Люда: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 26 ноември 2016 в 09:29 9448 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

Лозята издъхваха в жегата, жълти като небето, което се беше объркало и посред лято трупаше облаци, но и в тях нямаше прохлада. Денят се огъваше от умора. Люда пет пари не даваше за него. Лозята нямаха край, тя ги обхождаше, яхнала кон. Сред безкрайността на листата не се мяркаше жива душа, само жълтият път, пълен със слънце, се катереше по планината и потъваше нагоре, в плешивия хълм. Разправяха, че там някъде имало извор и стар параклис, отдавна ограбен. Само покривът стърчал и две стени - пускаш две стотинки във водата и си пожелаваш нещо. На другия ден то се сбъдва. Глупости, каза си Люда, който вярва на тези неща, е идиот. В селото имаше само старци. Те се мъкнеха, навлечени в старите си костюми - вмирисани на нафталин; усещаха, че скоро ще сдадат поста и пазеха най-новото сако за собственото си погребение.

А нейният мъж замина за Италия, в Джулия Нова, в Анкона или в някаква друга дупка на географията, и я остави със старите костюми на старците и капризното бебе, което скимтеше непрекъснато - независимо дали облаците хвърляха дъжд, или се пропъждаха към Радомир, а небето оставаше грозно и горещо над къщата й. Свекърва й живееше в съседната къща, в края на селото, съвсем до гъстите върби, които целуваха реката вече сто години и вместо да изсъхват, ставаха още по-корави и зелени. Люда отдавна бе решила, че трябва да направи нещо. Тези горещи лозя не можеха да се търпят повече.

В съседното село имаше един Стойчо, болник и слабак. Тя реши - уж ще заведе детето на лекар, но всъщност ще се отбие при човека. Беше млада и облаците я дразнеха. Мъжът й береше маслини някъде в Италия, а тя, яхнала Матей, стария почти беззъб кон, обикаляше първото лозята, после царевиците, после градината с пипера, който отново трябваше да полива. И си мислеше: тук старците са повече от камъните по пътя.

Стойчо в съседното село живееше с майка си, разправяха, че много го боляло сърцето. А онова бебешко гърло ревеше като навито с пружина, докато Люда се опитваше да разговаря с човека. Майка му, старата ярка, се завъртя в стаята и взе да черпи: - “Това сладко от къпини за Стойчо го гласих”, после й донесе прясно сирене, от козата им Калинка. Боже, поне да се сети да вземе детето - то пищеше, сякаш някой бе запалил пожар в устата му.

- Лельо Димке, вземи Павелчо за малко, аз искам да питам Стойчо нещо... Ела, Стойчо, ела да видя оня книга за червеите по малините - каза му тя. Когато двамата отидоха в стаята му и той, мършав и рус като мамул, се наведе над един сандък, пълен със списание "Земеделие", Люда му каза:

- Остави!

Той беше по-слаб от собствената си риза. Мършав като кучето на свекърва й, защото свекърва й беше стисната на менгеме, искаше кучето да се храни с перата на кокошките, но то не се хранеше и тя го оставяше "да обира" плъховете по двора. Стойчо бе студен -шише лимонада от хладилника - на тая жега, при която слънцето изглеждаше подуто и злобно като буза с болен зъб. Чакай, каза на Стойчо тя, хич не се уплаши, че лицето му почервеня дори над веждите – не чело, а пакет червен пипер. Човекът започна да се задавя, но Люда го тупна по гърба и затопли студената лимонада на кръвта му.

- Павелчо реве, ма Людо - извика от другата страна на вратата майката на Стойчо.

- Ми нека пореве малко - изфъфли Люда, без да се откъсва от болното сърце на Стойчо. Кожата по гърдите му беше бистра като на дете.

- Ела ма, Людо, детето ще се пръсне от рев! - извика другата страна на вратата, а Павелчо изригна нов вой. Чешит дете. - Намерихте ли списанието, Стойчо? - извика майка му. Той не можа да отвърне: – “Чакай малко”, защото думите му потънаха в блузата на Люда.

- Стойчо, ела утре у нас. Къщата до върбите - заръча му тя. Скочи, отвори вратата и взе от ръцете на старата жена бебето, което бе намокрило гащеризончето си до пъпа. - Докторът каза, че малкият има трета сливица и така ще се плюе, докато му я изрежат – обясни тя на Стойчовата майка. - Но сега е малък и не може да я махнат.

