Подскоци на ляв крак: разказ от Здравка Евтимова

- Имали особен ритуал – казваше й горката Петя. – Преди да започнат, подскачали на левия си крак. - Петя разгласяваше подобни клюки. Беше завършила физика, но шиеше рокли в ателие „Проблем“. От физика няма приход, а дъщеря й имала чувствителен стомах.

Димана продължаваше да не дава ухо. Тя беше учителка в престижна частна детска градина. Отначало не вярваха на сведенията – някой пуска тази отровна муха, за да стряска и без друго стреснатите обитатели на селището. Токова дълго хората от града-сателит на столицата живееха стреснати, че вече бяха забравили значението на думата страх. Лекуваха се успешно със сливова, салата, пържоли и от страха оставаше само спомен. Както всеки спомен, и споменът за страха се промъкваше неканен. Дори многобройните празници през януари оставаха безсилни пред усещането за безпокойство. Лека болка в ръцете, в китките и така до рамото. Такива бяха симптомите на страха.

Жените, които пътуваха с влак на работа от града-сателит до столицата, си предаваха информацията от ухо на ухо, защото който приказва за неприятни неща, привлича неприятността. Като говориш за лошото, го пускаш у дома си, но ако не коментираш неприятности, за какво да приказваме – за любовта и верността, може би? Но любовта и верността не помагат, когато се прибираш с последния влак от София – в 22:30 часа през зимата е мрак и студ. Добираш се в града-сателит половин час преди полунощ. Но онова, добавяха за успокоение дамите, се случвало само на спирки „Метали“ и „Разпределителна“ – на останалите спирки, слава Богу, всичко било напълно наред, спокойствие и силна храна.

Димана не вярваше. Противни слухове, нищо повече. Хората и монотонната им работа - единственото изворче на доходи, са авторите на подобно малоумие. Самата Димана отказваше не само да разпространява, но категорично избягваше да седи до жени, които говореха за подскоците на ляв крак.

- Защото на телета не се случва, само на дами. На тебе, естествено, не се случвало – обобщи Петя, която често беше непоносима и елементарна. Та какво друго може да бъде шивачка на рокли – завършила физика, но днес крои рокли на капризни лейки и пъпчиви абитуриентки?

- Все пак внимавай – тази Петя беше упорита. Можеше да пили дадена тема с векове. - Винаги действали трима – продължи провалилата се физичка, която вместо да подкрепя развода на дъщеря си, бе забила нос в роклите. Интересите й не се простираха по-далеч от ножиците. Но ако й кажеш да бъде така добра да си затваря устната кухина, тя се сърдеше, не разговаряше на спирката с тебе, като че си вирус под носа й. Освен това беше пословична сплетница, захвърляше човека в паяжина от сценарии, докато целият влак научеше каква слама си и защо не представляваш никаква личност.

- Значи трима – въздъхна Димана. – Що за ненормални индивиди.

Горката Петя също въздъхна и хвърли още една шепа от предъвкваната тема в пещта:

- Трима. Изчакват жените да слязат от последния влак. И ги ритат. Или в корема, или в главите.

- Боже мой – възкликна неутрално Димана. Като цяло беше доволна от живота. Не искай, за да си щастлив - беше нейното мото - и тя беше щастлива. Вярно, ставаше в пет сутрин, когато беше първа смяна, но когато беше втора – о, радост, ставаше в десет! Често й се налагащия да се прибира с последния влак, понякога вагонът беше отоплен – щастие! Ходеше на театър с господин, който използваше в изказа си предимно фрази с дискурс, перцепция, инвенция и квинтесенция. Димана беше завършила паралелка със засилено изучаване на английски и се оправяше в изящната му словесност.

Човекът беше литературен критик, не споменаваше съществителното брак, нито я канеше да се премести при него за съвместно съжителство, но Димана беше красива – разшифроваше го в погледите на пияниците от влака, на чичовците арматуристи, охранители, електроженисти и дребни чиновници, на младите мъже с лаптопи и въобще не се притесняваше, че времето и приливът не чакат никого. Нея щяха да почакат.

- За всеки случай си купи електрошок – продължаваше с безплатните си уроци по оцеляване Петя. Нейната дъщеря беше пред развод от две години, Петя се занимаваше с внуците си, две досадни ангелчета, и ненавиждаше разпада на семейството. Парите никога не й стигаха - както на всички хора в претъпкания влак - иначе защо ще се блъска в раздрънканите купета? Когато имаше две мотриси, положението беше превъзходно, можеше дори да седнеш, но когато мотрисата бе една - тогава те настъпваха, кихаха, кашляха, изтласкваха и така нататък. Димана настояваше да има пари зад гърба си. Когато едно момиче притежава финанси, притежава света. Никой не я управлява.

