Себастиан

Здравка Евтимова Последна промяна на 12 юни 2013 в 18:15 6106 3

Здравка Евтимова

 

- Ти премина изпитанието блестящо – прошепна съпругът ми, което е наистина рядко явление за него. Той не шепти, не крещи, не се изпотява, не заплашва, не възхвалява, затова съм удивена, но естествено не ми личи. Трийсет години съвместен живот – тук не коментирам каква екзистенциална категория е съществуването редом до Тома. Известно ми е какво има предвид под „изпитанието” - това е блестящата организация на неговия петдесет и пет годишен юбилей. Беше поверил събитието на мен – съпругата, умееща да въздиша и подава ръка благосклонно, когато е уместно. Присъствие, далеч по-маловажно от това на Себастиан - личният съветник, бодигард, довереник и единствен приятел на моя съпруг; Себастиан, второто аз на брачната ми половинка.

- Наистина се развълнувах – изрече Тома с присъщия му равен тон, между който и вълнението зееше галактика разстояние. Думите излизаха дълбоко замразени от фризера на хладната му кръв. Той не губеше самообладание, наблюдаваше внимателно всичко. Знаех, че използва услугите на редица агенции за набиране на необходимата информация чрез щателно проследяване; предполагах, че съм обект и на четирите едновременно. Тома не разчиташе на един единствен източник. Умът му работеше съвършено, сухожилията му, редом с мозъчните клетки, предприемаха ходове, чиято дълбочина и интелигентност смайваха не само мен, а по-скоро смразяваха кръвта на конкурентите и внасяха подобаваща доза страхопочитание към всяко умозаключение, достигнато от моя съпруг. Единствено Сабастиан, доблестната съвест, която анализираше информацията от четирите агенции и я представяше в синтезиран вид на Тома, беше категория извън сложните калкулации и стратегии на мъжа ми.

Не знаех какво да очаквам след неговата похвала – такава не бях получавала от тридесет години. Беше подхвърлил – „Справи се добре”, когато родих сина му - миниатюрно вързопче рев и нервен стомах още от кърмаче, което в последствие се превърна във финансов анализатор, мениджър на направление „Инвестиционно банкиране”, корпоративни консултации, преструктурирания и т.н. Човек, който ми пращаше изпълнена с лед пощенска картичка на Коледа от Лондон, текстът под която неизменно гласеше „Маман, желая ти крепко здраве, щастие и успех в живота”.

Подобна старомодна картичка получавах и от Тома – „Желая ти здраве и успех в живота”.

- Наистина беше организирала добре всичко - отбеляза съпругът ми. – Ордьоврите и основните ястия се оказаха на нивото на изискванията ми, виното беше пробрано с вкус, десертът отговаряше на параметрите за здравословна и екологично чиста храна. Музиката се вписваше в цялостната атмосфера.

Изричаше толкова много думи, нещо нетипично за него - сигналът „Тревога!” прозвуча като топовен изстрел във всичките ми клетки. Очевидно, беше намислил нещо - да ме изхвърли от дома? Да заяви, че се развеждаме – добре, нямах нищо против, но с Тома разводът със сигурност е категория с разрушителни измерения за бившата съпруга. Може би четирите събиращи и оценяващи информацията агенции вече го бяха посъветвали как да процедира – например: в ума й протичат необратими процеси, водещи до опасност от психози, обуславяща необходимостта от лечение в психиатрична клиника. Или нещо с по-убедителна развръзка - скоротечно заболяване и фатален изход; защо не катастрофа, водеща до освобождаване от съответната личност? Моментно невнимание – случва се с всекиго - след което, ако съм родена под щастлива звезда, ще живея още седмица в интензивното отделение.

- Както знаеш работя с четири агенции...- гласът му направи реверанс към мен. Защо? Тома нямаше навика да гледа събеседника си в очите – което правеше точно сега. Обикновено изпращаше своята втора природа Себастиан да ми съобщи къде и в колко часа се налага да се усмихвам приветливо. Разполагах със свободата да сложа грим според предпочитанията си.