Люда даде на бебето да суче. Беше пълна с мляко - не жена, а езеро. Гърдите я боляха. Тежаха. Жалко, че наблизо нямаше друго бебе и него да кърми, защо да отива зян това нейно чудо? Беше здрава като стомана. Павелчо наддаваше по кило всеки месец само от това мляко, нейното. Де що старец и баба в двете села имаха болно око, Люда ходеше и им пускаше от млякото си. Окото на бабичката веднага проглеждаше. Свекърва й цереше някаква болка в корема, като пиеше по две лъжички от млякото на Люда. Даже порязаните си ръце й носеха бабките - да църка мляко на раните им.

Мъжът й береше маслини в Италия.

Горкият Стойчо, беше дълъг и чуплив като солета. Сърцето му сигурно също беше солета, защото го болеше. Тия лозя, нямаше ли за свършват вече? Конят й Матей се беше настрадал, една мъкнеше копита по пладне. Павелчо, потънал в пластове от млякото й, засъхнало по лицето му, бе заспал най-после. Тя го върза в един чаршаф на пъпа си. Гърдите й се подуха още повече. Трябваше да ги изцеди. Мразеше да ги изцежда. Този Павелчо беше мързеливо бебе с трета сливица. Беше чувала, че женското мляко струвало скъпо в града, но билетът до Перник бе петнайсет лева. Да можеше да продаде гърдите си на някоя гражданка и да се отърве от тая бяла напаст! Павелчо щеше да проходи и с козе мляко.

Нагоре по пътя, потънал в облаци и парчета скъсано небе, Люда забеляза кафяви точки, големи колкото бълхи. Ми това беше стадото на Божо! Боже,тоя Божо, как не се беше сетила за него! Той беше вторият ерген в село Опал, прекарваше овците като пехотинци от баир на баир. Беше по-нисък от овена, чиито рога винаги накичваше със здравец. Понякога, казват, си връзвал шишето с ракията за рогата на овена, щото животното било с гаден, та горчив нрав. Като припнел кочът нагоре из баира, Божо не можел да го стигне и така ракията му се запазвала за по-дълго време.

Божо караше трактор и веднъж мъжът на Люда - още когато не бе забягнал за Италия да се излага с ония маслини - го беше повикал да орат. Божо дойде пиян като стомана. Тракторът нямаше рога да си върже ракията там, затова Божо навря машината в плевнята на Людината свекърва и смля едната стена на сол. Оттогава Люда знаеше, че този овчар й стига до носа. Но тогава гърдите й не тежаха като планини.

Беше горещо, добре че Павелчо спеше. Люда трябваше да иде да полива пипера. Довечера трябваше и да го плеви. Този проклет пипер, колкото повече го мразеше, толкоз по-голям ставаше, цъфтеше на гъсти орляци като подивял. Троскотът и телефончетата из него, заедно с другите бурени, само чакаха Люда да се обърне да накърми Павечло, за да си хвърлят семената и светкавично да поникнат пак. “По кой път се прибира Божо?” - помисли си Люда, потупа Матей по врата и каза:

- Довечера с тебе ще ходим да броим овце, Матейко.

Село Опал беше диво и негостоприемно. Там старците бяха повече от комарите, а бабичките бяха зли и никак не я обичаха. Нямаше и доктор, че да води третата сливица на Павелчо на преглед. За какво да ходи в Опалово? Ами за да брои овце.

И Божо живееше с майка си, ако старата ябълка не бе пукнала в тая жега. За какво да се трепе Люда до Опал? Матей ще има да куца, докато дотътри дъртите си копита до мегдана. Как за какво? Ами ще накара Божо да окоси Додова ливадата на свекърва й под лозята. “Глупаво - рече си Люда. - Аз мога да окося тая ливада с вързани ръце. То и пеленаче може, а аз ще викам Божо, дето ми стига до мишниците. Добре, щом си толкова умна, как ще го привлечеш насам? Толкова е далече, той ще се напие и ще заспи насред пътя.”

Божо и без това мирише на стадо, така че по миризмата Люда щеше да го открие.

- Хайде Матейко, довечера ще броим с тебе овце.

Павелчо точно сега намери да се разхленчи. Беше забравила шишето му с водата в Стойчови. Добре, нека мъжът й бере червивите маслини на Италия и червивите портокали, а тя се пече в жегата като гущер и се чуди как като погледне напред, да не види пак някой старец, натруфен в новия си костюм за погребения. В трите села наоколо имаше двама смислени люде - единият легнал да умира от сърце, а другият не можеше да ходи един километър, без да легне пиян на чугун. Че остави пиянството - от пиянство се изтрезнява, но овенът беше по-едър от стопанина! Този неин хитър съпруг, дето се изниза да бере подли маслини, добре го беше измислил. Тя да полива пипера, свекърва й все да пита:

- Няма ли, Людо, да завъртиш нещо за вечеря?

Свекър й и той се беше надигнал да бере каквото падне в Италия, макар че му бе време да облича новия костюм и да се готви за оттатък, където водата е ракия и на всеки облак работят по две кръчми с безплатно мезе. Поне да имаше някое бебе наблизо да го накърми, че гърдите й да се отморят. Как не прокисва това мляко у нея, чудеше се Люда. Виж, като капне върху бузите на Павелчо, веднага се спича като бронята на техния Форд. Коварен беше мъжът на Люда, отиде, та се не видя в драките на Италия и остави Форда потрошен из основи. Люда не можеше да го запали, да отскочи до Радомир – там, на която и да е улица да погледнеш, хора виждаш, хем не ги болят сърцата, ама никак. Як народ.

- Не ходи, Пламене, да береш отрови в Италия. Как да дочакам сутринта без тебе? Зарежи парите, ще продадем ябълките, ще изкараме хилядарка. Павелчо не яде много, с млякото от мен си е екстра. А аз съм пълна отвсякъде, имам чувството, че и ушите ми да дръпнеш, мляко ще потече.

Преди да тръгне да бере тия никакви портокали, мъжът й четири дни не излезе навън.

- Да не си болен, бе майка? - питаше го свекърва й, а Люда се ядосваше.

- Абе как ще е болен, бе жена! Помага на млякото ми да не се пресече, че после какво ще яде Павелчо? Ти ли ще го кърмиш?

Когато Пламен тръгна да печели, й каза: - “ Знаеш как познавам, като погледнеш някого. Оставям ти моя снимка – само мене гледай.“

Всъщност днеска Люда не беше гледала Стойчо, пък и неговото сърце е крехко като юфка, той не се брои. Майка му топли всяка вечер вода да си мие краката – загрява му вода през юли! Ако през юли изсипеш една тенджера вода върху земята, тя веднага се изпарява от жега. Кого да погледна, бе Пламене! Като няма друго бебе да накърмиш и като лозята нямат край, какво да правиш! И цвеклото няма край, а ти береш маслини в Италия. Де що баба в трите села имаше – по три пъти й пусках мляко в очите, то око от мен неизлекувано не остана! Давай, Матейко, давай, по пътя, нагоре. Не към стадото овце. Трябва да плевя пипера.

Люда се наведе да плеви този келяв пипер, който колкото по-ядно го наричаше с лоши имена, толкова по-жилав ставаше, покрит с гъсти силни цветове, сякаш само чушки щяха да ядат тази зима. Беше оставила Павелчо на чаршафа и започна. Плеви, плеви, плеви, докато купът от троскот стана по-висок от Божо овчаря. После натрупа втори куп от бурени, широк колкото кметството. Добре, че Павечло се разцвърка - и му даде да суче. Изведнъж се сети, че в село Владимир има още едно бебе - момиче, осиновеното хлапе на Петрана и Петър. Тези двамата от дванайсет години нямаха наследник, та най-после дочакаха дребното.

Отначало се бяха хвърлили да живеят в Перник, но вятърът там е повече пушек, отколкото вятър, а хлапето им хилаво и му трябва чист въздух. Толкова слабовато, че едва преглъща. Люда си помисли дали и неговото сърце нещо не е в ред.

- Хайде Матейко, дай да отидем до Петрана и Петър, да дадем на малката Петрана да се насуче, че да ме освободи от млякото. Ти, мързеланко такъв – измърмори тя на сина си. - Не можа нищо да изсучеш. Ама какво си виновен, като аз съм от породата на кравите. Виж, ако баща ти не беше отишъл да бере маслини...

Люда язди може би десет километра по гърбавия път, пълен със залез и вятър, и се добра до къщата на Петрана.

- Петрано - извика я Люда. - Я дай малката Петрана да се насуче. Приготви голямо шише да изцедя кърма, че вече умирам. Докато храня малката ти Петрана, ти вземи и измий моя Павелчо. Ако имаш нещо, дай ми да ям, че ще пукна като пуканка от глад. Ядох само малини, червата ми са пълни с малини, млякото ми е пълно с малини. В ръцете ми се набиха два милиона бодли на малини. Страх ме е да не одраскам щерката ти.

Петрана, дето беше чакала дете толкоз години, се усмихна, взе да къпе Павелчо - така го галеше, като че не бе омазан с плюнки чак до коленете. Тъй грееше лицето й, сякаш държеше раница със злато. После Люда забеляза как очите на Петър остават при млякото й, докато тя кърмеше малката Петрана. Този Петър е мъж за трима, помисли си Люда, обърна се и видя как голямата Петрана й слагаше в чиния пилешка яхния.

- На тебе ти сипвам повече - каза Петрана. – Полага ти се, че да имаш силно млекце за децата.

- Да, силно е - потвърди Люда и изгледа Петър. Само за две секунди го изгледа - колко са две секунди - една капка в устата на бебето! Малката Петрана беше слабо хлапе, трябваше да я щипе по нослето, докато гледаше Петър.

Вярно, Петър беше побелял. Вярно - носеше кърпени работни панталони и миришеше на оборска тор и кучета, но и Люда сигурно миришеше на пипер и плевели, които бе скубала, та натрупа купчина, висока колкото Народното Събрание в София. Тази сграда често я даваха по телевизията. Роклята й сигурно миришеше на лозя, но какво от това? Нека мъжът й бере черни маслини с този негов черен ум. Нека. Не ходи, Пламене, моля ти се.

Когато тръгна за маслините, Пламен я прегръща двайсет минути, та щяха да изпуснат рейса за Перник с баща му. Беше хубаво, но какво са двайсет минути?

Вярно, че Петър беше прегърбен, но ако раменете му бяха изправени и той щеше да се затича към Радомир. Да бе. Той бе човек! Седи си тук, подковава коне, крави пасе, коси на бабичките и е покрай жена си – не двайсет минути, а двеста минути си говори с нея, като й домъчнее. Що не се грабне и той да бере маслини в Италия?

Люда се нахрани здраво с пилешката яхния, после пиха с Петрана сок от малини и Петрана отиде да донесе череши – набрала ги от градината през деня. Хем Люда да похапне, за да е с черешови витамини млякото за бебетата, хем да занесе на свекърва си. Горкичката - и син, и мъж бе проводила в Италия да гонят големи пари. Докато Петрана отиде да ги донася тези череши, дето ги бе брала през деня, Люда изгледа Петър още веднъж, после взе шишенце и започна да изцежда мляко за малката Петрана.

Тя пак огледа гърбавия Петър, мръсните панталони, кръпките на коленете. Видя как лицето му - макар че слънцето го бе направило кафяво като зид - полека започва да става ту червено, ту жълто около очите, където лятото не го бе опърлило толкова жарко. Двете бебета лежаха кротко, третата сливица на Павелчо по чудо се беше успокоила и той риташе мирно и тихо върху белия чаршаф, където го беше оставила Петрана. Тя бе обула Павелчо в чисти ританки на нейната дъщеря. После Петрана се върна с пълна торба череши, а Петър каза:

- Ще отида да назобя Матей. Горкият кон, цял ден се е пържил на къра.

- То и аз се пържих цял ден на къра - каза Люда, но то си бе ясно: тя бе по-яка от Матей.

Двете жени поговориха за третата сливица, за соковете, които трябваше да дават на бебетата, но Люда смяташе, че не се налага да дава сокове на сина си. Млякото й бе пълно със сокове. Всеки ден това нагъваше - сок след сок, малини, череши, къпини, салата от марули по цяла тепсия, затова и в обувките й да пипнеш, сигурно и там извира мляко, пълно с витамини. Накрая Люда зави Павелчо в чаршафа и тръгна към Матей, който продължаваше да си зоби най-спокойно. Петър пушеше като тухларна, цигарата отворена рана в устата му.

Той се изправи неспокойно, когато Люда го приближи. Отдръпна се да й направи път, но тя не тръгна по пътя, който й бе направил. Тръгна срещу него, блъсна се с него, в старите му работни панталони с кръпки на коленете се блъсна, и в ризата му се блъсна, измокряйки я цялата в мляко.

- Стой мирно - каза му тя. Да, наистина, Петър миришеше точно както миришеше краварникът в края на село Владимир, но Люда знаеше, че като човек се поразходи из лозята и като плеви пипер, престава да мирише на коне и крави. - Чакай!

Той беше горещ като камъните по дъното на пресъхналата бара. Уж Люда бе изцедила млякото си, а ризата на Петър побеля.

- Хайде сега, Петре, отивай бързо при Петрана. Прегърни ги и двете - и малката и голямата - каза Люда и го блъсна към къщата. Чак сега забеляза, че работните му панталони са чисти, въпреки големите кръпки на коленете. Павелчо проплака, завит в чаршафа, в ританките на малката Петрана, които вече бе намокрил, а Матей с благодарност продължи да яде зоба - най-големият деликатес, който старият кон бе виждал от години.

- Много закъсня. Къде ходи? – попита я свекърва й, когато Люда се прибра у дома и остави Павелчо на леглото, мокър като змиорка, потънал до пъпа в млякото й. Третата му сливица пак бе навирила глава и тормозеше детето.

