Quantcast

Пътеводител на селския стопаджия

Николай Фенерски Последна промяна на 24 януари 2015 в 11:32 6995 10

Отляво-надясно: Фенерски и братовчед му

Най мразя да стоя без работа. Изкарвал съм най-много седмица без да бачкам. Това е някакво изкривяване, причинено ми от моята баба, която често казваше „залудо работи, залудо не стой“. Много пот пролях заради това нейно послание. Тя бабичката беше пример за работлив човек, който изобщо не се интересува дали и колко ще му платят за труда. И така и на мен от бездействие ми се схваща мозъкът. Докато бях в университета, всеки уикенд ходех на студентска борса, където сутрин се събирахме няколко ентусиасти и чакахме някой да ни потърси за каквото и да било. Играехме карти, четяхме за изпити или просто си правехме планове. И всеки ден изникваше по нещо. Да изчистим склад, да разтоварим камион с хладилници или захар, да боядисаме апартамент. И т. н. Станахме специалисти по всичко. Ударна бригада от професионалисти. Бачкахме яко, в движение дрънкахме по цял ден истории кой с коя кога и как, измисляхме вицове в почивките и се радвахме, че хлябът ни е станал по-вкусен след работата. Тогава си казвах, че ни ми пука какво ще бачкам след завършването, стига да не съм даскал.

Завърших, дипломирах се, прибрах се у дома, за всеки случай се регистрирах в учреждението, наречено Бюро по труда. И станах даскал. Една септемврийска вечер директорката на училището дойде до вкъщи и ме попита дали ще почна при тях. Селото се намираше на десетина километра от града. Почнах, разбира се, бях подпирал леглото цяла седмица и преценявах възможностите. Понякога и да преценяваш, и да не преценяваш, все тая. Понякога положението никак не зависи от теб. Всяка сутрин се качвахме петима учители и директорката в работническия автобус, който откарваше „истинските“ бачкатори до електроцентралата в Козлодуй. Те често се шегуваха с нас, завиждаха на работното ни време или ни се подиграваха добронамерено. Общо взето обаче отношенията ни бяха приятелски. И ние, и те се возехме в един автобус.

Там мобилните телефони нямаха обхват. Трябваше да се качиш на хълма над селото или да се покатериш върху коша с царевица, за да успееш да се свържеш със света. Слизахме на спирката в центъра час преди началото на работния ден и сядахме в кафето да пием по нещо топло. Тъмни и прохладни сутрини, изпълнени с усещане за безкрайност. Освен български ми дадоха да преподавам и руски език в трети клас. Чувствах се объркано. Харесваше ми, но беше невероятно. Не можех да го повярвам. Боси циганчета, деца без бащи или майки, момиче, което пиеше джин в междучасието, връзвано, бито и изнасилвано от баща си, второкласник, който тероризираше другите, татко му го млател до припадък, деца с видими психически отклонения. Селяните твърдяха, че много от тях са заченати в пияно състояние. Така се запознах с поколението, растящо между другото покрай злобата на дните. В голямата шумотевица обаче в нечии очички съзирах и блясък. Не всичко е изгубено.

„Господине, ама това са три чувала брашно!“, възкликна едно момиче от трети клас, когато съобщих цената на учебника по руски. Не знаех какво да му отговоря. Вие знаете ли? Тогава започнах да си записвам интересните изрази, които всеки ден чувах и си мислех какво ли би претворил Гогол от всичко това наоколо. Освен реалните идиотизми, той отново би описал и „мъртвите души“ – във всеки клас по дневник имаше десетина деца, които нито веднъж не се появиха и надали знаеха, че са записани, но пък паралелка с под 16 бройки означаваше закриване на училището. Такивамитиработи.

Тогава си казах колко е хубаво да си учител, колко е интересно да виждаш бъдещето отблизо. Да го гледаш това изтормозено бъдеще в големите ококорени очи, които вече бяха почнали да губят невинността си. И вече не съжалявах. Вече бях убеден, че старите ми мечти да променя света не струват. Остана ми само удоволствието да показвам буквите, да твърдя, че доброто побеждава злото, да поиграя с всички тях футбол.

Опитвах се да хвана контурите. Но и до днес ми е трудно да степенувам събитията и отношенията. Поради простата причина, че това беше ежедневие, а към ежедневието не са приложими никакви премъдри формули. Бачкаш, вземаш си заплатката и мълчиш. И преглъщаш на сухо. Така правехме. Когато бях ученик в техникума, класна ми беше учителката ни по български. Пишеше ми четворки и петици, а аз ставах и демонстративно напусках часа. Щото на натегачите, преписали съчиненийце от Динеков, раздаваше шестици. Веднъж дори от яд хвърлих чантата си и излетях с гръм и трясък, след което трябваше да водя майка при директора. Просто не бях съгласен. Не казвам, че аз бях поносим. Казвам, че даскалицата изобщо не се опитваше да говори с мен. Остави ми четворка в дипломата. А в края на онзи септември самата тя се присъедини към нас, пътуващите с работническия автобус до село Идиотово. Бяха я уволнили от техникума, а тя друго не умееше. Като ме видя за първи път, изобщо не успя да реагира. Все едно ме нямаше. На втория ден се престраши и ме заговори. Бяха минали седем години, откакто се джафкахме от двете страни на бариерата, а сега бе принудена да сме колеги и заедно да влизаме в учителската стая. Стана ми мъчно. Какво ли беше принудена да си мисли? Какво ли унижение изпитваше… Гледах да не й създавам неудобство и да й покажа, че не съм чак толкова лош. Както и да е, злорадството ми на победител изтрая точно два дена. Може пък съдбата да й е показвала грешките…