Очите на съпруга ми са сини и замръзнали независимо от климатичните условия и сезона, каквито впрочем са очите на сина ни. Не зададох никакъв въпрос на Тома, нито се опитах да продължа по някакъв начин мисълта му - при човек като него тя е богата и дълбока като космическото пространство. Гледах го открито, бях усвоила това умение – когато хвърля поглед към мене, се замислях за тоалетната чиния в моята баня, искрящо чист фаянс, изискващ качествени химически препарати. Така лицето ми се превръщаше в анонимна душ-кабина - място, високо ценено от Тома.

– Имаше момент, когато страстта ти към садене на ябълкови дръвчета започна да ми навява определени съмнения – усмихна се съпругът ми.

- Ябълката е полезен плод - избълвах поредната баналност аз. Правило номер едно с Тома – никакъв блясък. Простички думи, липса на мисловен процес плюс фаянс гарантират здравословна храна, масажист, маникюрист, козметичка, почивка в Карлови Вари, където четирите агенции следят. Отдих в Гармиш на ски - и там четирите агенции копаят на пълни обороти - ала предполагам, че след третата година вече бяха престанали да се престарават, защото демонстрирах такива скучни дейности, които биха хвърлили в отвъдното всеки нормален човек: занимания с мухлясала литературна класика – Томас Ман, Марсел Пруст, Уолт Уитмън и прочее досадници, изпаднали извън борда на интересите на съвременните агенции за съхранение и генериране на информация. Един час разходка с въпросната печатна скука под мишница, плуване - сутрин и вечер, задължителен петнадесетминутен разговор веднъж месечно със сина. Монотонно съществуване с минерална вода и изискани блюда, което едва ли оправдава парите, пръснати за въпросните първокачествени агенции. Когато някой господин от немай къде проявеше интерес към мене, аз разбира се, се досещах, че Тома изпраща свой агент, за да подложи на изпитание тъй наречената моя съпружеска вярност. В случая понятието „съпружеска” е ако не шега, то напълно имагинерна величина, защото бях толкова съпруга, колкото пилонът, върху който се вееха българският национален трибагреник и знамето на Европейския Съюз пред вилата ни в Бояна. Единствено Себастиан, единствената опора в космоса на моя съпруг, ми носеше новини от родната София, за която впрочем никак не страдах – мечтаех да остана в Карлови Вари или където и да е другаде, далеч от Бояна до края на дните си.

- Твоите увлечения към ябълките ме безпокояха – заяви Тома и аз трябваше незабавно да оглася убеждението си, че съм поласкана от неговото внимание, но не го сторих.

Можех и да попитам: - „Какво имаш предвид?”От дългите години живот като пилон за окачване на две знамена бях научила, че въпросите се котират най-ниско в градацията на правилното мислене във вселената на Тома. Най-верният път към бъдещия отдих в Гармиш, където след двайсет години вече се бях научила да карам сносно ски, бе да вметна: – „Ти си проницателен човек” – което изрекох без никакво забавяне. Тома се усмихна.

Единственото отклонение от съвършенството - фамилно, гражданско, съпружеско, майчинско и т.н. - беше моята овощна градина. Бях я купила със спестяванията си, реализирани по време на почивките в Карлови Вари и Гармиш от сумите, предоставяни ми от Тома. Та купих си парцел – ужасно място от триста квадратни метра, където имаше повече къртици и камъни, отколкото почва.Съпругът ми незабавно изпрати вярната си ръка Себастиян да провери какво е положението.

Обожавах червената, безплодна земя. Единственото друго място в света след този мизерен парцел, което имах желание да посетя, бе Лима, столицата на Перу.

