Температурата отново се покачи.

Той не можеше да вдигне глава, но когато я видя, се усмихна. Усмивката потъна в брадата му. Някога червеникавите косъмчета се бяха обезцветили, погледът му беше потънал някъде навътре – тя знаеше кога погледът му изчезва. Не се е обръснал, за да не видя хлътналите бузи, помисли Ели. Погледът му събра кураж и прескочи към нея. Те не каза „Изглеждаш добре“, защото Траян четеше очите й. Винаги разбираше истината. „Преди, като лъжеше, гледаше към обувките си“, казваше й. „Сега гледаш през прозореца, макар че няма прозорец“.

Стаята беше тясна, имаше още един човек – и него изследваха, и не знаеха какво му е.

- Как си? – попита Ели.

- Ами… - и Траян не можеше да лъже. Пръстите му говореха вместо него. Свиваше ги в юмрук, защото й беше обещал, че ще оздравее, а не беше.

Доцент Михайлова, как е мъжът ми? - беше попитала тя. Лекарката бе поклатила глава.

- Бебето нещо кашля, но кашлицата спира – каза Ели. -Другите са добре, големият внук обаче имал осем грешки на диктовката. А Мария (тя беше любимката и на Ели, и на Траян) ще ходи на състезание по математика. Прилича на тебе – каза Ели, защото знаеше, че това ще го зарадва. Брадата му отново се усмихна, но очите останаха далече от усмивката. Тя можеше да чете погледа му.

- Помниш ли – каза Ели – когато купи оня бус?

Траян се размърда. Усмивката се върна - слънчев лъч през зимата и като лъч през зимата бързо се стопи. Траян беше работил седем месеца като оксиженист – 12 часа на ден. Седем месеца – и не обади, че с парите ще купи оня бус. Бусът кара седемстотин – не, възрази й Траян, цял километър кара бусът! После калпавото возило започна да пуши едновременно от ауспуха и изпод капака. Никой не можа да накара тази ръжда да направи метър повече.

Траян беше блъскал седем месеца. Дванайсет чака на ден. Тогава Ели му каза, че ще го напусне. Главата й пламтеше. Вреше. Траян не започна: - „Ами децата. Какво ще правя аз с децата?“ Беше машинен инженер, но кой прави сега машини в техния малък град. Пак щеше да работи като оксиженист, барман, охрана. Толкова исках да си имаме бус- каза й и погледът му и изчезна както сега.

Ели се сви. Тя редактираше статии, за да купят мляко на хлапетата. Коригираше безсмислени текстове. Синовете им превеждаха тъпи вицове за един лев на страница. Момчетата плащаха с тези мизерни преводи мартинките си. Но порастват свестни мъже, можеше да й каже Траян, но не каза. Измърмори:

- Толкова исках да имам бус.

- Тая вечер няма да вечеряш. Изгърмя всичките ни пари, глупак такъв.

Хубаво е да има на кого да кажеш глупак, когато е профукал всичките левчета за кофа ръжда. Ще обличат децата с дрехи от втора употреба. Те ще превеждат от английски. Но така научават езика – не й възрази Траян, а можеше. Оттогава започна онова с песента. В началото беше само мелодия. Никакви думи. Вместо да посипе главата си с пепел, глупакът започна да тананика. Ели искаше да го удуши. Не бяха изплатили кредита за апартамента, не бяха върнали парите, които братовчедката на Ели им беше дала в заем.

Не си хляб, тръгна малоумната песен на Траян. Повече си.

Неговите думи бяха редки като слънчево затъмнение, но слънчевото затъмнение на думите му я плашеше. Без хляб човек живее, без думите ти не може. Тъпо наистина, но гласът на Траян… Гласът на Траян. Ели първо го чу да приказва. Не беше видяла лицето му. Заслуша го и престана да диша. Толкова плътен глас. Страхотен – като че бе прокопал цялата земя и скалите бяха станали облаци. Човекът говореше с някакви хаймани – така Ели определи приятелите му. Те дрънкаха, хвалеха се, пречеха на най-дълбокия бас да каже дума.

Но тя чакаше. Ели беше търпеливо момиче. Най-после гласът си тръгна и Ели пое след него. Не беше чувала море в човешки глас. Искаше да види мъжа, разговарящ с облаци и вълни, които отиваха кой знае къде. Човекът се качи на автобус номер 20. Тя също се качи на автобус 20, но се страхуваше да го заговори. Чак когато той слезе от автобуса, Ели го настигна и каза:

- Гласът ви е страхотен. Наистина – непознатият беше висок и мършав, с брада, в която проблясваха оранжеви пламъчета. Той я огледа, но Ели не се уплаши – кафяви очи, листопад. Дълбока есен, но всеки знае, че дръвчета се садят през есента.

- Защо не ме попитате какво искам? – беше попитала Ели. Той не я попита, но погледът му не изчезна заедно с отминаващия автобус 20.

- Мога ли да Ви поканя на кафе? – измърмори Ели. Човекът не отговори, но тя каза „Хайде“ и отидоха. След две седмици, а може да бяха и три, Ели нямаше памет за такива подробности – човек, редактиращ текстове, вярва, че времето спира, докато върви преводът на някакъв закон, който след месец без друго ще бъде изменен. Времето се разпадаше в такива закони. То оставаше с нея само когато превеждаше красиви неща – след четири закона, три споразумения и един прекрасен разказ, времето се събуждаше и се връщаше в мислите й. Може би точно заради този прекрасен разказ Ели каза на човека с небе в гласа:

– Траяне, ела в четвъртък пред Народния театър. Сега не мога да ти кажа точно в колко часа. Ще ти се обадя утре или в другиден.

Той беше мълчалив, оранжевите пламъци в брадата му също мълчаха. Не човек, есен, когато зреят ябълките.

Дойде пред Народния театър.

- Но тук не мога за падна на колене, Траяне – обясни тя. - Да отидем на по-затънтено място - и го повлече. Мястото не беше кой знае колко затънтено – някакъв фалирал магазин за обувки – но точно там Ели падна на коляно пред човека и каза:

- Траяне, ожени се за мене.

Той не се засмя. Не се възмути.

- Чакай – добави в пълно отчаяние Ели. Беше загубила пръстена. Купи го от магазин за втора употреба за 8 лева. – Изгубих ти пръстена. Сещаш ли се къде може да съм го забутала?

- Тук – каза керванът от облаци и посочи чантата й. Очите му не пресъхнаха. Не избягаха. Тя се сети да провери в якето, купено втора употреба, с десет джоба. Все в някой беше набутала пръстена.

- Ето го - зарадва се тя – Е, какво, ще се ожениш ли за мене?

Той нищо не каза, което беше най-нормалното нещо на света. Ели го целуна.

- Нищо. И да не се оженим, да знаеш, че те харесвам.

Тогава се роди онази песен за хляба – неговата, на големия темерут Траян. Не й отговори дали ще се жени за нея, но си прибра пръстена. Не каза, че е хубав нито лош. Сложи го на безименния пръст на дясната си ръка, мълча сто години и десет минути. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав – той едва ли знаеше какво е клин, затананика – „Не си хляб. Без хляб се оцелява. Без тебе – не“. Тогава дори не беше вечер, не беше топло, най-обикновен студ в началото на март – още светло, но колко страхотен беше гласът му. Песен от десет думи. Грамадна мелодия – от центъра на земята и центъра на небето чак до оранжевите пламъчета в брадата му.

- Докторът каза да не ядеш сладко – каза Ели. – Ябълки може. Донесла съм ти кисело мляко и боб.

Траян не погледна нито киселото мляко, нито боба. Погледът му не се зарадва. Усмивката му угасна, но Ели си наложи и успя – представи си лицето му грейнало, цялото от слънце – когато се роди синът им. И сега, в болничната стая, видя в ума си същата усмивка.

- Добре изглеждаш – каза му Ели. И не го лъжеше. Тоя човек не беше роден, за да го лъже някой. И когато Ели не мислеше за нищо, пак той беше в мислите й. Ще оздравееш, казваше тя.

- Вярвам ти – каза Траян. Токова години думите му живееха в пръстите й, в косите й. Тя беше научила другото кораво, търпеливо лице на обичта - да има на кого да се извиниш за глупостта си. И човекът да ти прости.

Когато я уволниха и нямаше поръчки за редактиране, й се щеше да се гръмне. Децата превеждаха тъпите вицове за лев на страница. Бавеха хонорарите им с месеци. Синовете й правеха чай, но Ели не обичаше чай. Не можеше да намери работа – чистеше входове, започна като продавачка на бельо, работи като лелка в детска градина. Беше се отчаяла. Не може повече така. Искаше да каже – „Ти си виновен, Траяне! Трябваше да отидем в Германия, а ти, страхливец.“ Мълчанието му я хвърли в пещта. „Кажи нещо, де!“ Той, малоумният, започна онази глупост за хляба.

- Млъкни! - викна тя, но Траян не млъкна.

Без хляб се оцелява. Без тебе… И както искаше да му строши главата, Ели притихна. Той притихна. Не беше хубаво у тях, децата им бяха изгризали ушите, но човекът й имаше глас – напук на натрупаните в антрето вехти обувки.

- Изследванията… - Ели знаеше, че не са добри. Доцент Михайлова й беше казала.

- Помниш ли - подхвана Ели. – Когато ме обраха във влака – парите от превода на най-тлъстия роман. Всичките до стотинка, личната ми карта, паспорта, картата за БДЖ, пропуска от службата….

Лицето на човека, което беше на път да угасне, не угасна. Погледът му забрави за изследванията. В него се върна есента и стана хубаво, защото през есента човек бере ябълки, децата ядат и се наливат с витамини. Тогава, точно когато Ели искаше да чупи чужди глави и своята, когато в портмонето й шушукаха девет лева на стотинки, а синовете нямаха нито маратонки, нито зимни якета, този малоумник (Ах, как не й изсъхна езика, като му каза Ще се ожениш ли за мен? И той щеше ли да го направи, ако не беше кръгъл глупак?) – Траян бавно, като че устата му беше пълна с глина, замърмори. Не замърмори. Запя – тихо, като че приспиваше дете - „Не хляб. Повече си. Повече.“

Мелодията беше същата, още по-дива, по-дълбока от оная до фалиралия магазин за обувки. Там му беше дала онзи пръстен от мед - за осем лева. Той още го пазеше. Медното боклуче си бе намерило мелодия и не се губеше. Не ръждясваше. Не го покриваше патина. Ели се бе успокоила – толкова непреведени книги има и всичките са хубави. Ще извади нов паспорт, нова лична карта и нова карта за БДЖ. Щом има БДЖ, нищо не е загубено.

- Сега не ме боли – измърмори Траян. Лъжеше. Тя четеше очите му.

- Хубаво – каза Ели.

Така беше измърморил той, когато се роди дъщеря им. Гола вода си, Траяне. Тъп за сто човека!

А защо беше тъп? Ами видя ситното бебе и забрави есента в очите си. Пусна дъждовалните машини. Дърт мъж. Ред сълзи за тясна, лилава мутричка.

- Страхотна е – изтърси Траян и светкавично млъкна, като че някой беше оковал устата му с десет катинара.

Я стига. За такъв тип няма направен катинар. Едно си знае глупчо, едно си бае: „Без хляб може.“ Защо поне днеска не смени репертоара, реши да се заяде Ели, но не се заяде. Щеше да обува дребната в слипчетата на братята й. Дъщеря им порасна в мъжки ризи и сини якета. Но какво момиче стана.