- Ами ходих до леля Петрана във Владимир - отвърна Люда. - Дадох на малката Петранка да се насуче. Че то детето слабо като жичка, ще му се прекъсне вратлето. Изцедих му мляко и докато Майтей си ядеше зобта, леля Петрана ми сипа пилешка яхния да похапна.

- Добре си направила, че помагаш на туй дете. Измъчи се жената, по какви ли не доктори ходи. Не й помогнаха, но сега с малката Петранка направо се роди - бъбреше свекърва й. - Слушай Людо, трябва да окосиш тревата под лозята на Додова ливада. Баш сега била най-хубава ... Щях да забравя. Чакай. Стойчо идва... оня, сещаш ли се, със сърцето… Носи ти някакво списание за червея по малините. Мари Людо, таз година нямаме червей по малините, да го убие Господ дано! Преди малко си тръгна Стойчо. Завалията, душата си едва събра в устата, тънък-дълъг като влакно. Да го ожали човек.

- Да го ожали човек - въздъхна тихо Люда. - Направо ми е жал за него.

- Да се беше върнала десет минути по-рано, щеше го завариш - напразно бъхти пътя човекът. Искаше да ти каже как да тровиш оня червей. Ама на, напразно е газил през ливадите.

- Напразно, ами. Де да се бях върнала десет минути по-рано - каза тихо Люда.

Павелчо се размърда недоволно и пак подкара с вой и рев, като че току що бе глътнал кошер пчели. Люда му даде да бозае. Тези нейни гърди. Уж малката Петрана се насука, уж й изцеди мляко в голямо шише от мастика, и пак се налели. Откъде извираше тази бяла беля? Да му не се види - Люда по цял ден зобеше череши, малини, къпини, марули, круши, да не говорим онова безкрайно горещо грозде. Когато то узрееше, тогава сигурно млякото само щеше да си тече, без да го дърпат Павелчо и малката Петранка. Де да можеше да отиде на Перник – там, казват, женското мляко било по-скъпо от парфюма в скъпите кутии, от онзи френски миризми, дето те правят не тетка от село Опал или Владимир, а жена, дето през живота си не е плевила нито веднъж пипер и никога не е яздила стария Матей.

В Перник няма нито един старец и нито един костюм с нафталин. Там кръчмите са пълни с висок народ. А нейният Пламен бе заминал да бере маслини в Италия! Да, вярно, прегърна я преди да тръгне рейсът, но колко време ще мине, докато натрупа пари да си купят апартамент в Перник? Как Люда ще зареже тия лозя - пълни с люти гроздове? Не ходи, Пламене, в Италия. Но той отиде. Поне да се беше върнала десетина минути по-рано, че да види какво щеше да й каже Стойчо за оня червей по малините. Е, червей,червей, но й той сърце носи и душа храни.

- Людо - обади се свекърва й. - Пратила си хабер до Божо... Как кой Божо, бе Людо, не се ли сещаш? Един нисък такъв, каче човек. Овчарят.

- Сетих се кой е - отвърна Люда и изтри млякото от бузите на сина си.

- Хабер си му пратила да дойде да окоси Додова ливада под лозята. Че ти сама не мож ли окоси тази ливада, ма Людо? Миналата година хем бременна, докато носеше Павелчо, я окоси.

- Чакай да видя - отвърна Люда. - Трябва да окопая лозето. Бобът и царевиците пак са за копане, та рекох...

- Е, ти знаеш повече от мен. Слушай да ти обадя – Божо, качето, също се отби. Искаше да се разбере с тебе кога да дойде да коси. Я ми дай шишето – една глътка ракийца на ден прогонва смъртта оттатък Струма, да го запомниш от мене. Дай ми да пийна, Людо.

Люда й подаде шишето, а старата продължи:

- Божо каза, че утре щял да дръпне овците по-рано към село. Заръча още, че ще те намери, дето копаеш царевицата. Да му речеш кога да започне с коситбата. Харно е, дето Господ ти е дал това мляко. Какво хубаво дете е Павелчо, ма Людо! Да не са му уроки! Как се набоза, като теленце. Да му е здраве! Утре ти да си към осем, осем и половина, при царевиците, че Божо ще дойде. Чу ли ме, Людо?

Беше казала на Пламен: - “Не ходи в Италия. Ще изкараме някак тези пари!”, ама той – не. Зор да бере нещо из гнилите драки!

- Чух те, мамо - измърмори Люда. - Ще го чакам там, на царевиците, под Додова ливада.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !