Международният Валутен Фонд е една от най-критикуваните институции в света. Според мен - с право. Днес МВФ е огромна бюрократична организация, ползите от която са доста противоречиви. Като основният проблем, който създава МВФ – т. нар. морален риск - е трудно разбираем за милиардите данъкоплатци, които финансират дейността на тази институция.

Международният Валутен Фонд (МВФ) е световния кредитор от последна инстанция. С други думи, когато една държава влезе в сериозна дългова криза и я грози непосредствена заплаха от това да спре да изплаща държавния си дълг, МВФ й дава спасителен кредит на лихви по-ниски от пазарните. С тези средства тя се разплаща на първоначалните си кредитори и остава да „виси“ на МВФ. В замяна за защита на парите на донорите на МВФ (сред които и България), МВФ изисква провеждането на редица реформи с цел краткосрочно и дългосрочно стабилизиране на държавните финанси, което да позволи на закъсалата и затънала в дългове държава да си изплати кредита към МВФ и след това да получи отново достъп на приемлива цена до капиталовите пазари.

На пръв поглед всичко изглежда добре. МФВ се издържа от вноските на 188 страни, които са членове на организацията, като тези страни осигуряват и капитала, необходим за програмите за отпускане на заеми на държави, които са с финансови проблеми. Но ако погледнем по-дълбоко в ефектите на политиките на отпускане на заеми върху мотивацията и поведението на кредиторите и държавите, картинката придобива далеч по-тъмни отенъци.

Знаейки, че съществува кредитор от последна инстанция, който с парите на милиарди данъкоплатци да спаси фалирала държава и да върне нейния дълг към частни и държавни кредитори, както правителствата, така и кредиторите започват да поемат много по-големи рискове. Политиците в затъващите в дългове държави не се притесняват достатъчно какво би станало, ако държавата им фалира. Те са спокойни, че МВФ ще „долети“ с пари на данъкоплатците от почти целия свят, да им плати сметката. Аналогично финансовите институции и крупни инвеститори, купуващи дългове на такива държави не оценяват пазарно риска и са склонни да потъват в прекомерни спекулации, тъй като и те знаят, че дори и да се навлезе в дългова криза, няма да поемат пълната загуба – МВФ ще се намеси и ще „социализира” загубата като я разпръсне сред милиарди данъкоплатци. огромното болшинство от които дори не знаят, че част от техните данъци отиват в МВФ и се ползват за спасяване на други държави. От друга страна, печалбите, които банки и крупни инвеститори, реализират и биха могли да реализират от рискови спекулации си остават само за тях. Те не ги делят с донорите на МВФ. Получава се така, че печалбите са само за кредиторите и спекулантите, а голяма част от загубите се социализират чрез МВФ върху данъкоплатците на 188 държави.

Също така, политиците на прекомерно задлъжнелите държави не понасят пълната политическа отговорност за нанесените щети от своите действия. Напротив, често те прехвърлят тази отговорност на МВФ, тъй като той изисква често болезнени реформи, които да позволят изплащането на дадените заеми. Политиците довели държавата си до дългова криза реагират лицемерно, казвайки на своите избиратели: „Ето, ние градихме чудесна социална държава, но дойде МВФ и я съсипа“. Всъщност, градената социална държава на заем е банкрутирала под планина от дългове, които политиците са използвали за купуване на гласове и финансиране на съмнителни обществени поръчки, от които са източвали пари. Но спасяването на тази фалирала социална държава от МВФ прехвърля отговорността за фалита и икономическия колапс от истинските виновници – политиците – върху „лошите“ чужденци от МВФ.

С други думи, ако богатите инвеститори и политици се издънят, бедните данъкоплатци спасяват милиардите им чрез МВФ. Но докато богатите не се дънят, печалбите (финансови и политически) си остават само за тях. Това в икономиката се нарича морален риск. И създаването му е истинската вреда, която МВФ нанася на международната икономика.

Друга особено противоречива дейност на МВФ е промотирането на вредни и неадекватни фискални и монетарни политики. През последните 5 години, МВФ се затвърди като най-ревностният поддръжник на политиките на количествени облекчения или по-просто казано, печатането на пари. Дори на августовската среща в Джаксън Хол, САЩ шефката на МФВ Кристин Лагард започна настойчиви опити да забави спирането на количествените облекчения като предлага координацията им на наднационално и световно ниво. Самата тя стигна дотам да предлага на държави, които не прилагат количествени облекчения, тоест не печатат пари и са оставили разменния курс на валутите им да се определя от пазарните сили, да интервенират чрез монетарни инструменти, за да противостоят на пазарните краткосрочни флуктуации. Какво означава последното и какво налага и държави, които не го правят и като цяло нямат проблеми, да започнат да печатят пари, само Лагард си знае. И не иска да обясни, въпреки че данъкоплатците от цял свят плащат за заплатата й, която е близо половин милион долара годишно.

През последните две десетилетия политиките на МВФ създава устойчив морален риск в международната финансова и в националните политически системи като позволяват да се социализират (поемат от всички данъкоплатци) загубите на инвеститори и спекуланти и като отнема политическата отговорност на политици, довели държавите си до банкрут поради неразумни бюджетни политики, довели до свръхзадлъжнялост. За да може както финансовите инвеститори да поемат пълна отговорност за своите инвестиции и да се научат да оценяват по-добре риска, така и политиците да поемат пълна отговорност от своите политики и избирателите ясно да разбират последствията от тях, Международният валутен фонд трябва да бъде или закрит, или реформиран в аналитичен и консултативен орган без правомощията на световен кредитор от последна инстанция.

Още по темата

26/07/2013

Нашите автори

Държавата не трябва да се превръща в инвестиционна банка

07/07/2013

Нашите автори

Сексистката реторика на българските политици

05/06/2013

Нашите автори

В защита на държавността

29/05/2013

Нашите автори

Формула за края на прехода: 3х3х3