Моите предложения за промени в Конституцията

Добрин Тодоров Последна промяна на 25 юли 2020 в 08:10 5395 1

В рамките на продължаващите вече дни наред протести на български граждани, издигащи като основни свои искания оставките на настоящото правителство и на главния прокурор, се повдигна и въпроса за евентуални промени в Конституцията на Република България. Немалка част от протестиращите виждат решение на насъщните проблеми на страната в свикване на Велико народно събрание, което да направи тези промени. Осъществяването на подобно начинание обаче изисква сериозна предварителна подготовка. За да стане възможно, то следва да са налице редица предпоставки. Най-важната от тях е изготвянето на проект за промяна на определени текстове в основния закон на страната. Като човек, който през последните 15 години периодично е предлагал конкретни изменения на основния закон (Вж. У нас на важните неща все не им идва времето /в-к „Седем“, 22.02.2006/, Другото измерение на промяната /в-к „Дневник“, 25.09.2008/, Към бъдещия обществен договор /портал „Култура”, 08.07.2013/, По-важните промени в Конституцията /Offnews, 17.11.2016/, Не можем да отлагаме. Длъжни сме да реформираме основните социални системи час по-скоро /Offnews, 14.11.2019/, За висшето образование /портал „Култура”, 26.06.2020/ и др.), бих искал да ги припомня с оглед намирането на подкрепа за тях както от страна на протестиращите, така и от останалата част на българското гражданство и евентуалното им включване в бъдещ проект за конституционни промени. Какви са моите предложения?

1) В настоящата българска конституция продължават да се съдържат текстове, прокламиращи нелепите, мними, никога неосъществявани и принципно неосъществими „права” за „безплатно” здравеопазване и образование (чл. 47, ал. 2; чл. 52, ал. 1 и чл. 53, ал. 3). Създателите на този документ – комунистите/социалисти от началото на 90-те, вградиха в него редица свои предразсъдъци, илюзии и страхове относно новото социално устройство на България, което трябваше да се установи след тоталитарния режим. Едно от най-вредните им заблуждения, ако не и съзнателно поставени „мини“, бе оповестяването на визираните „права“. Тези фактически неистини и до днес блокират възможността за същностна реформа на ключовите социални сфери на здравеопазването и образованието. Нещо повече, въпросните норми от Конституцията правят невъзможно изобщо реформирането на публичната сфера върху принципите на конкуренцията и ефективността. Тези разпоредби са и пряко предизвикателство към здравия разум. Нещо повече, с т.нар. безплатност средството се превръща в цел и се блокира възможността да се постави смислена цел на работещите в посочените социални области.

Още при писането на Конституцията включването на въпросните текстове бе подложено на унищожителна критика не само от страна на тогавашната дясна опозиция, но и от редица специалисти, работещи в двете области. През 1991 г. бе повече от ясно, че доколкото предоставянето на здравни и образователни услуги става чрез упражняване на професионален труд, то не може да бъде „безплатно“. В европейската история учителите и лекарите получават заплащане от повече от 2000 години. У нас по традиция това заплащане е ниско, но все пак съществува. Що се отнася до „безплатността“ по отношение на получаващите съответните услуги, то тя е също така илюзорна. За поддържане на здравните и образователните институции винаги се е плащало: различни са само източниците и начините за това.

Отпадането на лъжливите, нелепи и обидни за осигуряващите ги на практика „права” е първостепенна потребност пред българското общество. Вместо тях в основния закон на страната следва да бъдат прокламирани действителните цели пред българското здравеопазване и образование, а и на социалната сфера като цяло: предоставяне на достъпни и качествени услуги. С вписването в Конституцията на правата за достъпно и качествено здравеопазване и образование ще се направи важна крачка към определянето на споделена обща цел, която да преследват българските граждани в бъдеще – „добрия живот”.

2) В действащата Конституция (чл. 53, ал. 1) е въведено неясното „право на образование“ на „всеки”, предполага се гражданин. Тази формулировка не уточнява какво по същество да бъде това образование, като не съдържа някакви негови характеристики. По такъв начин то се лишава от съдържателна цел – например „достъпност” и „качество”.

3) Чрез чл. 53, ал. 2 на основния закон – „училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително” – се въвежда нелепата мисловна фигура „образователна възраст“. Очевидно в конституционния текст следва да се посочи релевантно към сферата на образованието изискване: придобиването на определена образователна степен (например, основно образование) да е задължително за гражданите на републиката.

4) Формулировката на принципа на академичната автономия от ал. 4 на чл. 53 – „Висшите училища се ползват с академична автономия” – е непълна и недостатъчна. В този си вид тя доведе през последните години до превръщането на академичната автономия в самоцел, като лиши обществото и държавата от възможността за предявяване на изисквания към висшите училища. Последните обаче не могат да бъдат „автономни от обществения интерес” и затова разпоредбата би следвало да се уточни в посока съгласуване дейността им с този интерес.
През годините настоящата българска конституция е била изменяна пет пъти – през 2003, 2005, 2006, 2007 и 2015 г. От нейното приемане досега многократно са били правени предложения за промени в нея от различни личности, обществени групи и институции, които не са били подложени на сериозно публично обсъждане. Понастоящем е налице солиден набор от натрупали се във времето разнородни предложения за корекции в основния закон на страната. Ако се пристъпи към сериозен обществен дебат за промени в Конституцията те биха могли да послужат като негова отправна точка. Промените в основния закон биха имали мисъл ако създадат възможности за продължаването на замразените при последните няколко управления социални реформи у нас. Сами по себе си те не са панацея за решаване на проблемите в страната. Конституционните промени биха могли да ги подпомогнат ако самите те са добре обмислени, експертно обсъдени и получат широка обществена подкрепа.

Тъй като в конституцията ни е записано, че определени промени в нея, засягащи съществени страни от бъдещите реформи – например в частта за прокуратурата в съдебната система, могат да бъдат направени само от Велико народно събрание, то би могло в подходящ момент да се пристъпи към подготовка на такова. Гражданите са в правото си да поискат от политическата класа да бъдат насрочени избори за последно Велико народно събрание, което да направи основен ремонт на настоящата конституция или да приеме нова. Резултатът от подобно действие би бил достигане до такъв обществен договор, който да гарантира продължаване и даване нов импулс на политиката за модернизиране на страната, в резултат на която да се постигне действителна интеграция на съвременна България в семейството на развитите европейски държави. След като VIII Велико народно събрание приключи своята дейност с приети разпоредби, правещи възможни ключови социални реформи в бъдеще, страната може да се върне към обичайния ритъм на политическия си живот.

Добрин Тодоров, преподавател по философия

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

1

SaraAsar

26.07 2020 в 09:09

А как е решен въпросът с безплатното здравеопазване в Германия и Австрия? След като плащаш здравна застраховка, безплатно е във всяка болница, било то държавна или частна, която работи по договор с касата! А с образованието? Безплатно и задължително във всяко учебно заведение, финансирано от обществени институции. До 16 г.възраст. Този изписал куп блабла да открива колелото.