- Помниш ли – каза Ели на мъжа със жълтото лице. - Помниш ли как щерка ти ми взе роклята и я наряза на лентички?

- А ти не ми каза за това три дни - оранжевите огънчета в брадата на човека се запалиха. И очите му също. Обичаше да го гледа такъв този ръб.

- А помниш ли сухото мляко?

- Не – излъга той.

Не можеше да излъже Ели.

В най-гадната зима нямаше нищо в магазините. Чакаха с часове за половин килограм “Кучешка радост“. Дъщеря им беше на година, момчетата – в детска градина. Траян довлече отнякъде чувал със сухо мляко. Не й каза откъде го бе изкопал и колко пари беше броил. Всяка сутрин правеше четири грамадни купи с нещо като попара – хляб, сухо мляко, захар, една лъжица и половина - отгоре сипва вряла вода. Оттогава Ели не поглеждаше мляко. Стомахът й се огъваше.

Тя не можеше да пее. Чуеше ли я някой композитор, ако не избяга далече, щеше да застреля или нея, или себе си.

- Горката мама – съжаляваха я синовете й. – Трещи като ръждясал ауспух.

– О, по-зле – добавяше дъщеря й, за която нямаше никакви тайни в света.

Да. Дъщеря им знаеше.

- Няма надежда – беше прошепнала дъщеря им. - Доцент Михайлова ми каза.

Лицето на Траян беше жълто. Доре, че не се бе обръснал. Брадата му беше остаряла. Медният пръстен, техният, едва се държеше на безименния му пръст.

Тя искаше да прогони онази картина от ума си - големият им син боледуваше. Бяха изгубили надежда. Една вечер завари брадата с червените пламъчета, погледът забит в лампата на тавана. Мъжът й виеше. Тихо. Грозно. „Без хляб…без тебе…“ Страшна песен. Беше станал вълк.

След седмица температурата на момчето започна да спада.

- Донесох ти боровинки – каза Ели. – Обиколих половин София за тях.

- Пари нахалост – измърмори човекът. Макар и тих, гласът му беше облак. Страхотен. Как да не кажеш на такъв „Ще се ожениш ли за мене?“

Ели докосна ръката му. Не беше силна ръка, но беше жива..

Боже мой, Доцент Михайлова, можеш ли да кажеш нещо друго!

Една жената, която още не бе започнала да боядисва косата си, макар че отдавна трябваше да го прави, започна нещо. Какво беше то - врещене някакво, дъвкане. Глупост.

- Не си хляб – издърдори жената. - Много повече. Повече. Най-много.

Тя виеше. Съскаше. Толкова фалшиво ревеше, че човек хич да не беше композитор, ако я чуеше, трябваше или да я застреля, или да бяга.

- Без хляб се оцелява – прошепна жената.

Мина четвъртък. Онзи четвъртък, от който всички се бояха. Доцент Михайлова беше казала, че в четвъртък всичко ще се разбере.

Четвъртък вечерта Ели пак беше на входа на отделението. В петък сутринта също.

- Знаете ли – започна една висока и слаба жена, нито възрастна, нито млада. Кой може да определи правилно годините на Доцент Михайлова? – Знаете ли…

Доцентката се дръпна малко назад, защото се изплаши, че жената пред нея ще припадне.

Доцент Михайлова се изкашля.

– Прогнозата беше много лоша. Много наистина. Но той…

Жената, която отдава трябваше да боядисва косите си, но не го правеше, опря гръб о стената. Дишаше дълбоко. Гледаше лицето на лекарката. Гледаше, гледаше.

- Понякога медицината не може да обясни някои неща… Не знам какво се случи – вдигна рамене Доцент Михайлова. – Той е добре. Не мога да Ви кажа защо се подобри.

Месец март дойде.

Месец март знае всичко. През март всеки човек е повече от хляба.

Наистина.

Много повече.