Осем и четвърт: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 24 март 2018 в 08:01 6570 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

Трябваше много внимателно да я наблюдава, а Тино беше особено внимателен човек. Бяха си уговорили среща чрез Фейсбук. Щеше му се да я изучи по-подробно. От начина, по който събеседникът му бъркаше в джоба си, Тино знаеше колко може да извлече от него, кога и колко може да бъде притиснат въпросният тип.

От енергията, с която жената отмяташе назад косата си, той знаеше след колко дни/часове ще я напусне, и си представяше какви обидни думи ще употреби тя насреща му. Достатъчно беше да зърне червилото и веднага имаше готово становище колко пари ще похарчи за нея. Не желаеше обвързване. Само намек, че въпросната госпожица изявеше готовност да „забрави“ пастата си за зъби в апартамента му, Тино недвусмислено й даваше да разбере, че това е последният ден в живота й, когато нейните добре гримирани очи го виждат.

Сега му се струваше, че малката е особена птица. Дълго бе мислил дали въобще да я покани, евтиният грим го дразнеше, пръстите на ръцете й не бяха лакирани, което издаваше пренебрежение към личността му. Беше й казал да го чака в седем. Беше седем и четвърт. Гледаше я иззад ъгъла на нотариалната кантора. Тя стърчеше на пейката, забравен евтин куфар, в сиво палто. Беше му любопитно колко време ще гние в занемарената градинка.

Откъде накъде ще идва с огризани нокти и долнопробен грим? Дори косата й не беше сресана както подобава – сигнал за неуважение. Сигурно е мекотело без чувство за достойнство, вече двайсет и пет минути чака. Истинската жена би изчезнала отдавна, значи тази е просто елементарна. Едва ли би предложила нещо интересно.

Но човек трябва да бъде търпелив, търпението е другото име на победата, а Тино бавно, постоянно ставаше по-силен, готов да побеждава. Седем и половина. Лейката продължаваше да виси на пейката. Запръска лек дъжд. Тя не си сложи качулката, не оправи яката. Досега не му се бе случвало толкова глупаво същество да го чака за среща. Тъкмо беше решил да я зареже и забеляза – онази започна да циври. Сълзи се търкаляха като капки живак по лицето й – не може да е толкова тъпа, помисли си Тино – това по бузите е дъжд, за какви сълзи приказвам. Но тя плачеше, не помръдваше от пейката, не си слагаше качулката, дъждът валеше уморено като старец, който не дава пет пари за нищо наоколо.

Тино стоеше зад кантората и се питаше какво й е. Не му се беше случвало такова нещо. Може би е трик? Това е нейният изпитан номер... реве, кефалът захапва кукичката и припва да я утешава. Я да видим. Почака още малко. Тя продължаваше да седи на пейката, без качулка, без да я е грижа, че дъждът разлива гримът й на евтини, черни дъги. Ако това бе нейната примка, то естеството й бе твърде елементарно. Я да се осведомим как ще се развие по-нататък селската вечеринка. В едно бе успяла – бе събудила любопитството му. Дори и простоват, номерът й работеше.

Тино приближи с бавни, премерени стъпки към нея. Тя не повдигна глава към него. Лицето й, мокро като зле изстискано пране, го отблъсна. Жена, която не умее да се владее и пуска напоителните системи, не заслужаваше нито минута от неговото време. Все пак я попита:

- Знаеш ли колко зле изглеждаш така?

Тя не отговори, избърса сълзите с ръкава на палтото и лицето й се смали. Виж, това е интересно, лице, при което идва вечерта. Тя не каза нищо, не го погледна, отстъпи назад към мократа пейка. Дъждът продължаваше да бие барабана си, капките му бяха много досадни в края на март, всъщност винаги бяха.

Тя се обърна с гръб към него и пое по пътеката през гадинката – то всъщност вече не беше пътека, а бодлив лабиринт от клони. Сивото й палто се набута в храстите, мокри до кости под дрипавото небе. Каква глупост, помисли си Тино. Ако някой е решил да се дави, остави го да потъне по-бързо. Заряза я в храсталака. Чуваше стъпките й - като листа на орех, които се откъсват през есента и човек трябва да плаща на някой безработен да ги събере и подпали.

Такива бяха стъпките й - да ги подпалиш и да ги забравиш. Но тя беше упорита, ситна къртица, изкопа мокрите клони, изрови пътека под краката си. Виждаше старото й палто, като куче, изгубено сред тоя невзрачен град, и си рече – „Тръгвам си“. Но му стана интересно. Заобиколи по асфалтирания път, където спираха такситата. Засече я точно в края на пътеката, която тя бе пробила със сивите си стъпки. Лицето, й свито като вестник под черните облаци, се беше разпаднало .

- Стига си циврила – каза й той.

- Извинете – обади се разпадналото се лице и го отмина, после забърза по асфалтовия път на такситата. Косата й, кафява като голите клони на бодливите храсти, полека потъмня. Това можеше дъждът - да прави нещата гъсти и тъмни - така човек не знаеше дали разговаря с момиче, или с нощта.

- Стой – каза й той, но тя мина край такситата, без качулка, с полунощ в косите. Гласът на Тино потъмня. – Като ти казвам „Стой“, значи ще стоиш.

И тя остана, тънка, слаботелесна, дръжка на изсъхнало листо. Тогава изведнъж му заприлича на река, малката рекичка в малкия град, където беше роден. Рекичката се раждаше с дъжда и си отиваше с топлите дни, но Тино още от малко дете я обичаше. Не знаеше кога пак ще изчезне тази река. Всъщност само той с детската си глупост я наричаше така, баба му и дядо му просто подхвърляха „барата“, но когато водата се появеше между хилавите брегове, на Тино винаги се случваше нещо хубаво.

Баща му се обаждаше от Дюселдорф, майка му позвъняваше от Мадрид и той знаеше, че те и двамата го обичат, че ги е грижа за него, а като твоят баща го е грижа за тебе, ще пораснеш голям мъж. Но баща му все по-рядко се обаждаше. Нищо, утешаваше го дядо му. Нали майка ти позвънява привечер? Значи ще пораснеш още по-голям мъж. Да, майка му се обаждаше, дори когато се омъжи за един възрастен господин, някакъв идалго над осемдесет, кротък и все още с всичкия си, но не съвсем, не съвсем, защото наричаше Тино „Ваше благородие“. След това му казваше: - Сервитьор, моля донесете ми una serveza por favor, една бира, моля, но парите на човека бяха полезни. Обажданията на майка му наистина направиха момчето красив мъж, а очите на идалгото го научиха да открива колко пари са заровени в гласа на човека и как те могат да попаднат в джобчето на твоята бяла риза.

Само реката се връщаше при Тино. Вярно, тя си отиваше през лятото, но когато й домъчнееше за малкото градче, отново се появяваше, долитайки с дрипавите черни облаци. Капките върху кафявите листа на ноември я обичаха, тя тичаше между тесните си брегове, пееше на къщите, събуждаше есента и градините обещаваха, че ще запазят силата си за следващото лято. А той знаеше, че щом реката се е върнала, нещо хубаво ще се случи, нещо много, много хубаво. Там за парите - дори за мислите за пари - нямаше място.

Сега момичето му беше заприличало на река - на този ручей, който му носеше щастие. В гласа й нямаше зима, нито стотинка нямаха очите й, а това старо палто, сигурно купено от магазин за втора употреба, беше пълно с очакване за юли. Сигурно го бе носила някоя добра жена.

Чакай, за каква добрина говорим днеска, когато и бебето е готово да ти прегризе врата. Но това е била някоя стара, заблудена госпожа; тя е носила старомодното, сиво като ноември палто и сигурно тази заблудена старица често е минавала край някоя река. Добре, че момичето бе купило точно това палто.

- Ще те почерпя кафе – каза й Тино, но тя въобще не му отговори и отмина към ръждясалата гара, по изровения път, където минаваше само един автобус на ден, край ниските триетажни блокчета. Там живееха много пенсионери, а децата и внуците им бяха заминали в Дания и Германия, Франция и кой знае къде. Но там не падаше такъв дъжд като тук, порой, който бе превърнал косата й в есен.

- Стой – извика той, но момичето въобще не спря. Така си отиваше майка му в Испания след кратката отпуска лете. - Приличаш ми на реката в едно градче. Никой не ми е приличал на река досега.

Момичето нищо не каза, изтича край него, толкова бързо изтича, като поглед, като ято врабчета. Тино видя Коледа, онази златна Коледа, когато и баща му от Дюселдорф, и майка му от Мадрид се бяха събрали заедно – „Заради тебе“- каза баща му, а когато родителите пристигнат заедно при детето, то пораства много умно и проницателно, за жалост. Досеща се, че друга такава Коледа няма да дойде.

Момичето скочи в автобус номер 10, който отиваше към квартал „Тева“. Там, в осеметажните блокове, живеят млади мъже. Те отглеждат кучета бойци и печелят много хилядарки, ако техният питбул прегризе гърлата на другите четириноги нещастници. Тино не желаеше да ходи в квартал „Тева“.

За какво ми е такава слабохарактерна, рече си той. Тя няма сили да напсува мъж, който й е вързал тенекия и не идва на среща. Но сигурно точно такава му трябваше - без пари в погледа, без грим, без автомобил, без качулка дори. Стъпките й бяха дъжд в края на март, а брегът на неговата река беше стръмен, облечен в коприва.

Той остана на място, приведен като дъно на пресъхнал поток, като оная фотография в края на зимата – на едно умно момче. Но какво е момчето, силно и прозорливо като самата смърт, ако го няма момичето с река в очите, с облаци в стъпките?

В града живееха около петдесет хиляди човека. Град като град.

Добре. Ще я намери. Сивото й палто бе довело реката до място, което дори на сън не бе мечтало да стане бряг.

Тино затича към автобусната спирка – „Начална“, но автобус номер 10 с момичето беше отпътувал. Какво сега? По дяволите, валеше противен дъжд - като финансов инспектор, от когото човек не може да се отърве. Добра се до едно жълто анемично на вид такси.

- Карайте след автобус номер десет – каза той на шофьора, без да го погледне. Още на първата спирка настигна горката десятка и се качи.

Не я видя в автобуса.

- Моля – обърна се той към двете възрастни жени, единствените пътнички, до които бе седнала друга възрастна жена, кондукторката. – Моля, не се ли качи на Начална спирка едно момиче... високо и слабо… с мокро палто… - щеше да каже като река.

- Никой не се качи – отвърна една от бабите.

- Твоята не е на тоя рейс – рече другата.

Какъв дъжд валеше зад стъклата на автобуса - остър като коприва. Студен за десет зими наведнъж.

- Плати си билета – напомни му кондукторката. – Лев и двайсет, момче.

- Да не е тая? – каза шофьорът, побелял, дребен зад волана, и посочи с палец към една фигура, тънка като треска в пороя.

Тано спря да диша. Тя ходеше бавно, не си бе сложила качулката. Глупаво момиче. Гледай я. Прекрасно момиче.

В осем и четвърт се беше смрачило. Едва ли някой по пътя към квартал „Тева“ забеляза как един стар автобус номер 10 спря, без да има абсолютно никаква спирка наблизо. Само побелелият шофьор се подсмихна.

- Луд – каза той, вперил поглед към младежа в черното яке, който бе скочил от вратата направо в най-гъстия порой.

- Луда – подхвърли възрастната кондукторка и посочи момичето, дребно като вретено в дъжда. – Даже не си е закопчала палтото.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови