Точно преди 70 години австрийският икономист и нобелов лауреат Фридрих фон Хайек публикува един от най-известните си трудове – „Пътят към робството“. В него описва пътя, по който едно общество, подлъгано от идеализъм и объркано от политическа пропаганда, преминава от свобода и демокрация към тоталитаризъм/социализъм и еднопартийна диктатура.

Преди седем десетилетия „Пътят към робството“ служи като гръмко предупреждение към народите в следвоенните демокрации, че ако не демонтират (ужким) временно установените планови военни икономики, борбата срещу нацизма ще бъде напразна, тъй като много скоро ще си отгледат собствени национал-социалистически режими.

В началото на пътя към робството са застанали съгласието и вярата на гражданите, че един или няколко държавни чиновници или политици разполагат с повече знание от цялото общество. Следователно, на тях трябва да се вмени ролята да планират живота на всички останали. За да могат гражданите да повярват в тази идея, върху тях се сипе порой от обещания за какви ли не утопии – доходите на всички ще растат непрекъснато, хранителните продукти, горивата и тока ще са вечно евтини, златото само ще блика от земята, заводите ще са държавни и винаги ще печелят, всички ще са равни, и т. н. Тук повечето от нас ще заявят, че това очевидно са невъзможни неща. Фон Хайек обаче забелязва и друг, навярно много по-критичен, проблем – както централнопланиращите чиновници, така и самите граждани са обзети от противоречащи си възгледи кое невъзможно е хубаво и кое – лошо. По-простичко казано, различни хора вярват, че различни невъзможни неща са напълно възможни. И, естествено, настъпва хаос, както между общностите, вярващи в противоречиви утопии, така и между политиците, които им ги предлагат и пропагандират. Според Хайек, в крайна сметка, този хаос създава малък елит, воден от харизматичен лидер, който обещава „да сложи нещата в ред“ . Но наред с икономическите свободи, отнема и политическите свободи. Така, от една страна, подлъгано от утопиите, обществото вече доброволно се е отказало от голяма част от първите, а от друга – и демокрацията се разпада, а на „трона“ се възкачва диктатор.

Големият дебат около стойността на труда на Хайек засяга именно този последен етап. Някои либертарианци и консерватори дори изказват мнението, че отнемането на икономическите свободи, първо, а после и безспорно последвалият икономически хаос действително пораждат икономически и обществен колапс. Това обаче невинаги и незадължително създава диктаторски режим. Гордън Тълок дава пример с Швеция от втората половина на 20-ти век, когато подобен популизъм и пропаганда създават демократичен социалистически режим, а правителството контролира 63 на сто от БНП. В крайна сметка икономиката на страната изпада във финансова криза, но демокрацията през цялото време остава стабилна.

Не е трудно да видим и следващите етапи от „Пътя към робството“ на Хайек: чиновниците и политиците отново убеждават гражданите, че централното планиране е по-добро от свободните обществено-икономически взаимоотношения, а държавната власт ще създаде достатъчно блага за всички, стига да има достатъчно пари, авторитет и компетенции, но и одобрение. И обществото е разделено: отделни негови групи вярват в различни утопии, давайки мандат на чиновниците и политиците да се опитат да постигат тези идеали.

Например, някои и днес вярват, че в България са закопани някакви трилиони долари злато и за пореден път вкараха цяла една партия в парламента, която обещаваше да национализира лошите колонизатори и да изсипе върху страната златен дъжд ... . Нищо от това не се случи, никакви нечувано огромни залежи от злато не се откриха, но пък тези хора доброволно се отказаха от върховенството на частната собственост и закона в името на някаква утопия. По подобен начин други пък повярваха, че централната власт с магическа пръчица ще телепортира електричеството от АЕЦ-а до домовете им. Правителството, под популистки и опозиционен натиск, прати барети в офисите на един енергоразпределител (от най-големите компании в света) и скоро той си тръгна от България. Едва ли е пропуснал да разкаже из цяла Европа що за чудо е видял тук?! Но и след като напусна, електричеството продължи да си тече по жици и никой не успя да го телепортира до домовете на хората.

Далеч по-неосезаема, но също толкова вредна е и пълзящата вяра, че централната власт знае по-добре от гражданите какво да се построи някъде и как да стане това. Най-крещящият пример в случая е пътното строителство: огромното мнозинство продължава да бъде твърдо (но необяснимо) убедено, че единствено държавата може и трябва да строи пътища, транспортна, а често и водопреносна инфраструктура. И даже когато световният лидер във водоснабдяването управлява водна концесия (какъвто е примерът със София), пак се намерят достатъчно политици и избиратели, които да вярват, че общинските чиновници биха осигурили по-добро водоснабдяване. Въпреки ясните доказателства, че в десетки градове на България подобно нещо не се случва.

Утопиите съществуват и в туризма. От една страна имаме чиновници, „зелени“ НПО-та и политици, които обещават, че с малко хотели и малко инфраструктура можем хем да привличаме много туристи, хем да правим много пари, хем и за местния български турист цените да останат „изгодно“ ниски. Разбира се, част от хората започват да вярват на такива утопии и да „ръчкат“ политиците да бутат хотели, сгради, да налагат забрани, защото естетически някой курорт или район не им харесва. Всъщност, дори между самите тях няма разбирателство що е „грозното“ или „презастроеното“: едни се възмущават от Слънчев бряг и харесват палатки; други пък харесват лъскави хотели и тези с палатките само ги дразнят; трети обичат колоезденето и мразят ски пистите и лифтовете, а четвърти на совй ред са скиори и мразят колоездачите. В крайна сметка, чиновниците и политиците получават мандат да бутат и забраняват всичко – както големи, така и малки хотели, както палатки, така и бунгала. И естествено, започват да злоупотребяват и с това. Между другото, наскоро видяхме абсолютно същото поведение и по отношение на медиите – в шокираща декларация, част от софийските адвокати поискаха правителството да затвори медиите, които пишат срещу предложен в тяхна полза лобистки законопроект. Просто не им харесвали.

За мен основните изводи от книгата на Хайек „Пътят към робството“ е следният: в едно общество, където много хора уважават само своята си частна собственост, но не и собствеността на съседа, в което за свещена се приема единствено собствената ти свобода, но не и тази на непознатия съгражданин; в общество, където твоят бизнес е полезен и устойчив, но бизнесът на другите е вреден и неустойчив; в което винаги другият е алчен, но не и ти самият; когато си мислиш, че данъците върху твоята заплата са винаги високи, а върху доходите на другите – винаги ниски, няма как да се роди и утвърди, да се наложи икономическата свобода и подобно общество устойчиво да забогатее.

И това твърдение не се подкрепя само от изводите на нобелиста фон Хайек, но и от 5000 години история на човешката цивилизация.

Още по темата

26/01/2015

Нашите автори

Защо е добре за (почти) всички Гърция да излезе от еврозоната?

14/01/2015

Нашите автори

Фиксиране на цени

22/12/2014

Нашите автори

Да не би ДКЕВР да заспа зимен сън?

27/11/2014

Нашите автори

Как го правят англичаните?