В каменния си ад садях ябълкови фиданки. Не толкова дърветата ме интересуваха, искрено удоволствие ми създаваше изкопаването на дупките – блъсках с казма, а може би се наричаше кирка или търнокоп този инструмент с две железни челюсти, които съсичаха сухата земя и раздробяваха камъка.Такова удоволствие ми създаваше дебелият слой пясъчник, че се чувствах като златотърсач, попаднал на буца самороден жълт метал. Когато съпругът ми изпаднеше под влияние на нова интелектуалка, аз отивах на Женския пазар и купувах поредното дръвче – ябълка. Не ме интересуваше сортът, не исках да зная кога зрее и кога цъфти - каквато информация любезният дядко упорито наливаше в изпълнените ми с апатия уши. Ябълката беше любимият плод на Тома. За мен беше удоволствие да наблюдавам как овошката изсъхва сред каменния хаос на моя двор. Беше щастие да изтръгна изсъхналото дърво от разпуканата в жегата земя и да го оставя на челно място до контейнера за смет. Счупвах върха на изсъхналата фиданка и го отнасях в банята си – забравих да спомена, че Тома и аз ползвахме различни бани. Можеше да си го позволим - вилата ни се простираше на триста квадратни метра.

В банята на Тома бе възможно да се натъкна на козметика, принадлежаща на интелектуалки; детайли в този дух аз, като възпитана съпруга, отказвах да забелязвам. Чинно използвах своето пространство за хигиена. Подобно нещо не можеше да се твърди за Тома . Той следеше ежедневно моята баня – но там бе девствено и свенливо чисто като в къпалня на манастирска послушница, ако въобще съществува подобно място някъде в света.

Забравих да спомена друг факт – днес в осемнайсет часа ме очаква нещо приятно – всъщност и за секунда не съм забравяла, разгласявам тази подробност едва сега напълно съзнателно.

- Знаеш, че разчитам на Себастиан. Не на тебе – бе заявил след един от огледите си в моята баня Тома.

- Това е разумно – отвърнах по възможно най-баналния начин аз.

Последствията от посещенията на Тома в моя санитарен възел не ме изпълниха с възторг, ако въобще е възможно „възторг” и Тома да се свържат в някакъв мисловен кръг. Душът ми бе ремонтиран от сянката, меча и духовната крепост на моя съпруг - Сабестиан. След ваната брачният ми спътник ме спохождаше и преживявах хладно интимно събитие, което едва ли би вдъхновило някой творец. Дори на мен звучеше абсурдно „творчество” и Тома да попаднат под общ знаменател. Той мълчеше през цялото време – това бе най-приятното измерение в съвместното ни преживяване. Очите му също мълчаха. Един единствен път изрече, докато затваряше вратата след себе си:- „Чисто”- и аз светкавично си представих полирана до блясък тоалетна чиния. - - - Искам коректен отговор - подхвана по време на закуската Тома. - Защо хабиш ябълките в онзи пустош?

Дали беше забелязал, че засаждам дръвче всеки път, когато орхидея пуснеше корени в неговия разсадник? Тома не се прикриваше, случвало се бе да ходим на вечеря тримата – аз, съпругата с фаянсов блясък, орхидеята и господинът - всички щастливи, усмихнати, модно облечени и обути. Да не забравяме какво беше казала Агата Кристи: – „Истинската дама трябва да бъде добре обута”. В това отношение аз бях повече от истинска дама. Бях апотеоз на световната обущарска промишленост. Изразявайки чувството си към мен, Тома ми купуваше обувки веднъж на месец. Бих могла да обуя жените на целия Балкански полуостров. Тук е мястото да отбележа, че верният Себастиан, стражът, ми докарваше новия чифт обувки в понеделник, в два следобед.

– След всяка вечеря посаждаш ябълка – беше отбелязал Тома.

- Впечатлена съм от преживяването - отвръщах в духа на Гармиш и Карлови Вари аз, в следствие на което Тома ми купи блестящ парцел плодородна земя.

Там липсваше дебел каменен слой. Почвата беше съвършена – чернозем, подсилен с минерали - фосфати, нитрати, калий и така нататък отвратителни обогатяващи елементи, които принуждаваха ябълковата градина да хвърчи към небето. По дяволите. Тома назначи градинар и агроном да ми оказват съдействие - предполагам, че бяха сътрудници на някоя или на четирите агенции едновременно. Себастиан лично идваше сряда и петък да проверява как се чувствам сред ябълковата идилия. Предоставих на градинаря и агронома да блъскат в земята каквото желаят, дявол да ги вземе и двамата. Правех дълги разходки пеш до моята каменна пустош, където стърчаха изсъхналите фиданки – моята гордост, моята обич и страст. Една единствена се беше хванала и устояла на къртиците, пясъчника, сушата, пороите и ветровете. Реших, че това съм аз. Не възнамерявах да се дам на жегата и студа.

