Не можем да отлагаме. Длъжни сме да реформираме основните социални системи час по-скоро

Последна промяна на 14 ноември 2019 в 18:52 3308 0

През последните десет години, улисани в текущия политически процес, политиците у нас понякога говореха, но почти никога не правеха реформи. Идвайки на власт в разгара на световната финансово-икономическа криза, лидерът на най-голямата политическа формация заяви, че реформи по време на криза не се правят („когато вали, покривът на къщата не се поправя”).

Кризата отдавна отмина, но съществени промени в начина на работа на основните социални системи – здравна, образователна, административна, пенсионна, на сигурността и др., така и не се осъществиха. Бяха положени известни усилия за реформиране на правосъдната система, но те не дадоха задоволителен резултат – тази реформа остана половинчата и незавършена. Периодично представители на управлението оповестяваха планове за реформиране на някои от споменатите системи или се предприемаха палиативни действия за поддържане на тяхното функциониране в наследения от миналото вид. Понякога тези мерки дори биваха наричани реформа, макар да не засягаха принципите на дейността на визираните социални сфери. Същевременно други влиятелни фигури в управлението – като финансовият министър и др., заявяваха, че няма смисъл да се „наливат пари в нереформирани публични системи”. Обаче такива средства продължават да се дават и досега, а плановете на настоящото управление са да дава още повече занапред.

Днес отново сме в ситуация, в която управляващите говорят в бъдеще неопределено време за нуждата от реформи в държавата – например за реформа на здравната система. Основната цел на настоящото управление е съхраняване на политическата стабилност. В неговите планове не влиза правенето на „резки движения” до края на мандата му след година и половина.

Следващата 2020 г. се очертава като „празна” за съществени промени в начина на работа на основните публични системи. Такава обаче ще бъде и годината на изборите, когато ще трябва първо да се ухажват избирателите с обещания за благоденствие без полагане на усилия от тяхна страна, а след това да се конструира новото управление, каквото и да е то. Иначе казано, сривът на споменатите ключови за функционирането на държавата системи ще продължи поне още две години. А те и днес вече едва кретат както поради липса на кадри, така и заради погрешно поставени или липсващи ясни цели, лоша организация и неефективно изразходвани публични средства.

На пръв поглед ситуацията с реформирането на публичната сфера у нас в обозримо бъдеще изглежда безнадеждна. Като че ли гражданите са обречени да трупат недоволство от функционирането на институциите в държавата, без да могат да ги променят. Такава предопределеност на застоя, а всъщност на упадъка, обаче не съществува. Ако през следващата година не е възможно да се проведат действителни реформи, то поне подготовка за тях би могла да се направи. Става дума за създаване на благоприятни условия за реформи в недалечно време. Една от предпоставките за тях е пренаписване на обществения договор между гражданите чрез „ремонт” на основния закон на републиката.

По-голямата част от промените, отпушващи евентуални бъдещи реформи, могат да се направят и от обикновено народно събрание, вкл. настоящото, стига за това да има добра воля у народните представители. Тъй като в конституцията ни е записано, че определени промени в нея, засягащи съществени страни от бъдещите реформи – например в съдебната система, могат да бъдат направени само от Велико народно събрание, то такова може да бъде конституирано и да свърши своята работа в рамките на една година. На практика това означава, че изборите за поредното/последно VIII Велико народно събрание могат да се проведат през пролетта на следващата година. След като то приключи своята дейност с приети разпоредби, правещи възможни ключови социални реформи в бъдеще, страната може да се върне към обичайния ритъм на политическия си живот, като изборите за следващо обикновено народно събрание се проведат по график през пролетта на 2021 г.

Във връзка с това предложение възникват поне три важни въпроса: какви са належащите поправки в основния закон на страната, кой да ги предложи и защо сега да бъдат направени. Относно първото питане моята позиция е отдавна известна. През вече далечната 2006 г. публикувах текст под надслов „У нас на важните неща все не им идва времето” (в-к „Седем“, 22.02.2006 г.). В него констатирах, че 15 години след приемането на новата българска конституция в нея продължават да се съдържат текстове, прокламиращи нелепите, фактически никога неосъществявани и принципно неосъществими „права“ на гражданите за безплатни здравни грижи и образование. Те не само подменят целта със средството (не/плащането), но и правят невъзможно преследването на наистина смислена цел, каквато е учредяване право на българските граждани на качествено здравно обслужване и образование. Въвеждането на неясното „право на образование”, без уточнение какво по същество да бъде това образование, го лишава от съдържателна цел. Към тези конституционни пречки за реформиране на една от основните публични системи – образователната, следва да се добавят още две: 1) въведената задължителна „образователна възраст“, а не образователна степен, която следва да притежават българските граждани; 2) непрецизната формулировка на принципа на академичната автономия, която го превръща в самоцел, а не в средство за осигуряване на гражданите на достъпно и качествено висше образование.

Две години и половина по-късно публикувах текста си „Другото измерение на промяната” (в-к „Дневник“, 25.09.2008 г.), в който освен посочените анализирах още редица проблемни разпоредби, заложени в българската конституция. Към тях днес следва да се добавят поредица коментирани от публични говорители през последния четвърт век текстове, спъващи реализацията на дълбоките социални преобразования, от които имаше и продължава да има нужда страната.

Първо, относно липсата на баланс между основни държавни органи – правителството и президентската институция: предоставяне на управленски правомощия, присъщи на изпълнителната власт (назначаване и освобождаване от длъжност на държавни служители, ръководители на дипломатически представителства, висшия команден състав на въоръжените сили), липсата на контрол от законодателната власт и прекия избор от гражданите на президента не отговарят на изискванията на една парламентарна демокрация. Тук възникват и питания относно това дали Президентът следва да е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на републиката в мирно време, както и за нуждата от поддържане на длъжността „Вицепрезидент“.

Второ, относно незавършената реформа в областта на правосъдието: погрешно определяне мястото на прокуратурата и следствието в системата на съдебната власт; липса на механизъм за контрол върху дейността на главния прокурор; отсъствие на съдебен контрол за законосъобразност на актовете на членовете на прокуратурата.

Трето, относно ограничаването на възможността за реформа на местното самоуправление: не е обособено второ ниво на местно самоуправление; не е дадена възможност на областните съвети да определят местните данъци и такси; не е осигурена независимост на местната власт чрез разпределяне от нея на част от преките данъци.

Четвърто, относно правата на гражданите: те са лишени от възможността пряко да сезират Конституционния съд.

Пето, относно дейността на парламента: възможността да бъде съкратен наполовина броят на народните представители и др. Не подлежи на съмнение и необходимостта от заличаване на архаичната и тромава институция Велико народно събрание. Иначе казано, нужно е да се направи цялостна равносметка от прилагането на конституцията от 1991 г., която да покаже какво следва да бъде запазено и какво да бъде променено в нея. Ако този документ продължава да се пази от промени почти като „свещена крава“ ще се стигне до блокиране на усилията за решаване на основни социални проблеми, част от чиито принципни основания са в отчасти погрешно поставения фундамент на българската държавност. Няма да е възможно пристъпването към реализация на така необходимата следваща фаза от модернизационната програма на страната. Без решаването на тези дълбинни и същностни проблеми, заложени в самото устройство на държавата, тя няма да може да продължи успешно напред.

Отговорът на второто питане относно субекта на промяната е също така известен. Прекият извършител на предлаганите промени са представителите на политическите партии – поне половината от настоящите народни представители следва да предложат, квалифицирано мнозинство от тях да вземе решение за свикване на Велико народно събрание, а президентът на републиката да насрочи избори за него. От техните среди ще бъдат излъчени и народните представители в следващото Велико народно събрание. Ала инициатор на новата вълна на реформи в страната следва да бъдат гражданите, тъй като те са заинтересовани от това да живеят по-добре тук и сега. Затова от тяхната активност зависи дали изобщо някога страната ще придобие желания от тях облик на привлекателно място за живот. Ако обаче се задоволят с постоянния ропот спрямо „лошите политици”, без недоволството им да се изрази в ясни искания за принципна промяна на начина на работа на институциите в държавата, няма да им остане нищо друго освен да се отдадат на униние и апатия.

Третият въпрос – въпросът за времето, което е най-подходящо да се извършват болезнените реформи, има две страни: колко голямо е търпението на днешните български граждани да страдат от зле работещата държава и колко още могат да бъдат отлагани насъщните промени. В последните години се наблюдават редица признаци, че търпението на значителна част от съвременните българи е на път да се изчерпи: спонтанно възникват протести на различни групи хора срещу едни или други без/действия на държавата; проявяват се изблици на непокорство чрез актове на гражданско неподчинение; налице е трайна тенденция на нарастваща мълчалива съпротива и саботиране от различни категории граждани на неприемливи за тях инициативи на управляващите. Тези постъпки обаче не са добре осмислени и планирани, а следователно не могат да доведат до целенасочено и ефективно използване на енергията на хората за позитивна промяна на живота им.

Изключение от тази тенденция, на лишена от съдържателни цели съпротива на части от населението срещу политическото статукво, бе получилият значителна подкрепа сред него, наскоро проведен по инициатива на граждани референдум за промяна в начина на функциониране на политическата система. Част от неговите резултати – макар и незадължителни за изпълнение, все пак бяха отчетени от управляващите. Същевременно големи групи от хора доброволно се изключиха от социално-политическия живот, водени от разбирането, че участието им в него е безсмислено. Други достигнали до отчаяние напуснаха страната и потърсиха възможности за реализация на по-добри места.

В тази ситуация особена значимост придобива волята на гражданите, която може да се канализира както в конкретни съвместни инициативи за продължаване на социалните реформи, така и в послушно следване на дневния ред на властимащите, който често не съвпада с техния. Тук следва да се отчете и потребността от осъзнаване от днешните български граждани на отговорността им към идните поколения за състоянието на предаваната в наследство държава. Не би било справедливо да ги натоварват с бреме, което са в състояние да свалят от плещите им.

Като имам предвид всичко казано дотук, стигам до положителен отговор на поставения в заглавието на текста въпрос: ние – съвременните български граждани, при това тъкмо сега, сме длъжни да направим насъщните реформи на основните социални системи.