Продължава от стр. 2

Първо да събера световната култура и да се изградя като човек. Смятам, че имам да направя много неща. Когато задоволя това свое желание да поемам от света, тогава бих се върнала.“

Забелязала съм, че художниците се делят на две големи групи: първата група включва онези от тях, които стоят затворени в мрачните си ателиета и работят усилено, без да се променят и без да се интересуват от случващото се извън ателието; втората група художници развиват стила си и много често посещават галерии и музеи, различни експозиции и се интересуват от културата в страната и в чужбина. Задавам такъв въпрос на Лиа, питам я дали е важно за един художник да гледа картини и да надава ухо за актуалните събития. Ето какво отговори тя:

„Да, от гледна точка на това, че е много важно да ти се отворят сетивата; когато видиш нещо, което не си виждал досега, това много ти влияе. Важно е младите хора да посещават колкото се може повече галерии. Концептуалното изкуство – Марсел Дюшан например – е нещо, което аз много искам да изкореня, да го няма… Но трябва да гледаме колкото се може повече неща на наши колеги – по-възрастни от нас и на нашата възраст… - това чисто и просто ти отваря сетивата. Сега започваме нашата учебна година и всеки ученик трябва да представи свои неща. Някои от тях са неща, които аз никога не бих направила, които въобще не ми харесват, но бих използвала като детайл в моето рисуване или в моите работи. И затова е изключително важно. Освен това аз смятам, че е хубаво хората да са наясно какво се случва в съвремието; да не живеем толкова в миналото, да не отричаме случващото се в момента и да се затваряме, да искаме да живеем както е живял Ван Гог, както са живели бохемите навремето… И да правим само изобразително изкуство и да рисуваме само масло на платна… Ние сме артисти от друго поколение. Ние трябва да знаем какво правят нашите колеги, не трябва да се затваряме в някакви стереотипи за минало.“

Премеждията не липсват, когато все още деветнадесет годишната Лиа пристига в Лондон. През първите две седмици тя решава да си почине от мрачния живот в Колчестър, където понякога се налагало да работи по седемдесет часа седмично, и да се подготви за изпит. Живее в квартира в Golders Green – къща, която споделя с други хора. Къщата се стопанисва от брокерска агенция, собствениците на която от време на време идват на посещение. Един ден един от тях започва да обръща внимание на младата българка, която не работи, рисува, шляе се – с други думи, релаксира. Възрастният мъж предлага на Лиа работа в брокерската агенция. Офис работа, към която тя никога не се е стремила, нито дори смътно желала. След няколко интервюта тя е назначена и открива, че тази работа е лека; бързо схваща същината й. Докато в един момент този зрял и на вид богат мъж започва да й отправя предложения за пътувания в Дубай и Шри Ланка. „Бях шокирана, но си казах, че ще се абстрахирам и ще си почивам на бюрото. Работих две седмици и си казах, че аз не мога да го издържа. И както си седях на бюрото, просто си затворих лаптопа и казах на колежките да им предадат, че просто напускам, че въобще не ми пука, че това не го издържам! После те идваха в квартирата, търсиха ме, питаха какво става, казваха – ти не можеш да напускаш така! А аз им отговарях, че съжалявам, но това не е моята работа и не мога да издържам. И после избягах и от тази квартира“.

И се мести в нова квартира, която представлява стая от апартамент в центъра, който дели с още четири човека. Стаята е не по-голяма от детската й стая в Люлин, но се води голяма и за нея плаща доста солидна за българските стандарти сума. За да плаща този наем, Лиа работи като сервитьорка в един испански тапас бар в Сохо. Намира го за „готино и свежо, живо и забавно“. За щастие, казва тя, в Лондон не е някаква новост да учиш и да работиш, съобразяват се с това. Тя е в бара от 18 до 24 ч, а през деня посещава университета. Веднъж на две седмици дава двойна смяна, но като цяло казва, че успява да съчетава двете неща. „Работата в ресторант е много далеч от изкуството и по някакъв начин се отдалечаваш, но когато на следващия ден отидеш на училище, ти го правиш с огромно желание, защото по някакъв начин имаш нужда.

Когато малко се отдалечиш от нещата, които обичаш, ги заобикваш повече.“

Момичето не води активен социален живот там – не и в този смисъл, в който сме го приели ние в България. „Тук е малко по-различно. В София имаш нужда да излезеш, да се видиш с хора, да изпиеш едно кафе с някого, да изпиеш една бира с приятели… - това просто е част от София, аз съм родена в София и това е част от мен. Докато тук ти постоянно се срещаш с хора, има толкова много хора! Аз в момента – може би по-късно ще имам, – но в момента нямам нуждата да излизам с хора. Имам познати, даже българи, които са в Лондон, дори имам съученичка, която е тук и с нея се видях точно един път; един друг приятел, който също е в Лондон – с него се срещнах също веднъж. Някак си всеки тук и специално аз съм съсредоточена в… може да звучи егоистично, но съм се затворила, за да работя, да рисувам, да ходя по галерии и по изложби… Филми още не съм гледала, и на театър не съм ходила, но ще отида. Просто да изследвам Лондон, да се разхождам в Лондон ми е напълно достатъчно. Тук съм в един много различен свят. По-скоро имам социален живот в работата, където се срещам с хора и имам приятелски отношения, и в училището, където говорим за изкуство или работим…“, споделя Лиа, която веднъж излязла след работа с колежката си италианка от бара, за да изпият по бира и да потанцуват.

Вероятно Лиа е силно момиче, а може би за младите ситуацията е различна, но тя не изпитва носталгията, която да я кара да се пропива и да плаче непрекъснато.

Изглежда щастлива, откакто е в Лондон.

Но си спомня времето в Колчестър, когато работи в турския ресторант и среща много български турци и роми. „Аз не мразя турците или ромите, не съм такава… Но в Англия те са хора, които доста често са аморални и доста мързеливи, те не говорят английски, дори български не знаят… - говорят на някакъв език, който даже не е турски.“ Когато кажела на своите колеги, че е българка, те започвали да й говорят на турски. А Лиа се опитвала да им обясни, че е истинска българка и че има завършено образование и продължава да учи, а тези хора, които се представят за българи, са такива по паспорт, но са различни от нас…
Но в Сохо стандартът на живот е по-висок и не може да се срещнат много хора, които нямат образование и са мързеливи. Когато клиентите на Лиа я попитат от къде е, тя обича да задава друг въпрос: А вие откъде мислите, че съм? „Никой никога не ми е казвал, че съм от България. Никога. Винаги са предполагали, че съм от Русия, Германия, Франция… Навсякъде другаде, но не и България. Опитвам се да го кажа с гордост. Аз не се срамувам, че съм българка. Казвам, че България е диамантът на Балканите и че там се намира най-високият връх на Балканите – Мусала – и аз съм го изкачвала! И хората се възхищават.“

Продължава на стр. 4