Ползата от съмнението

Калин Терзийски Последна промяна на 09 април 2021 в 08:34 3184 0

Докато гледам как „епидемиолозите” говорят по телевизията, аз се замислям за Декарт. И за много други неща, естествено. Хемингуей казва: Всяка котка води до... нова котка. Аз казвам, че и с мислите е така: Всяка мисъл води до нова мисъл. Така, воден от това свое заключение, старият Хем е станал стопанин на десетки котки, поне докато пребивавал в Куба. Мислейки за Декарт и подлагайки това си изказване на истинско, картезианско методично съмнение, аз си казвам: а може многото котки да са били стопани на стария Хем?

Гледайки „епидемиолозите” по телевизора (простете за тъпашкото „ по телевизора”, но аз много обичам, някак перверзно, да гарнирам високопарните си приказки с простотии), аз си мисля за Декарт и за неговото „методично съмнение”. И също така – за моето – абсолютно неметодично съмнение.

Декарт (или Картезиус) тръгва от идеята, че за да стъпим на здрава почва, първо трябва да се усъмним във всичко. За да можем след това да преутвърдим всичките си знания, изхождайки от несъмнени, абсолютно сигурни твърдения. И така се ражда единственото, първо и несъмнено: Cogito, ergo sum – Мисля, значи съм.

Това е единственото абсолютно несъмнено твърдение. Декарт е трябвало, според мен, да спре на него. Щом мислиш, значи все някой трябва да извършва това мислене! А този някой – това, в края на краищата - си ти. Гаранцията за това, че има такова нещо като „ти” (или „аз”) е несъмненият факт на мисленето. Мисленето, сиреч – съмнението. Всичко останало, простете (би казал Декарт на чист турски) е бошлаф работа.

Ама възприемаме нещо със сетивата си – значи го има. Да, ама друг път! Че нали и халюциниращите възприемат със сетивата си разни неща?! Ама ние, защото сме повече от тях (от халюциниращите) и смятаме, че те са „болни”, а ние – не сме. Хехе. Ами глухите? Те не възприемат със сетивото си слух разни неща? Тези неща няма ли ги? Ами ако всички бяхме глухи? Ами я да си спомним как именно халюциниращите са били почитани като „получили видения свише” – само допреди 200-300 години. Та нима „виденията свише” не са били възприемани от нашите предци като несъмнена истина? Дали е много разумно да мислим, че сега сме по-умни и по-„развити” от хората отпреди 200-300 (или 2000) години? Нима сме по-щастливи и по-мъдри? Нима сме станали безсмъртни или без-болезнени? Нима сме постигнали прекрасните Апония и Атараксия (безболезненост и пълно спокойствие) на Епикур?

Така де. Гледам и си мисля за свещеното съмнение. И как изглежда то в наше време.

Примерно ми прави впечатление, че „епидемиолозите” излизат по телевизора, примерно като имат някаква пресконференция; иначе си седят кротко зад някоя маса, турили маски на лицата, чакат си мълчаливо реда. Но като на някой му дойде редът да говори – сваля си маската и започва да говори. И аз си казвам: Пустото съмнение.

Та нима аз и те не сме завършили една и съща медицина по едно и също време? А в тази медицина се казваше: Заразяването при вирусните въздушно-капкови инфекции се осъществява при вдишване на въздух, съдържащ вируса. Вируси се отделят в минимално количество при спокойно дишане, при обикновен говор - до 250 вирусни частици за 1 минута, при кихане - до 10–15 хил. вируса, при средно силна кашлица - до 50 хил. вируса и при силна кашлица - до 100–800 хил. вируса. Образуваните при кашлянето капчици не отиват на повече от 1–1,5 метра от болния. Една част от тях престояват малко време във въздуха и под тежестта си падат на земята. Средните по големина (капчици на Флюге) и малките капчици (аерозолните ядърца на Уелс) могат да циркулират във въздуха до 2 часа.

Значи, казвам си, именно когато говори усилено, човек пръска капчици и аерозолни ядърца. Ако си стои съвсем тихо и диша бавно – пръска много по-малко ядърца и капчици! Така ли е или греша?

Защо тогава не си стоят без маски, но именно когато започнат да говорят да ги слагат? Нима не е по-логично?

Но нямало да бъдат чуди! Е да – но каква е целта на маската? Не е ли целта да предпазва? Каква е целта - да предпазва от разпръскване на заразните капчици, или просто да декларира съпричастност към някакви правила, па ако ще те да се абсурдни?
И въобще – защо във всякаквите забавни и тям подобни предавания маски няма, но в предаванията на „епидемиолозите” има?
Мисля си за съмнението. И дали то е полезно. И дали Декарт ще ме поздрави.

Доктор Рийо, героят от „Чумата” на Камю казва едни велики думи: Ех, не можеш едновременно да знаеш и да лекуваш.
Сега е времето на лекуването. После, вероятно, ще знаем.

Ядосвам се на своето съмнение. Защото знам, че ако изначално, предварително не съм съгласен с една теза – примерно, че трябва да се носят маски или въобще, генерално – с противоепидемичните мерки... аз така или иначе ще „работя” (моят мозък ще работи, без това да бъде осъзнавано) все в посока на откриване на все нови и нови „потвърждения” за правотата на моята си теза.
Като използвам кавички, не искам да омаловажа нито своята теза, нито съмнението.

Просто искам да кажа, че всеки тръгва с някакво пред-убеждение; и след това така или иначе „донася от девет кладенеца вода” и някак успява да го докаже. Това е естественият стремеж на душата да изглади, да се справи с т.нар. Когнитивен дисонанс: да преодолее разминаването на данните, идващи от действителността и първоначалното убеждение (пред-убеждение). Ако си убеден в нещо още отначало (а ние, всъщност, винаги сме, ние винаги без да усетим, заставаме на една или друга позиция, изказваме една теза още отначало), ти без съвсем ясно да си даваш сметка, ще намираш доказателства за правотата на това свое убеждение винаги и във всичко. И ще неглижиращ всички факти, които противоречат на тезата ти. Такъв е характерът на човешката душа. Но, би казал Декарт, и това е съмнително.

Давам си сметка, че един достатъчно добре подготвен в своята специфична сфера, пък и опитен в реториката „епидемиолог” би успял много добре да обоснове именно това поведение – с говоренето без маски и мълченето с маски – би го бетонирал чудесно с факти; но аз знам, че ако изправя срещу него един също толкова добре подготвен учен, който обаче е противник на тази теза – той ще се обоснове също толкова блестящо. И ще разбие обосновката на първия на пух и прах. Ще има да си играем на софистика. Прав е тоя, който „надспори” другия.

Тогава се оказва...

Че ще да е прав тоя, който се „смее” последен. Тоест – който има последната дума. Този, който има право да говори повече, който има право да каже последната дума; или просто казано – който има властта и държи медиите. Прав ще бъде този, който повече, по-гръмко и по-нетърпящо възражения е говорил. И накрая, без да даде право на другия – е казал и последната дума. И освен това – нито в миг не се е усъмнил в казаното от самия него.

Но нима не се съмняват никак в това, което говорят, само пълните глупаци и идиотите?

Значи, аз все пак се радвам на своето съмнение.

Знам, че винаги, във всеки момент, не съм прав. И в същото време съм прав. Галилей, излизайки от съдебната зала на Инквизицията, прав ли е бил? Когато целият свят е бил срещу него? И целият свят е бил убеден, че той, Галилей, не е прав. Галилей е казвал едно, а „целият свят” е казвал съвсем друго. Галилей смахнато си е твърдял, че земята се върти... а светът му е казвал, че да говори така е ужасно безотговорно и за такава безотговорност може да бъде пратен на кладата (и сега много обичат да се позовават на целия свят; казват: „Е не виждаш ли, че е така в целия свят?!”)

Сещам се пак за халюциниращите. Те казват: Чух Господ. А ние, тоест – „целия свят” или „нормалните” или „многото,  мнозинството” – им крещим: "Луди, луди, вие сте луди!"

И ги затваряме в някоя психушка. И ги „лекуваме” от тяхната истина, която ние, мнозинството, наричаме „халюцинация” – с помощта на халоперидол или 100 волта прав ток – битемпорално. Каквото и да означава това.

Все пак ще продължа да се съмнявам.

Но в това време ще продължа и да работя. А докато работиш – трябва да имаш в себе си и доста голяма доза непоколебима увереност.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X