето завидно гимназиално образование, преминало през елитна гимназия). Можеш ли да твърдиш, че това образование днес е толкова ефективно, каквото е било по твое време, независимо от идеологическите ограничения? Има ли я твоята гимназия днес и дали е същото нивото на образование, което дава?
Не съм сигурен!
Далеч не, отговарям ти. Аз имах този нечовешки късмет голяма част от преподавателите в Класическата в края на 80-те да са и университетски преподаватели в Софийския.
Ето. И още нещо, за да привършим с „отвратителното време“, защото крайните мнения не ми допадат. Обяснението на всеки факт е мисловна констелация и на същата може да се противопостави друга мисловна констелация, отнасяща се за същия факт. Мъдрите хора казват, че на съвършената истина противостои друга истина, също толкова съвършена. Искам да кажа, че днес нещата са почти толкова “пембе”, колкото бяха някога. На твоята истина за „отвратителните 50 години на миналия век“ мога да противопоставя друга, съвсем равностойна истина, при това без да те опровергавам, а като възможност да приближим двете крайности. По-уязвимата теза винаги ме е привличала така, както винаги ме е теглила страната на по-слабия.
Но пък и ти си се формирал в истинските “подземни” години. Изкушавам се да напомня “Записки из подполья” (смях). Макар и в съвсем различен контекст.
В онези „подземни“ години 80% от обществото, притиснато от еднопартийната система, трябваше да си нещо като вътрешен имигрант, затворен в приятелските кръгове и в домашните библиотеки, в един недостъпен за външно око романтичен вътрешен свят, където идейните имплозии протичаха без звук, за да не те чуе съседът. Това и ти добре помниш, защото си се формирал в своята зрялост в годините до 1989.
По-скоро не. Аз съм “дете” на “демокрацията” от късните 90-те (смях).
Добре, но се надявах, че с демократичния преход, който възторжено посрещнахме на Орлов мост, този вътрешен свят ще отвори зазиданите си прозорци и „пред нас са блеснали житата, окъпани от топъл дъжд“. Но днес нещата не изглеждат много по-добре, в много отношения дори е по-зле, но „ний вървим, вървим, вървим, вървим нататък и няма край и няма край на шир и длъж“… Няма край това хараламбене, Нойзи. Някогашните монолитни 80% романтици са сведени до абсолютно малцинство, изпълнено със скепсис, загубило надежда и пак във вътрешна емиграция. Както виждаш, нещата са добре, но в лошия смисъл на думата (смее се).
И в този контекст, говорим ли достатъчно за греховете на бащите в България и позволяваме ли твърде много на синовете да правят свои грешки, без да ги съдим за грешките на техните родители? България е изключително малка държава, българският елит още по. Съответно не можем да си позволим автоматично да изтриваме цели поколения заради техните родители.
Да, това е болезнен въпрос, който показва колко сме далеч от националното Просвещение. Българите днес сме там, където ни е изоставила българската бохема от началото на миналия век – едно просветено малцинство от морални граждани, копнеещо за духовно възраждане и национален просперитет – на фона на едно значително мнозинство, което нехае, забавлява се от духовната и политическа чалга и не се интересува от съдбата на България, а единствено от своя “гечинмек” (по Захари Стоянов) и себе си. За съжаление, сред това мнозинство има много млади хора, повечето от които затворени в пространството около своя лаптоп и малка група приятели. Тези млади хора живеят инертно, отделени от проблемите на обществото в т.н. „ликвидна модерност“ (термин, въведен от Зигмунд Бауман, за да дефинира процесите на социална апатия сред младите, породена от недоверието в държавата и обществото). В тази криза на доверието се разпадат обществените темели, развива се краен лош индивидуализъм в условия на неустойчива „течна среда“, без ориентири и здрави основи. Губи се правната сигурност (съдът се възприема като враг!) и възможният „изход” за индивида, който няма никаква отправна точка, и така става затварянето в много тясна среда – ограничен брой приятели, интернет профили, малки групи – и отдаване единствено на потреблението и стремежът за създаване на външно впечатление. Така този индивид е загубен за обществото!
Тук съм напълно съгласен – потребителският императив нанесе нечовешки вреди в мисленето, особено сред “милениалите”.
Ето ти и още: в България (по данни от колективния труд „Европейските ценности. Новата констелация“ под редакцията на проф. Георги Фотев), това са около 60% от младите хора! За тази неприемлива, но логична промяна сред младите, сме виновни ние, по-възрастните, тези, които навлязохме в прехода все още млади и енергични, но не успяхме да предадем на по-младото поколение онази държава, която Лихачов нарече „държава на духа“. За какво да са виновни родителите ни? Те са живели своя живот такъв, какъвто са го пожелали и доколкото им е било позволено. Не са имали сили и възможности за повече. Кой щеше да им го позволи и защо прехвърляме нашата вина върху тях? Баща ми в началото на прехода беше прехвърлил 60-те и вече на изхода на активния си живот няма вина, че ние, на които уж е позволено, не направихме повече, дори напротив. Виновни сме ние, техните деца, че не направихме достатъчно, с което да се перчим пред родителите си. Има ли според теб основание за хвалба? Можем ли да погледнем живите си родители и да сме горди с постигнатото? Не мисля, дори съм убеден, че се провалихме. Макар и в години на идеологически диктат, родителите ни, които се трудеха и изнемогваха в държава, която мнозинството от тях не приемаха за демократична, ни оставиха едно бедно, изостанало от демократичния свят, но по-чисто, по-обгрижено и по- приветливо Отечество. Трябва да сме справедливи, когато съдим строго родителите си, защото на нас ни предстои по-тежка присъда от нашите деца, които се запиляха в чужбина, защото загубихме доверието им, че сме способни да сътворим нещо по-добро тук. Нашата вина е много по-тежка от тази на нашите родители, които прекараха живота си в идеологически заблуди и политическа диктатура.
Аз не съдя никого, както знаеш. Напротив, смятам, че късната ни тоталитарна държава е създала непомерни хора на духа, които в някаква степен и до днес са ненадминати.
Ако отида по-далеч, вината за състоянието на България днес е споделена между онези, които изпитват носталгия по старата политическа система, апатичното общество, продажната интелигенция (елит) и доволната от процесите на духовен разпад политическа класа. Толкова за българския интелектуален елит, който отстъпи своята роля на един арогантен, парвенюшки „елит“от новозабогатели, но недообразовани тарикати; те откупиха медийното пространство и основният пакет политици. За всички тях е определението “sine nobilitate”. Предадохме им държавата без бой и стана така, че само с бой можем да си я върнем. Както се казва, на зло куче - зъл прът. Кого да виниш и мразиш за тази безизходица, като всички, освен децата ни, сме еднакво виновни. Да отговоря и по Ботевски:
„Но себе си братя губя, тези глупци като мразя“.
България е малка държава, но с много история. Петър Увалиев казваше, че България е странна страна, в която ръст и възраст, крехка държавност и крепка духовност не съвпадат и това така стъписва чужденците, че те не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра. Висока е нашата мяра, но в последните 80 години направихме всичко възможно да намалим размера на аршина, с който ни мерят. В този десетилетен процес, забележи, са участвали поне три поколения българи, които са били в зряла възраст и с най-малко участие е най-младото поколение, което е с най-малка вина за случващото се, но отнася всички негативи на предишните, които допуснаха в продължение на близо пет десетилетия политическо месианство и още три десетилетия фасадна либерална демокрация, вместо очакван напредък във всички области на живота ни; грабеж, духовно пропадане, деградация на добродетелите, пренареждане на ценностите, самодостатъчна и недостатъчно образована политическа класа, безволие за промяна и легитимиране на корупцията. Поради всичко това, мнозина от българските интелектуалци, които очертават българските духовни висини, си отидоха от този свят разколебани, разочаровани, омерзени. Някои от тях познавах лично и знам за какво говоря. Владимир Свинтила, когото не познавах, преди да си отиде от нас, беше така омерзен, че в края на своя живот унищожава личния си архив с убеждението, „че ние, българите, не заслужаваме да имаме история“. Това е тежка присъда на родолюбец и тази присъда тежи върху всички ни, които участвахме в промяната – толкова значима, че може да бъде наречена и погром. Ние сме в процес на разпадаща се ценностна система и това възпламенява чувствата и мислите ми, защото разбирам, че сме застрашени като индивиди и като общество. Ето за това трябва да говорим, как да се измъкнем от кризата на духовността, която заплашва да достигне или почти е достигнала пределните си граници, за да бъдем достойни за предшествениците си, онези възрожденци, които са ни предоставили под наем българската история.
Снимка: bTV
Кога за първи път прояви истински задълбочен интерес отвъд гражданския към политиката? Какъв беше катализаторът? Отново подчертавам, ти си неоспорим експерт в твоята професия, съответно нещо именно оттам ли те подтикна - или самият ти винаги си бил любопитен към политиката?
Нямам политически амбиции. В този смисъл нямам и кариерни интереси в тази област. Обичам професията си и съзнавам, че не бих могъл да правя нищо друго по-добре. Затова нямам щения за политическа дейност. Имам обаче симпатии към политически формации, които споделят принципите на демокрацията, имат етични политически основи, с темели върху ценностите на персонализма и етичния консерватизъм.
Аз не виждам подобна формация на “терена”. “Демократична България” е съвсем далеч от каквото и да било – с трагично слабо лидерство и мънички мечти, които се простират до 4-те процента. Вярвай ми – познавам там всички лично.
За съжаление, етичните политически малцинства все още остават неразпознаваеми за обществото, което е вторачено в силните на деня и не смее да погледне встрани, където упорито и самоотвержено продължават апостолската си работа морално съхранени личности, които отстояват личния морал и политическата етика, с надеждата за духовно обновление и по-добро бъдеще на България. На такива формации, колкото и безнадеждни да са те, съм готов да помагам с експертния си капацитет и безвъзмездно. Полето на активната политика, каквото е днес, не е моята област на изява. Там не виждам поводи за вдъхновение, а почтеността и достойнството нямат стойност в политическата игра. Колкото и добродетели да има човек, в политиката съществува риск за тяхната употреба и трансформирането им в пороци. Почтеният човек знае, че не носи отговорност за своите добродетели, а за своите пороци - и затова се пази, да не ги усвои!
Политиката per se нехае за морала. Моралът е неприемливото „зло“ за политическата власт, защото днес е все по-видимо, че с морал не се гради силна държава. Моралът и честта постепенно напускат сферата на политиката и ние всички сме въвлечени в този експеримент. В същото време това не означава, че липсват политици с морал, но те стават все по-малко на видимата политическа сцена и това е естествено. Да правиш политика с почтеност е непопулярна апостолска работа. Изисква отдаденост, дързост, себеотрицание. Познавам и такива ентусиасти, но ако ги назова тук, ще им създам проблеми, защото няма да бъдат пощадени от дебнещите тролове. Отстояването на лични добродетели в политиката, която се крепи на компромиса, е трудно и почти невъзможно занятие. Може да си изпълнен с лични добродетели, но ако си политик, те не вършат работа. По-добре ги зарежи у дома, ако искаш да останеш по-дълго в нея.
Попитах те горното, защото в България вече като че ли има „професионални“ политици и „професионални“ съветници, които твърде често не са никакви експерти, а широката общественост вече отдавна ги счита за част от политическото съсловие. Защо никой не разбира, че един експерт може да е изключително важен съветник, без да е политически играч?
Да, за съжаление това е така. Политическата сцена оредя откъм експерти, които се ползват с високо обществено доверие. Те останаха извън нея и това ги превърна в критици, отколкото съзидатели на политики; срещу тях се водят войни по всички фронтове, стават жертва на медийни компромати и на журналисти за специални поръчки. Самият аз го изпитах на гърба си в хода на епидемията. Големият грях на българската политическа класа от последните години на „прехода“ е, че успя много бързо да превърне политиката в бизнес и отдръпна стойностни хора от себе си. Все по-малко почтени българи проявяват интерес към активна политическа дейност. Политически подкрепяната корупция стана приемлива до такава степен, че застрашава да се превърне в норма. Това е отблъскващо. Примерът на някои политици, които забогатяха от „заплатата си“, става заразителен и се разпространява експоненциално, като застрашава ценностната система на подрастващото поколение. Политиката се стреми към ефективност, но тази ефективност може да се постига и от морални политици, които зачитат човешкото достойнство и гледат на работата си от висотата на личния морал и достойнство, според категоричния императив на Кант. Такива морални политици ще се умножат, ако ги избираме по съвест. Само така ще съдействаме за развитие на демокрацията. Съвременните политици се избират от едно активно „мнозинство“ по-скоро според интереса на същото, следвайки „хипотетичния императив“ – или според повелята на партийната дисциплина. Изключителните политици трябва да бъдат държавници, извисени над партийните интереси, загледани в добруването на народа си. Най-новата история на Европа познава такива вдъхновяващи политици като Дьо Гол и Аденауер.
Действията на всеки човек, особено политик, трябва да бъдат такива, че да бъдат разчетени и възприети от всеки като закон, приложим спрямо него и другите. Това е кантова апория, но звучи твърде човешко, нали?
По-скоро хюмов парадокс, ако позволиш. Най-великият шотландец ни съобщава, че няма кантиански морал без просвещенско действие.
Да. Що се отнася до навлизането на експерти в помощ на политически решения, аз няколко пъти призовавам в мои интервюта, че е необходим независим експертен съвет по проблемите на здравеопазването и за справяне с проблемите в здравната система, за да сме по-добре подготвени за следваща среща с коварен вирус. Всички проблеми станаха по-видими през периода на епидемията и тя беше тест да се очертаят границите, до които можем да се справим с наличните ресурси – кадрови, апаратура, отделения, лаборатории, екипи и пр. Този екип трябва да бъде независим от изпълнителната власт, за да работи спокойно в обоснован времеви хоризонт.
Защо никой не иска да се обгради с по-умни, с по-знаещи, с по-разбиращи? Мислех, че е заради колективистичната ни култура тук, но все по-често е световен феномен.
Това е днешната драма. Макиавели пише: „За Княза не е маловажно да знае да избира своите министри, които са добри или лоши, в зависимост от мъдростта му. Първото, което се прави, когато се оценява суверенът и неговият ум, е да се видят мъжете, които той държи около себе си.”
Лошият политик се обгражда с ласкатели, а добрият създава обожатели. Истинският лидер се обгражда с умни съветници, дори по-умни от него, а се освобождава от глупавите и посредствените. Слабите лидери прибират онези, които добрият лидер освобождава. Така личността му изпъква като позлатена рамка върху бял фон. Мъдрите лидери избират сътрудници с енергия, интелект и морал. Ако последното липсва, първите две качества са без значение. Самонадеяните лидери се страхуват от умни, мъдри и почтени сътрудници.
Навлизането на експерти и повече умни хора в политиката ще промени и политическото говорене, което трябва да има различен синтаксис, без политически нарцисизъм и противопоставяне. Време е за мъдро политическо говорене, разбираемо и не унижаващо опонента. Стига заучени фрази. Най-неразбираем е човек, който сам не разбира какво говори. Симеон Кобургготски говореше неразбираемо и всички възприемаха това говорене за мъдро, а то си беше семпло, невнятно, неприемливо за “цар”, камо ли за премиер. Семплото политическо полуговорене започна именно от Кобургготски.
Какъв е правилният път към промяната според теб? Улицата или безброй разговори в безброй стаи?
Радичков го е казал: Стига с това хараламбене!
Разговорите за едно по-добро бъдеще на България ни очакват.
Според Карл Шмит, германски юрист и философ, със спорна биография, един от най-големите критици на либерализма, функцията на политиката е невъзможна без „дефиниране на врага”. Мисля, че е дошло време българският народ да дефинира своите врагове и демони и да се освободи от тях.
Необходима е нова и мощна политическа общност, нов политически субект, който да изведе България от моралната и политическа криза. Свърши времето на противопоставяне и индивидуални ежби. Политиката не е боксов ринг, а територия за политически дебати, за идеологии, краткосрочни и дългосрочни програми, а не кръпки и шиене на ишлеме. В Евангелието на Матей е казано:
Там където сте се събрали двама или трима в мое име, там присъствам и аз.
За такова събиране дойде време.
В прагматичен план съм убеден, че трябва да се преборим за електронно гласуване, въпреки всеобщия вой, че това ще опорочи вота с манипулации. Щом всички вкупом се втурнаха срещу електронното гласуване, значи има за какво да се замислим. Към електронното гласуване е необходим и образователен ценз, за право на глас. По това трябва да се произнесат конституционните експерти, защото не знам дали е юридически обоснован такъв ограничителен акт.
В момента няма как, по закон и всякак.
Да, но е път към промяната. Необходима е още и индивидуална воля за тази промяна. Обществото ни е разединено и разколебано. Тиранията възниква в разединени общности, сред масата от индивиди, вторачени в личните си дела и интереси. В такава обстановка, всеки се превръща в прашинка, отделен от монолитното цяло, а всички се превръщаме в прах на волята на ветровете и бурите, които го превръщат в кал. Тази кал лесно залепва по ботушите на властта.
Онази трагична и метафорична елинпелиновска кал?
Да. Когато нехаеш за съдбата на останалите и се затваряш в личния интерес и дела, се превръщаш в индивидуален център, лесна мишена за всеки, който цели разцепление и власт над разцеплението.
Промяната трябва да започне от нас. При семействата и децата си сме с добродетелите, но сутрин излизаме от дома си с пороците. Възпитаваме децата си в добродетелност, а самите ние сме я натикали във фризера. Никой, дори и най-големият престъпник, не желае децата му да са като него.
Досущ като в “The Sopranos” (смях).
Ами да. Всички искаме да имаме успешни, възпитани и почтени деца, но нехаем за живота, с който ще се сблъскат извън дома, за гражданската активност на обществото, за тези, които решават бъдещето им. Възпитаваме деца със съвест, а не решаваме по съвест кой да определя общата ни съдба. Ако избираме по съвест народните избраници, ще се получи сбор от решения по съвест - и независимо кой печели, ще ръководи чрез гласовете на едно мнозинство от морални граждани. Ние се различаваме от животните по много признаци, но един от най-важните е, че имаме съвест. За разлика от животното, човек е самосъзнаващо същество и гледа на живота от две страни - отвън и отвътре през собствения си живот и през живота на другите. Затова му е съвестта, за да има достоен живот.
Хайдегер казва: Животното загива, човекът умира. Защото съзнава и разсъждава върху живота и неговия смисъл, дистанцира се от смъртта и тя не го заварва несъзнаващ, незнаещ за нея. Защо допускаме животът ни да протича, без да го съзнаваме и без да носим отговорност за него?
Хайдегер ни учеше и на нещо друго – онова за “меката сила”, културологичната. Ерго, какво да направим, за да имаме реална промяна? Защо вече повече от 70 години се проваляме?
Днес не е достатъчно да си гражданин, който спазва закона и порядките. Дошло е време да се извисим до морални граждани, които могат да различават кое е добро и кое зло - и без да нарушаваме закона, да се противопоставим на злото с цялото си достойнство. Улицата не е решение, но ако трябва да бъда коректен към историята на либералната демокрация, още нейният “бащица” Джон Лок е казал, че ако няма други начини, и бунтът е начин за защита на демократичните ценности.
Тук е ролята и на интелектуалците по Макс Вебер. Време е същите да заявят своята категорична позиция относно допуснатите грешки на прехода. Да не се крият по дупките и да пишат за цветя и рози, а да крещят, да надуват тромпета, за да възвърнат слуха на съседа, който се прави на глух (по Борис Христов). Ако имаш претенции да бъдеш морален темел, трябва да излезеш гърди пред строя и да посветиш част от времето си на промяната. Интелектуалецът не трябва да бяга от своите отговорности към обществото и трябва да влиза в политическото закратко и смело, за да изкаже мнение или да извика правдата, но без да се задържа дълго и изкусително в политиката, бързо да се завръща в сферата на интелектуалното, където – недосегаем - да продължи своята мисия. Правдата стои по-високо от Истината, казваше Иван Динков. Затова трябва да има интелектуалци извън политиката, като морални стожери, да посочват кривиците ни.
Една от причините за провала ни е, че няма единство не само сред интелектуалците, но дори в съвсем близки политически формации няма воля за единен отпор срещу многоглавата ламя, която пази изхода на тъмния пре(о)ход към светлината. Стига с арогантните нападки. Това разделя и принизява, няма градивност. Всеки един от нас е равен пред Бог и никой не е съвършен. Самият аз не съм, затова избухвам само тогава, когато погазването на морала стигне своите граници или глупостта нахлува с фалическа твърдост. Време е за отговорен политически диалог, но за това трябва и кадрови потенциал. Сякаш сме куб на Рубик в ръцете на горила.
Всеки национален лидер, който не се стреми да има мнението на народа, губи битката с него. Народът е безпощаден суверен. Той поддържа институциите от собствения си джоб и изисква да бъде гарантирана неговата власт, личната свобода на всеки гражданин и действащи закони, които да гарантират всичко това. Трагичен е онзи политик, който не разбира подтекста на онова, което му подсказва народът, а го третира като домашна прислуга и го подхранва с популизъм.
„Смисълът на текста е в подтекста“, казваше Константин Павлов. Да пренебрегва думата на народа и да не се вслушва в неговите вопли е самоубийсвено за всеки политик. За да заслужи място в балната зала на достойните, трябва да постави Егото си в служба на народа. Днес политиците дрънкат накити, а народът ръкопляска в дъното на залата.
Не само егото, но и своя “id” (смях). Опиши и оцени така наречения преход в пет изречения. Защото ти си свидетел и на соц-миналото, и на прехода, и на настоящето.
Няма „преход“, а протяжна фасадна демокрация. Нещо като невнятно изречение, написано с много правописни грешки (по Радичков).
Преходът загуби устрем при Симеон Сакскобургготски и от паянтова стълба се превърна в широка спирала с невидим край.
Последното десетилетие протече с пропадане на последните надежди за излизане от тази спирала, изяде последните остатъци от политическия морал и почтеност, легитимира новото поколение политици, които се откъснаха от щенията на народа.
Ще използвам думи на Монтен за резултата на прехода: България е все още една недовършена градина.
За прехода приляга думата позорище, за да се помни, че обществените стъгди са място, на което най-бързо можеш да се опозориш.
Покрай форсмажорната ситуация, все по-често се наблюдава каква огромна трудност срещат учените да обяснят на лаиците редица научни факти. Хубаво е, че експертът – включително в твое лице - се върна на дневен ред, но през последните години публичният дискурс дотолкова се опрости, че вече съвсем няма общ език и обща култура, която да помогне за сформирането на информирано общество. Като че ли си се заражда една нова twisted enlightenment ера, в която отново малцината образовани ще са мотор на прогреса за мнозината неграмотни. Или?
В последните години езикът, на който говорим, съвсем опрости слога си. Чалгата легитимира просташкото говорене и става все по-трудно да се говори на висок език. Всеки като теб, който се опитва да го прави по другия начин, звучи като завършен сноб. Животът ни легитимира простащината, а тя – политическия популизъм. Просташкото говорене стана модел за подражание. Просвещението все повече се отдалечава от нас и на негово място се настани подражанието, имитацията, преиграването с “яки” думи и фрази. Езикът, на който все повече се говори, придоби уличен слог и лексика. Изтънченото, задълбочено говорене, не се продава добре.
Тук ще се позова на любимия ми Пелагий, който е посветил целия си живот в битка за просвещение и изтръгване на мисълта от религиозния догматизъм. Срещу себе си е имал изключителен противник – Свети Августин, но е обходил света, за да го намери и убеди в правотата на посланията си – че човек е творец на съдбата си, Богоподобен, защото е сътворен по образа на Бог и затова е изпълнен с добро, има силата да гради бъдещето си и по подобие на Създателя си не се нуждае от посредници, за да го стори. Такова е и моето послание. Българите сме хилядолетен народ, с мисия, заложена в духовните учения, преминали през земите ни и тази мисия не е спусната от църковния амвон, а е заложена в сърцата и умовете ни. Задача на по-будните и извисени български умове е да задвижат енергиите, които ще завъртят колелата, за да тръгнем напред. Това става с набиране на обществена енергия, на критична маса от морални граждани. Това е задачата на малцината образовани, както самият ти определяш ситуацията в българското общество. Време е за събуждане. Настъпи тринадесетият час.
Добре, но защо въпреки всички уроци от историята, мнозинството все така смята, че прогресът и промяната идва от масите, а не от единици и малки групи? Каква е тази жажда за криворазбрана демокрация в ерата на републиките (да не говорим, че почти всички бъркат тези два термина вбесяващо). Не може да искаш да те управлява бакалинът. А някак си все той е на власт. И отново, това не е само локална тенденция.