Организирах пищното тържество за 55 годишнината на Тома. Наех поети, които не понасях. С дълбоко удоволствие ненавиждах написаните от тях хвалебствия. Купих с лекота най-добрия съвременен белетрист – вие знаете кой, когото презирах с истинска наслада. Есето, написано от него за 55-годишния Тома, ме изпълни с такава красиво презрение, че все още се чувствам щастлива. Хубаво е, че скоро ще стане 18 часа.

Храната бе доставена директно от Бордо, Франция – верният Себастиан следеше пристигането на всяка пратка. Беше ми известно какво обожава Тома и с удоволствие пръснах парите му за змиорки, калмари и октоподи – знаех колко стиснат човек е той, за Бога. Виното бе също доставено от Бордо, млякото от Хатинген, Германия, тортата бе сътворена от продукти, за които бях водила преговори с потомствени сладкари от Севиля. Синът ни, забележителният анализатор на инвестиционното банкиране, не успя да сдържи изумлението си – по време на тържеството той блестеше, хладен и мъдър като баща си - и избликът му: – „Направила си всичко прецизно, маман!” - бе атестация за положените от мен усилия.

Аз имах чувството, че едновременно пробивам десетсантиметров слой камък и мия фаянса в банята. Чувствах се прекрасно. До мен неотлъчно бдеше Себастиан. Дали Тома се страхуваше от саботаж? Естествено.

Тома не изрече нито дума на глас, но целуна ръката ми пред гостите, упражнение, което си бе дал труд да направи преди години - бях научила бъдещия мениджър корпоративно банкиране да произнася думичката „тате”, съществителното в българския език, което все още ми навява мисли за блато.

Тъкмо затова се опасявах, че ще ме погълне сянката на някоя здравна институция за психически нестабилни индивиди. Замразените сини очи на Тома упорито се стремяха да потънат в моите. Това едва ли бе добър знак. До 18 часа оставаха цели петнадесет минути. Нима можех да имам доверие на някого?

- Ти издържа – заяви Тома. – Аз възнаграждавам хората, които се отнасят топло с мен. Най-важното на света е любовта. Известно ми е, че тя струва много пари. – Разбира се, кръвта на Тома беше разписание, където всичко бе разграфено, измерено и получило точната си цена. Интересно би било да видя какво щеше да изпише върху моя етикет дългогодишният ми съпруг.

- Прехвърлям на твое име активите на Акционерно дружество...- след което той спомена процента, който ми прехвърляше. Веднага си представих тоалетната чиния в банята и лицето ми, надявам се, бе запазило спокойствие както искрящият й от чистота фаянс.

- Не се впечатли – отбеляза Тома и за мое удивление долових в гласа му миниатюрно ручейче на изненада. Той по правило не се изненадва от нищо.

- Благодаря - отвърнах аз.

Знаех, че ще отговаря на изискванията му за провеждане на 55-годишния юбилей. Не очаквах, че ще получа процент от АД-то.

След шест минути щеше да стане 18.00 часа.В 18.00 часа фаянсът в банята на Тома щеше да се превърне в самотен остров. В 17.58 часа заведох съпруга си до ваната. Естествено не го целунах, не го целувах никога.

Ще те чакам в стаята си – съобщих му, ала не го дочаках.

Точно в 18 .00 часа се качих в колата. Себастиан беше акуратен както винаги. Двамата, Себастиан и аз, заминавахме за Лима, столицата на Перу. Само като си помисля колко време му бе необходимо, докато вземе решение... Себастиан бе закупил еднопосочните ни самолетни билети със спестяванията си.

Верният Сабастиан. Великолепният. Единственият мъж, освободен от вниманието на четирите агенции, събиращи информация за мен.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

15.08 2013 в 12:37

Невероятен разказ! ♥!

12.06 2013 в 20:47

като пенсионер си открих подадинето към копане на дупки за дръвчета.................
четем Те!!!!!!!

12.06 2013 в 18:49

Блестящо :) Благодаря, Здравка !!!