Когато в училище на хулиганите от дванайсети клас хормоните им идваха в повече и почваха да си разбиват главите и да провалят масово часовете, изходът беше един – „консултация“ с Кмета. Той имаше много мускули, много злато по врата си и малко морални задръжки. Учениците излизаха от консултацията изтръпнали и мили като зайчета. Кметът можеше всичко. Беше си изградил един свой собствен съвсем реален свят. В селото, прочуто с крадците си, по време на неговата власт, кражбите бяха спрели. Малцината, които се опитваха, ги сполетяваше древното наказание да стоят вързани голи три дена на пилона пред кметството. И всеки път щом минеше покрай тях, Кметът ги млатеше. Калашниците и джиповете му всяваха респект. Това беше неговото село. Говореха дори, че в началото на прехода бил издигнал знаме на СИК над кметството, а под табелата сложил надпис „Първо частно село“. После идваха да го снимат и от една национална телевизия, като някаква антикварна рядкост. Естествено, той заплаши и журналистите, че ще имат проблеми, друг подход към неразбираемите неща нямаше.

Година преди моето идване, по време на поредните местни избори Кметът качил в джипа си колежката по история да я закара до града и между тях се състоял ето такъв диалог: „Значи ти си разправяла в часовете си нещо за изборите“, почнал той бавно и натъртено. Тя го погледнала внимателно. Били вече извън селото. „А? Какво си казала – че на изборите се лъже?“, тук замълчал и я погледнал с полузатворени очи. Тя дори не се опитала да му обясни, че просто е цитирала Чърчил – най-много се лъже по време на война и по време на избори. „Ами ти знаеш ли, продължил той, че както си пътуваш хей така на автостоп, може ненадейно да изчезнеш, тука примерно колата завива и нито ще те намерят, нито ще чуят повече нещо за тебе.“ Опитвам се да си представя как се е почувствала.

Всъщност пътуването към града беше най-приятната част от деня ми. Заставах под един стар орех край пътя и вдигах палец. Камиони, трактори и всякакви раздрънкани машини спираха и ме качваха. Там се породи планът да напиша „Пътеводител на междуселския стопаджия“. Шофьорите ги делях на групи – бърборковци, мълчаливци, ядосани, философи. Или просто услужливи. Орехът пожълтя, съблече се, умря и отново се роди пред очите ми. Понякога някоя от колежките ми идваше да чака с мен, иначе се страхуваха и срамуваха да стопират. Случваше се с мен да дойде и учителката ми по литература. Веднъж, в една декемврийска киша, спрях някаква грохнала ифа. Казах на шофьора, че сме двама. Няма проблеми. Аз се покатерих и подадох ръка на жената, защото кабината бе високо. Седнах върху ревящия мотор, със свити крака, тя седна съвсем близо до мен на седалката и потеглихме. Приличахме на нещо като навити на руло парчета херинга, консервирани в буркан с олио. С див рев камионът пое нагоре по баира да издрапа от падината, шофьорът се опитваше да надвика шума, аз му кимах с разбиране и гледах квадратния свят през мръсните квадратни прозорчета. Гледах отстрана и бившата си учителка. И забелязвах цялата старост и всички тревоги, изрисувани върху слабото й петдесетгодишно лице от жестокия художник. В действителност бе на не повече от четиридесет и пет, но човешкото страдание е на възраст много векове. И като те застигне, ти стоварва отгоре цялата си немилостива тежест.

Тогава някъде във времепространствения континиум прозвучаха и думите на един жизнерадостен шишкав шофьор на микробус: „Абе, по пътищата май само даскали и проститутки се срещат.“ Посмяхме се с него, какво друго ни оставаше. А странното смущение, което изпитах, ме караше да се смея още по-силно. Идеше ми да го напсувам, затова се смеех.

Реших да се откажа от учителстването след цели шест години. Стига ми толкова. Може би някой ден ще ми домъчнее за даскалото. Със сигурност ще ми домъчнее. Ще ми липсват онези часове, в които с машината на времето съм се пренесъл в бъдещето и вперените в мен детски оченца разколебават всичките ми страхове и съмнения.

През следващите пет години обаче ще се занимавам с нещо различно. А по-следващите с нещо още по-друго. Животът тук долу е само един. И ако някой каже нещо друго, значи лъже.

2005

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

30.01 2015 в 08:48

... '' с работническия автобус до село Идиотово...''
- Oбръкал си са нещо, оти на тъва село некоги му викааме

... АЙДУКОВО...

... иначе ми ареса да прочета нещоо... земно!

28.01 2015 в 19:32

Наистина е чиста радост да четеш разказите на Фенерски !

28.01 2015 в 10:36

Започнах да чета, без да погледна името на автора.Но след второто изречение вече бях сигурна, че само един човек може да пише така просто и увлекателно. И не сгреших, това беше Фенерски. Удоволствие е да чета нещата ви. Толкова са хубави, истински,леки за четене.Прекарвам през лятото няколко месеца на село в Северозапада и всичко ми е толкова познато...

28.01 2015 в 06:49

ФЕНЕРЧЕ, СВЕТЛИНА И РАДОСТ ЗА ДУШАТА!!! :)

26.01 2015 в 21:34

Фенерче, ти и човек ще откриеш!

26.01 2015 в 15:31

Великолепно!

26.01 2015 в 15:12

Фенерски,
ти нали и сега си даскал?
Че май и към моя край - Бургас, може и да бъркам :)
Иначе е много хубаво написано, поздравления.

26.01 2015 в 13:24

Представете си сега, ако Фенерски 6 години беше селски лекар и пак го бе нахвърлял с перото.

26.01 2015 в 12:37

Това е трагедията на българския учител, и затова много хора или се отказват или правят сърцата си на камък...

26.01 2015 в 11:58

Простичко и красиво :)