Историята се създава от личности. Образовани и дръзки, почтени и устремени в делата си. Българското национално Възраждане е преминало през живота на изключителни личности, без които то нямаше да се случи. Всички до един, с изключение на Бенковски, са образовани за изискванията на времето и зрящи за историческия момент - Неофит Бозвели, Георги Раковски, Петър Берон, Драган Цанков, Стоян Чомаков, Петко Р. Славейков, Найден Геров, Тодор Икономов, Христо Ботев, Васил Левски, Цанко Дюстабанов, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Бачо Киро, Петър Бонев, Константин Величков, Стефан Стамболов и много други. След имената им трябва да звучи „Върви, народе възродени“ по текст на Стоян Михайловски, като не забравяме, че извън възторзите си, същият този Михайловски е изрекъл и следното: „Българинът не е свободен, а само освободен“. Това и днес е актуално, защото и днес не сме свободни; повече от всякога сме жертва на собствените си робски импулси и показваме своята смелост само на белот и сантасе. Това е казано безпардонно от Илия Бешков:„Такива сме българите: неверници от огизване във взаимопредателства; еретици от зачатието си; все очакващи освобождението си отвън поради съмнения в собствените си сили; страхливци, които все се мъчат да докажат на света своята храброст; самохвалци с това, което отлично знаем, че ни липсва.”
Смущава ме липсата на амбиция както в народа, така и в нашите политици - да оставят след себе си добро име и просперираща държава. За няколко десетилетия се превърнахме в популация от носталгици. Съдбата беше щедра към нас и ни предложи възможност в исторически момент, но тази възможност беше пропиляна и за това не са виновни само политиците, а всички ние, които допуснахме това. Виновни сме, защото позволихме на непригодни политици, безхарактерни депутати и министри, гротескни „опозиционери“ и фасадни демократи да обезлюдят и съсипят страната. Тази системна грешка се случи заради притъпените морални рефлекси на обществото, което не изпълнява ролята си на коректив и съдник. Днешното лице на България носи белезите на позора на политическия преход, в който съучаствахме всички. В стихотворението "Най-удобна дреха за джуджета..." Румен Леонидов го е казал: "Не сме народ от джуджета, а от малки хора". А в едно свое интервю изяснява: „Малкият човек се оказа нищожество. Партийно. Амбициозничко. Жалко. Народът ни е добър като джудже, но е противен с липсата си на вълшебство. Затова сме народ от малки хора.”
Днес са още по-правдиви думите на Христо Фотев, които сякаш са писани за днешното време:
„Най-страшното не е смъртта ни,
а че сме приживе в тъмната ѝ пластика.“
Липсва гражданско общество, за да се противопостави на деструктивните тенденции. Затова се стига до необуздана мегаломания и безконтролна власт. България е добър пример за изпускане на гражданския контрол и затова е на опашката на Европа.Такава политическа и обществена среда е изключително плодоносна за поява на самодоволни политици. Липсата на критична маса в свободомислещ народ води до популация от безлични индивиди, които избират за водачи себеподобни. В такава безкритична популация се появяват политици, които не притежават държавническа мъдрост. Такива политици съществуват в пълна изолация от критично мислещите, морални граждани - и последните нямат шанс да пробият през ласкателската мъгла. Притъпихме защитните си рефлекси срещу мултиплицираната простотия и узаконената лакомия, с които привикнахме. Въпросът, който виси днес е, възможна ли е появата на политици с висок морал и емпатия към народните неволи?
За мен, като последовател в скептицизма на Пирон, Арселай и особено Секст Емпирик - да не почвам пак за Хюм - това е много труден въпрос (смях).
Но забележи: подобна възможност изисква усилията на критично мнозинство от събуден за обновление народ, който да повярва, че промяната е възможна и да опита да я извърши. Това, обаче, не става във фитнес-залата, а в главите ни. Но първо трябва да ги извадим от пясъка. Действителният преход към демокрация иска дълбока оран, ново зърно и нови филизи, които да превърнат България в „приют за щастливци”.
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