Рано или късно някой ще увисне на врата й, за да управлява и него – това беше разбирането за света на нейната баба, който не бе имала и един ден трудов стаж, но при наличие на двама съпрузи, и двамата вече покойници, тя се чувстваше превъзходно. Апартаментът на съпруг номер 2 беше дала под наем, апартаментът на съпруг едно, дядото на Димана, също бе даден под наем, а баба живееше с един пенсиониран кардиолог, отчаяно самотен, страдащ от десетина болести. Баба й се надяваше да наследи и неговия апартамент. Какво да правя, Господи? - питаше тя и спускаше поглед към телевизора, където Господ без друго не се появяваше. След това старата дама отсъждаше: - Твоята стиснатост, Димана, ще ти изяде главата. Можеш да ходиш на работа до София с кола. Чувах, че вилнеели тройки мъже, някакви имбецили (това на български означава идиоти), които ритали жени в главите, ако вечер дамите слязат на спирка „Метали“ или „Разпределителна“.

Ти нерядко ходиш на театър и това е прекрасно, но ако сритат теб? Кажи на твоя литературен имбецил да ти осигури подслон. Онези червеи ритали красиви момичета, към които спадаш ти. Женомразци! Моето обяснение, че са напуснати най- драстично... -тук баба й развиваше неописуеми теории за черни изневери. Димана, която носеше нейното име, за да наследи апартаментите, когато старата интелектуалка изсъхне, се замисляше за майка си – така Димана прогонваше страха. Майка й, хубава жена, бе отново щастлива до твърде известен политик. Животът е прелест, твърдеше тя, след всеки круиз, на който политикът я мъкнеше.

- Боя се, че ти си наследила вятърничавостта на майка си – твърдеше Петя, тази истинска загуба за световната физиката. Беше показвала на Димана създадените от нея рокли, които бе именувала „Айнщайн - относителност“ и „Нютон -привличане“. Според Димана роклите бяха пълен крах.

- Като се прибираш с последния влак, изчакай някои друга жена и се тътрете заедно към квартала. Лепни се дори до някой мъж – обезателно обръснат, без метла-брада като моя зет Радой. Той дори не ми е зает, защото няма доблестта да се ожени за Жаклина – това бе многострадалната дъщеря на несбъднатата физичка.

- Разбира се – отвръщаше Димана и преставаше да слуша. Даже беше решила да пътува с по-ранен влак, за да се измъкне от психологическите лапи на Петя и изтормозената й дъщеря. Добре, че във влака никой никого не слушаше - повечето дремеха над телефоните, някои си пускаха любима чалга и нямаха слушалки, други си бяха избрали филм, гледаха и също нямаха слушалки, имаше и такива, които следяха новините и ги мързеше да вадят слушалките. Вън вагона вреше от страхотни звуци и шумове. Но ако не очакваш вагонът да бъде тих, ти си щастлив човек, утешаваше се Димана. Литературният критик с неговите дискурси и перцепции бе станал… прекалено солен айран, а ти се пие вода. Но когато човек не очаква нищо от литературен критик, е победил. Победата е зараснала рана. И ако щастлива жена седи достатъчно дълго в скъпо кафене, на четвъртата минута, все някой ще я попита – „Не сме ли се срещали някога?“

- Моята Жаклина казваше, че онези идиоти, имам предвид точно тези, които ритат жени в главата, си имали ритуал, абсолютно тъп при това - Петя разясняваше подробностите на процедурата за 2228-м - и път, дори беше кръстила една от роклите си „Ритуал“.

- И аз съм чувала за тяхното малоумие – включи се веднъж в темата баба й, която беше свръх осведомена предвид скуката, която понасяше при страдащия от десет болести кардиолог. Очакваше се в най-близко бъдеще специалистът да предаде Богу дух. Но така и не го предаваше, вече шести месец. „Толкова съм щастлив, че те намерих - шепнел на баба й той, - че нямам никакво желание да умра.“ Дали да не започна да му устройвам скандали, за да придобие желание – разсъждаваше баба й. След което се връщаше при ритуала на женомразците - имбецили от всички възможни аспекти.

Подскоци на левия крак.

- Точно така – потвърди Петя, това за подскоците й предала лично нейната многострадална дъщеря Жаклина, която поради ревност започнала да отслабва. Защо и аз не съм ревнива, ядосваше се Димана, която не даваше не пет, дори стотинка не даваше за съответния литературен критик. Да, Димана беше хубава, такива бяха, за жалост, жените в семейството й. Господ още в мига на раждането й я беше оценил с отличен шест.

– Ти привличаш внимание – предупреди я за стотен път Петя. – В купето се фокусирай върху културен мъж, не гъсеница като моя зет – тук следваше поредния епизод от ревността на многострадалната Жаклина, за момчетата й, два ангела, за разлика от злостния червей, баща им. - Да си дойда на думата – ритуалът на ония – и той злостен - изтъкна Петя. - Скачат на лява пета. За да имат сила да те ритат с десен крак, представи си. Така се случвало в някаква електронна игра. Гадно, нали.

Тази вечер Димана и литературният критик пиха капучино и хапнаха виенски кифлички с шоколад. Плати критикът, който винаги поемаше сметката, но слава Богу, не намекваше нищо за брак нито за съвместно съжителство - майката на Димана намираше за престъпление Баща й също го намираше за престъпление, но Димана го възприемаше като изключителен разкош. Да се омъжи и да стане многострадална Жаклина, о, благодаря, и сама мога да харча финансите си. Децата в частната градина бяха до едно блестящи - гении, които пищяха, щипеха, врещяха, но достатъчно е учителката да ги нарече утрешни поети и родителите я обожаваха, горките празни кратуни – Димана изпадаше в паника, че някой ден ще стане като тях.

Постепенно възненавидя поезията. Защото: бяха гледали с критика "Сън в лятна нощ“ на Шекспир и имбецилът вместо предложение за екскурзия до Лондон, й подари стихотворение, написано специално за нея. Плоска история - любов, перцепция, дискурс, любов. Вероятно творбата бе избълвана от изкуствения интелект, но ако не чакаш нищо от изкуствен интелект, си щастлива жена.

Беше мъгливо, студено, наближаваше полунощ. Влакът беше полярно леден. Но когато човек пътува в студен вагон, се калява. Вярно е, че слуша чалга, новини, филм с бойни изкуства и порнофилм едновременно. Но така нервите укрепват. Някакви дърти бабички от породата на завършилата физика Петя направиха забележка на човека с порнофилма, но се наложи да се изтеглят стратегически в друг вагон. Дали отнесоха пердах от благодарност за доблестната им забележка, Димана не пожела да узнае.

Половин час преди полунощ. Трябваше да слезе на спирка „Метали“, а след това да се добере до магазин Лидл. Зад него се възвисяваше блок 36, на петия етаж беше студиото й. Нямаше друга заблудена жена, готвеща се да напусне влака на тази схлупена ж.п. спирка. Без да ще, Димана се стресна. Тъмно. Мъгла. Но полека се успокои. Надникна през зацапаното стъкло – не забеляза никаква сянка, никакво движение, да се надяваме, че липсва тройка имбецили. Нещо повече, на спирка „Метали“ се подготвяше за слизане млад, елегантен господин. Обръснат. Ухаещ на дезодорант. Да, слушаше нещо на телефона си, но бе ползвал слушалки. Явен сигнал за наличие на интелект.

Той й се усмихна.

Усмивката му по нищо не напомняше желето, стичащо се по устните на литературния критик в изблик на щастие. Димана беше хубава. Господ просто обича някои жени, за разлика от други като многострадалната Жаклина.

- Прибирате се късно – отбеляза обръснатият господин. Усмивката му в никакъв случай не приличаше на медуза. Той прояви неподправена любезност - вагонът със сигурност беше от Втората Световна Война; трябва да си Херкулес на квадрат, за да отвориш вратата на вагона. Мъжът го стори, отново се усмихна и о, чудо! Подаде ръка на Димана да слезе от влака.

Попита я какво работи. Тя обясни, че е учителка в частна детска градина, днес е говорила много на английски, поради което е прегракнала. Трябва да се добере до магазин Лидл.

- Аз съм в същата посока – заяви господинът. Гласът му звучеше плътно за разлика от зурната на литературния критик, който се задъхваше и те хвърляше през девет думи в десета.

Димана и младият й, гладко обръснат спътник поеха заедно към Лидл. Мъглата беше плътна като лепило. От трите лампи край пътя работеше само една, но Димана не очакваше много от електричеството, затова липсата на осветление не я направи нещастна.

Точно преди Лидл стърчеше незавършен строеж – подобни грозотии са повече от дупките по пътя, помисли си Димана. Блок до блока. Къде ще паркират тези хора, като се дотътрят в квартала? Може ли цяла България да се пресели в София и частност - в горкия техен град сателит?

Сега в околността не се виждаше жива душа. Кой ще броди като таласъм в мъглата преди полунощ. Дори барманите вече спят. Влакът вече беше изтрещял далеч напред по релсите.

По едно време Димана се усети, че гладко обръснатият господин бе престанал да разговаря с нея. Но какво от това? Много зависеше от това. Обръснатият отпусна ръка върху рамото й. Носеше скъпи ръкавици, ако се съди по миризмата, излъчваща се от гладката им кожена повърхност.

Пръстите на обръснатия натежаха върху врата й. Тя го погледна. Ръката му се отдръпна наистина, но спътникът й започна - отначало бавно, внимателно, след секунди енергично, все по-бързо, по-решително - да подскача.

На левия си крак.

От трите лампи работеше само една.

Настръхнала, Димана наблюдаваше в жълтата й светлина подскоците на господина с гладко обръснатото лице.

Върху левия крак.

Следете новините ни в GoogleNews