Човекът в епохата на закриване на огъня

Калин Терзийски Последна промяна на 25 март 2021 в 12:08 4792 0

Калин Терзийски

Тъкмо приключвам някаква онлайн сесия. В нея някаква компания за бизнес с препоръки обяснява на нови членове какво означава бизнес с препоръки.

Нищо не разбирам от това – включил съм се по молба на една приятелка по повод благотворителна кауза. Цялата работа е нещо такова: включваш се и вече всички членове на тази компания започват да препоръчват на познатите си и на бизнесконтактите си твоя бизнес и продуктите му. Това, което едно време наричахме „връзки”, но формализирано, регламентирано, вкарано в точен алгоритъм. По американски. И естествено – също изкарващо пари. Все едно някой изкарва пари от това, че има доста връзки и ги предоставя на друг. Нещо като Лебедев от „Идиот” на чичо Фьодор Михайлович. Или по-точно – някой изкарва пари, посредством това, че успява да събере хората и техните връзки: аз познавам Петър и Стоян и те могат да купят твоето сирене, ама те не те познават, затова аз ще им кажа за тебе. Нещо такова.

Само че всичко това (и то онлайн) ми изглежда толкова нечовешко, че се уплашвам и когато идва моят ред да говоря и трябва да кажа защо участвам (тоест – за благотворителната кауза, та да я подкрепят повече хора), аз съвсем се стъписвам. И започвам да говоря за писателството и за българската книга. Общи приказки. Тоест – реагирам точно като хората от моята младост. Попаднали на партийно събрание на БКП и дремещи, когато биват внезапно призовани да кажат „какво мислят за антихуманната политика на Роналд Рейгън”, те се сепват, започват да мънкат и казват някакви пълни глупости и клишета. Примерно за международното положение. Да. Новият онлайн световен ред ми прилича на по-зловещ вариант на партийните събрания от едно време. И си казвам, че трябва да избягам в гората. Но нали го правя за добро? За благотворителната кауза...

Но си казвам: та нали „благо-творителност” е нещо благо, което твориш! Аз съм творец, аз знам какво е благо... в тия онлайн идиотщини (не в тази специално, а по принцип в онлайн общуването) не виждам нищо благо и нищо творческо. Виждам дехуманизация. И все трябва да си повтарям: все пак това е за добро. Нали сега няма как иначе?

Но човешката ми същност се съпротивлява, не може да приеме, че може да се прави Добро в zoom.

Казвам си: „добро” е човешка категория. А в това онлайн говорене няма нищо човешко. Има някакви пет шест или двайсет мигащи и изкривени лица, снимани с камерите на лаптопите... Това ли е новото „човешко”?

И излизам навън. Тоест – в истинското навън. През вратата на входа. Не просто да изляза от онлайн срещата, а навън като навън. И виждам опънати червени-бели ленти. Над тях – табелки "Внимание! Ще се проведе санитарна сеч."

Звучи ми зловещо. Нещо като казашката Запорожка Сеч. Или като клането на ромеи във Върбишкия проход. Сеч. И в комбинация със „санитарна” – думата, придобила нови, особено потискащи измерения в новото време – тази „санитарна сеч” звучи съвсем обезнадеждаващо.

Звучи ми като „край на хубавите неща в света, начало на нов ред, в който някой ще отсече всичко цъфтящо”. Все се питам кой е този „някой”.

Естествено – това са мои лични интерпретации. И си казвам: а има ли нещо в света, което не е лична интерпретация?

И си казвам: а защо някои хора с власт налагат своите „лични интерпретации” над всички други, представяйки ги за абсолютната Истина? Защо те, виждайки нещата по един или друг начин, си позволяват да казват не че Те виждат нещата Така, а че Нещата са Именно Така!? Защо те стоят по цял ден в екраните на телевизорите и разпространяват Своите лични интерпретации като това, на което всички трябва да вярват?

Не знам.

Моето настроение е мрачно. Усещам с кожата си лицемерието, лъжата, несвободата и мракобесието. Налагащи се отвсякъде. Усещам как дори хора със съвест започват да се огъват и да приемат новата фалшификация. Която даже още няма име. Но се усеща. Усеща се като парене. Усещам я, както човек усеща радиацията.

Отивам до магазина и си мисля: дали новият ред може да бъде наречен нехуманен? Естествено, че може. Защото всичко може да бъде наречено всякак. Но тези, които налагат имената, с които наричаме нещата, скоро ще променят значението на думата „хуманно” и то ще означава нещо съвсем друго.

Замислям се за нещо наистина базисно: а нима Всичко, Което Прави Човекът, не е Хуманно? Тоест – човешко?

Да, някой буквоед ще каже, че „хуманно” е доста точно формулирано понятие. Но то е формулирано, скъпи буквоеде, по стария начин. Така, както ти си го учил. А сега „хуманно” вече ще бъде нещо съвсем друго.

За мен, стария човек, „хуманно” е да можеш да работиш и да се виждаш с хора. Сега, усещам, хуманно ще стане нещо друго.
Но – пак се питам, нима „човешко” не е всичко, което хората правят? Човешко, твърде човешко... В такъв смисъл и кладите са нещо „човешко” и изглеждащите ми „дехуманизирано” онлайн срещи са нещо човешко. И в тях има човещина... Ха. Я ти да видиш! Има човещина както в кладите, така и в новия онлайн ред? Да.

Ние, апропо, сме опитни в това: приемаме примерно масовите жертвоприношения на ацтеките като вид „културен знак”. Това, видите ли, е просто парченце от историята на хората, с която ние можем да се позабавляваме. Доста постмодерниско, нали така? Масовите жертвоприношения като вид активност на хората в докомпютърната епоха. Канибализмът и други човешки активности преди онлайн ерата. Чудесно.

Да, все пак децата няма да си вадят очите с пръчки, играейки на война – ще си „вадят очите” само над своите тъчскрийни. Нещата все повече ще бъдат в кавички. И това е някак хуманно. Пръчките няма да съществуват. Докато евентуално не създадат нови електронни (най-добре – онлайн) пръчки и камъни за игра.

Казвам си: идва каменна епоха. Но в нея камъните са онлайн.

И влизам в магазина, маскиран, обезличен, без лице, без значение, без човешки вид. И си купувам някакво сокче, на което пише „пълпи”. Да. То е полезно. Даже – може би е хуманно. Продукт на милион машини, произвеждащи милион бутилчици за милион безлични човекосъщества като мене. Преди това бяха компотите – казвам си. Истинските компоти от истински праскови. Тях ги варяха моите истински баби и майки в казани. Между блоковете. Като събираха дърва от тези дървета, които сега санитарно ще изсекат. Събираха само сухите клони. И там (тоест – тук) между блоковете – гореше истински огън. Над него слагаха истински не-онлайн казан. И се варяха компоти.

Огън вече няма. Живеем в онлайн каменна ера, един милион години след откриването на огъня и една година след закриването на огъня. От човека.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови