На децата от детска градина „Радост“, квартал „Църква“, Перник

Стрелката със сигурност се беше скарала с часовника или пък се беше заплеснала с нещо, с някои от играчките на Ивко, защото въобще не помръдваше. Както и да е, това беше най-мързеливата стрелка в света, а трябваща да обиколи часовника още два пъти. Слънцето вече избяга от прозореца. Майката на Ивко не идваше. Тя беше непрекъснато на работа в един огромен склад за тухли, камъни и керемиди уж само на половин ден, но този полови ден беше по-дълъг от цяла година. Майка му беше скрила дистанционното на телевизора, беше прибрала неговия телефон и Ивко трябваше да чете „Български народни приказки.“ Но вместо страниците той наблюдаваше стрелката – неговият най-върл и най-мързелив враг. Преди време Ивко се забавляваше, като обличаше ризите на баща си, ала най-голяма радост му подаряваше огромното кожено яке, в което Ивко приличаше на моряк.

Но нещо се случи – Ивко мразеше това нещо най-много. Той знаеше какво означава да мразиш – това означава да те ужили оса и кожата ти се подува – това подутото и болно нещо е да мразиш. Майка му Лили събра дрехите на баща му в черния чувал, в който държаха старите обувки и без да каже нито дума, го изхвърли пред вратата на апартамента. Майка му можеше да мълчи като счупения таблет на Ивко, даже още повече – защото счупен таблет може да се поправи или да се купи нов, но нова майка човек не може да си купи.

Баща му нищо не каза. Това си беше огромна грешка. Като ти изхвърлят дрехите, извикай:

- Лили, луда ли си? Помниш ли колко пестихме да тоя пуловер? Не купихме колело на Ивко.

Ивко обаче не съжаляваше – радваше се , че баща му си прибра фланелите и щеше да му бъде топло. Пламен беше силен баща и Ивко беше разказал на приятелите си в детската градина за него. Той е толкоз силен, че като стисне камък, от него потича облак. Освен това е толкова висок, че главата му по всяко време живее на небето.

- Кога ще си дойдеш? – беше попитал Ивко след като баща му нарами черния найлонов чувал с дрехите.

- Никога – каза баща му.

- Няма такова нещо – възрази Ивко. – Нали сме приятели. За приятелите няма никога.

- Никога! – потвърди майката на Ивко и момчето се стресна. Каквото кажеше тя, това ставаше утре.

- Мамо, изяж това твое „никога“ – помоли я Ивко, но майка му не го изяде и тази безкрайна и отровна дума остана у дома.

Беше лято, бяха спестили пари за Созопол.

- Имаме достатъчно - каза майка му. Баща му наведе глава. Оказа се, че нямаха нито лев. - Къде са парите? – попита майка му и небето над главите им се сви. Баща му мълчеше и гледаше пода. Там нямаше нищо интересно - само два чорапа на Ивко и мишока Жеко, който майка му беше купила за 23 лева от евтиния магазин. Като натиснеш Жеко по корема, той започваше да разказва приказки, но знаеше само две, за трите прасенца и за Снежанка. Ивко ги научи наизуст. Жеко така му омръзна, че момчето отвори корема на мишока. Щеше му се да провери дали вътре не са се оплели други истории и защо този гризльо не желаеше да научи нещо ново. Хубавото беше, че още на следващия ден Жеко изцяло млъкна и стана много симпатичен.

- Тате, нали знаеш, че „никога“ свършва на Великден? Дотогава ще те чакам.

Баща му не се обърна към него.

Само измърмори:

– Проиграх спестяванията ни.

Майка му не погледна никого, а това беше лошо.

- Тате, кога ще ходим да ровим риба? – попита Ивко. Баща му отново каза никога, но нали никога свършва на Великден.

Може би се получи добре, че баща му проигра парите и не отидоха в Созопол.

- Ще ти направя море, момче.

Баща му го хвана под мишниците и макар че Ивко вече беше мъж, го вдигна много високо, толкова, щото един облак се смеси с косата му. Беше толкова хубаво!

Искам пак да проиграеш парите, помисли си момчето. Така всички облаци ще се поберат в косата ми и аз ще се науча да валя като дъжда.

Но не беше само това, съвсем не беше. Баща му отиде в мазето. Там беше много тъмно и страшно, имаше вехтории, но не съвсем вехти. Долу, в тъмното, живееха доста на брой страшни истории. Баща му измъкна изпод боклуците една стара надуваема лодка – тясна колкото черупка на орех – разбира се, че беше спукана, но баща му беше голям специалист. Работеше в Център за гуми и нямаше нещо, което не можеше да залепи - дори небето, ако се скъса или бреговете на реката, ако ги пробие някой шаран. Баща му ги залепваше и те оставаха здрави още сто години, а това означава всякога.

Ивко си спомни. Веднъж майка му закъсня от работа от своя грамаден склад, където продаваха камъни, тухли и лопати. У дома стана тясно както в кариеса, издълбан от шоколада в зъбите на Ивко. Баща му каза – „Нещо не е наред“ - и не беше, защото валеше дъжд. Майка му дори не се обади по телефона и Ивко усети, че въздухът също има кариес в някой зъб. Баща му си направи кафе и излезе навън. Държеше чашата с кафето и тя се напълни не с кафе, а с дъжд. После майка му се появи – някой беше направил кафе и на нея. Тя носеше чашата си, но не пиеше. Нейната чаша със сигурност беше пълна с облаци.

- Сбърках, Лили – каза баща му.

Тогава стана нещо, което накара Ивко да заобича дъждовните капки. Майка му беше много жадна и изпи кафето с облаците, баща му изпи кафето с дъжда и двамата се прегърнаха. Тогава Ивко повярва, че небето е нещо много хубаво. И в къщи беше хубаво, вечеряха тримата заедно. Ивко и майка му обелиха ябълки, по една за всеки, най-вкусните в града.

Лодката от мазето беше спукана много зле, но баща му я ремонтира с желязно лепило, после двамата с Ивко я надуха. Баща му върза въженце за лодката, и двамата силни мъже поеха на приключение, единият висок до луната, другият – до кръста на първия. Баща му сложи Ивко в техния залепен плавателен съд, макар и тесен като обувка. Пусна го надолу по течението на страхотната Струма и нали е баща, затича край брега, придържайки кораб и моряк въженцето. Беше така хубаво, най-великият ден, най-приключенският и момчето извика:

– Браво, че проигра парите, тате.

Но не беше никакво браво. Майка му Лили тичаше на работа в склада за тухли и ги продаваше по цял ден. Ивко ходеше на градина понякога, понякога не ходеше, гледаше го баба му Златка, после и тя бягаше на работа, чистеше домовете на болни и стари хора в края на града, затова Ивко оставаше сам.

- Кога ще дойде Великден? - питаше момчето майка си.

- След три месеца – отговаряше вече един век тя.

- И вчера пак беше три месеца. Знаеш кого чакам - каза момчето. – Лошо е да седя сам у дома. Голямата стрелка на часовника не ще да се движи, защото си мисли че съм калпазанин. Седя по цял ден и чакам.

- Така се налага – каза майка му. - Ти ще станеш много умно момче.

- Не искам да съм умно момче – възрази Ивко. – Искам да съм щастливо момче. Момчето е щастливо, когато баща му си у дома.

Точно тогава майка му си разля кафето на масата. Това беше лошо нещо, защото Ивко трябваше да отвори пакета с гъбите за хигиена и да забърше мушамата. Тогава обаче майка му каза нещо много важно:

- Запомни, Иво – майка му приказваше бавно и това беше хубаво, защото Ивко разбираше всичките й думи – Да знаеш, че в сърцето на всяко момче живее едно птиче. То е храбро.

- Какво точно значи „храбро“? – попита Ивко и майка му обясни, че пилето в сърцето на Ивко не се плаши от празна стая, нито от студен вятър, от червей и черен чувал, в който натикват дрехи.

- Да но птичето в моето сърце е още дребно, защото сърцето ми е малко – изтъкна Ивко. – Затова го е страх да остава с мене, докато се върнеш от твоя огромен склад с тухли.

- Не е така – поправи го майка му, която беше свикнала с всички огромни неща в склада. - Когато си сам и те е страх, кажи – „Птиче, ела!“ и ще видиш, как сърцето ти ще се научи да лети като птица.

- Искам на Великден да вали – каза й Ивко. – Искам небето да напълни чашата ти с дъждовни капки. Изпий ги. Дъждът е умен и ще те научи да прегърнеш тате.

- Няма да вали – увери го майка му, но Ивко веднага се обърна към птичето в тясното си сърце и му прошепна: – Научи небето да лети като тебе! Тогава щастливите облаци ще завалят с най-силния си дъжд на Великден.
Птичето се съгласи, разбира се. Малките деца и птичета се съгласяват лесно, защото са по-смели от големите хора и едрите птици.

Трите месеца станаха два, после един, но Великден не идваше.

Затова Ивко реши да излезе от къщи. В апартамента им, малък като кутия от ябълков сок, нямаше нито една риза на баща му. Беше понеделник, имаше сигурно още сто седмици до Великден и Ивко си науми да отиде на гара „Метал“. Оттам баща му тръгваше за работа за София, която всъщност момчето бе виждало само веднъж. Майка му го заведе на куклен театър за вълкът и седемте козлета - приказката, който мишокът Жеко вече му беше разказвал.

Ивко отвори вратата на апартамента, излезе и я хлопна зад гърба си. Петият етаж е висок, направо етаж войник и от нищо не се страхува. Асансьорът беше приятел на Ивко и веднага пристигна, без въобще да скърца. Момчето нямаше ключ от къщи и мразеше ключовете. Баща му беше оставил своя на масата, а щом човек остави ключа, остава и Ивко със счупения таблет и скрития кой знае къде телефон.

Ако Ивко имаше късмет, баща му щеше се мотае пред блока с неговите приятели Тишо и Петьо – но сега беше студено и защо да се мотае, като никой не пие бира в този студ? За да стигне до гарата, Ивко първо трябваше да мине по моста над Струма, мощната река, която беше приятел на Ивко и на лодката от найлон, която баща му залепи.
- Мамо – подхвана момчето. – Тате е обещал на река Струма и на мене. Залепената лодка отдавна ни чака.

Майка му Лили нищо не каза, а когато една майка нищо не казва, всъщност изрича – „Добре“.

- Обади се на тате! Аз ще прочета всичките приказки от книгата, даже и кориците й ще прочета – обеща момчето.
Майка му нищо не отвърна, но това пак означаваше „Добре“.

Едно момче трябва да се разхожда край реката. Едно момче трябва да обяснява на баща си какво пише в енциклопедията за динозаврите. Баща му помнеше имената на страшните животни, но бързо заспиваше. В работилницата за лепене на гуми нямаше дори един птеродактил, а само гуми и това уморяваше по-големия мъж.
Да, момчето беше решило да го намери на гара „Метал“.

Ивко не срещна баща си пред блока – в този квартал имаше страшно много сгради. Там, където преди време се зеленееше поляна, сега нахълтаха багери да строят блок – от новите небостъргачи, които са оградени като крепост с яки стени и вътре децата са в затвор. Ивко пое към реката, голямата и дивата, която беше приятелка на баща му и също на Ивко. Естествено, момчето попадна, където попадаше всеки ден на връщане от детската градина – на брега на потока Мъниш и още по-точно - до оная тънка тръба над хитрия Мъниш. Тя така хубаво блестеше всеки път – как мечтаеше Ивко да се покатери и да мине над Мъниш точно по тази тръба! Отсреща се издигаше училище „Елин Пелин“, където Ивко щеше да учи в първи клас и много се страхуваше от мустакатия пазач на портата.

Но тръбата! Ах, тръбата!

Ивко първо се огледа – дано се мерне наблизо човек, защото ако момче повече се клатушка, отколкото крачи по тръба, със сигурност ще се изтърси в Мъниш. Случайният минувач ще го измъкне от тинята и ще го спаси. Да, имаше две бабички и един як младеж – Ивко изтича по тръбата, така хладнокръвно, както мишокът Жеко спеше на канапето, после момчето взе решение да мине по тръбата със затворени очи – защото освен двете бабички се появиха двама дядовци, а дядовците са смели и ще го измъкват като кестен от тинята.

Дотук добре. Справи се, после мина бавно край железарията, край магазина за сандвичи, където често хапваха с майка му. Всеки път, когато купуваше сандвич, майка му започваше с „Ивко, внимавай. Това е скъпо. Изяж всичко до троха.“ А сандвичът беше огромен като жилищен блок. Добре че наоколо летяха гладни гълъби.

Ивко знаеше, че майка му се усмихва, ако госпожата в детската градина го похвали, но това не се случваше често, защото той не искаше да спи. Да, стискаше съня под клепачите си, но и сънят обича свободата. Как ще стои заключен в очите ти като затворник?

Квартал „Изток“ беше много интересен – имаше кучета на свобода, без никакъв стопанин, но те въобще не изядоха Ивко. Близнаха го по ръката. Имаше естакада за пързаляне с колелета, но баща му проигра парите за велосипед – и какво е от това? Нали го беше вдигнал толкова високо в небето, чак отвъд Юпитер (това е планета, ако човек вярва на енциклопедията всезнайница) и Ивко успя да пипне три облака с лявата си ръка. Искаше да си отчупи парче от слънцето, за да му свети и нощем, но щеше да се опари и се отказа.

- Тате Великден наближава и „никога“ свършва. Тогава ще те водя под моста да видиш Валя и децата й. Ще вземем с нас мишока Жеко – обясни му момчето. Мъжът нищо не отговори, а когато един мъж нищо не отговаря, значи казва: - „Добре, сине“.

- Разбрахме се – потвърди Ивко. Чакам те. Проиграй още сто лева, но запази шепа пари за едно дълго въже – да вържем лодката. Искам да плувам близо до Валя – Казвал съм ти - Валя е гъска, а може би дори патица. Майка е на четири патета. Целият квартал „Изток“ я обича. Ще ти обясня какво означава денонощие и какво - сезон – обеща Ивко на баща си. – В детската градина госпожа Георгиева ни обучи. Тате, тя дори ни обучи да танцуваме валс. Знаеш ли какво е валс? Валс е да хванеш Софи за ръцете и да я завъртиш. Софи е много хубаво момиче, жалко, че е толкова послушно и още по-жалко, че следобед спи. Нейният сън е кротък и обича да остава под клепачите й. Моят сън е непослушен като мен.

- Мамо, хайде да отидем да си приберем татко. Защо да чакаме сто години до Великден? – започна Ивко. – Тате ще забрави всичко, дето го обучих за динозаврите. Лодката ми пак ще се спука. Патицата Валя ще се махне от нашия хубав квартал. Ще отплува към центъра на Перник, защото там хората й подхвърлят парчета пица.

- Не може – отряза майка му. Тя беше упорита като зимата, която се настани на мястото на пролетта. Дълго валя из ведро, после дъждът заякна и стана сняг. Думите на майка му бяха снежни преспи.

Без да се усети, Ивко се озова върху гърбавия мост над Струма – тука бяха идвали с баща му да ловят риба. Нищо не хванаха, но пускаха клечки в реката – даже две стотинки - и вирът им беше много благодарен. Ивко хвърли сто камъка в Струма и реката забогатя.

- На тебе, Мъниш, дребно, разсеяно поточе, ще ти подаря една пластмасова моторница, много малко счупена, но хубава. Защото ти си дете, Струма е твоята майка – обясни момчето. – Макар че майките са добри, понякога много се объркват. Затова, ти, голяма Струма, ако имаш черен чувал под моста, веднага го изхвърли! Да не съм те видял да слагаш дрехите на бащи в тоя чувал.

Мъниш иска да ходи на детска градина за реки, разбра ли ме, дълбока вода от Струма? Грижи се за Валя и за четирите й патета. Валя с яките крила е твоята диадема, същата като тази на Софи, а със Софи танцуваме валс в детската градина. Много е хубаво даже.

После момчето стъпка след стъпка, след още една несигурна стъпка стигна до гара „Метал“. Що за гара, нищо и половина. Релси, които не знаят къде им е началото и къде - краят. Нямаше я лекичката, която продава билети на хората, запъхтени от бързане да стигнат до София. Там наистина има куклени театри, но няма Струма, нито Воля с четири патета, мама не е там, нито училище „Елин Пелин“.

На гарата не се мяркаше жив човек.

Ивко реши, че трябва да се връща у дома при мишока Жеко, при хладилника с маслото и водните бои на сгъваемата масичка – на петия етаж на блока, този най-сериозен етаж. Тогава изведнъж се сети, че няма ключ. Нито от вход В на блок 36, където живееха с мама, нито от апартамент 61.

Тръгна по улицата. Тук някъде трябваше да бълбука реката, но Струма беше избягала. Сигурно беше приютила в бързеите си жабите, заедно с Валя и нейните патета. Нямаше нито бързеи, нито гърбав мост. Само някаква пътека се виеше под краката му.

Ивко затича напред, попадна сред плетеница от бодливи храсти – според енциклопедията за растения - глог или шипки. Ужасни драки! Струма беше скрила рибите и жабите си и бе изпратила на потайно място гърбавия мост. Не се виждаше дори ламаринения покрив на малката гара „Метал“. Момчето се озова пред някаква сграда – изоставена, стара, пълна с вехтории, които не бяха вехти, а страшни. Там сигурно живееха две злобни чудовища, но Ивко можеше да опитомява зверове без проблем – плашеше ги с динозаврите от енциклопедията и лошотиите бягаха с подвити опашки.

Но пътеката не го изведе до блоковете, където на най-сериозния пети етаж живееше Ивко. Момчето бръкна в джоба си и отново установи, че няма нито един ключ – нито от вратата на входа, нито от апартамент 36. После ще му мисли, веднъж да стигне до жълтите великани, блоковете! Разбира се, ще се подслони в кафе „Жаба“, надвесено като кутре над потока Мъниш. Ще каже на какичката сервитьорка:

– Много си хубава, Петя! Може ли да стоя при тебе? Страх ме е от чудовищата. Вярно, плаша ги с динозаврите, но този път може и да не се уплашат.

Кака Петя щеше да го прибере в кафе „Жаба“. Това се беше случвало и преди, тя дори го почерпи с една шоколадова бисквита - толкова великолепна, че Ивко разбра какво значи щастие.

Сега не се виждаха нито блоковете, нито кафе „Жаба“. Пътят сигурно се бе уплашил от чудовищата и бе потънал в тревата. Накъде да върви Ивко? Да се върне назад – добре, но пътеката също беше изчезнала. Още малко и сълзите – тези капки солена вода са разглезено нещо - ти ги притискаш с ръкав, с юмрук, да се върнат в очите, но на тях им е тясно и потичат навън.

- Един мъж не плаче – беше обяснил баща му. – И момчето не бива да плаче, защото е син на мъжа.

Ивко изтри сълзите с туфа трева, но капките солена вода не се уплашиха и пак изхвръкнаха от клепачите му. Струма се беше изместила някъде. Нямаше ги жълтите блокове, дори кучетата без стопани бяха избягали. Тогава Ивко се сети за птичето, което живееше в сърцето му и каза:

- Птиче, помагай - но крилатото му отговори съвсем честно:

- И двамата сме се изгубили, Ивко. Сега ще дойде чудовището и ще ни изяде. Доколкото виждам, твоите динозаври не се разхождат наоколо.

- Трябва да сме храбри, птиче – напомни му Ивко. Птичето се поободри.

Но само за малко. Скоро щеше да стане тъмно, кой го знае този месец април - кога ще му хрумне да доведе нощта.
- Мамо – извика Ивко. – Мамо!

Но майка му сигурно беше в онзи склад за тухли при камъните на нейните началници.

- Мамо!

- Мамо!

Птичето в сърцето на Ивко изведнъж се досети за нещо хитро. Ивко също се досети и извика:

- Тате! Тате!

Храстите бяха гъсти, още не им бяха поникнали листа, но може би змиите в корените им вече се бяха събудили.

- Тате-е!

Баща му сигурно лепеше най-скъсаната гума в работилницата за гуми за своя най-богат клиент. Този клиент щеше да остави на баща му цяло състояние от пари. Двамата с Ивко щяха да пият мляко с какао, а бащата капучино в кафе „Жаба“.

- Тате!

Никой не се появи.

Момчето усети как птичето в сърцето му клюмва и няма никакъв глас в малката си човка.

- Тате!

Добрите динозаври на Ивко също се бяха изгубили. Не можеха да му се притекат на помощ, ако чудовищата в старата, занемарена сграда се втурнеха да преследват момчето. Ето! Ивко чу стъпки на чудовища.

- Птиче! – изкрещя Ивко. – Помагай! - но птичето мълчеше.

Ивко беше на шест, голям мъж вече. Заблъска сълзите с две ръце обратно в очите, защото баща му бе казал:

– Един мъж побеждава само ако е смел.

Ивко започна да вика. Това не беше хлипане. Когато приказва на висок глас, мъжът не плаче, просто викът прилича на хленчене.

- Птиче-е!

- Мамо-о!

- Тате!

Още не беше тъмно, защото нощта беше мързелива и хич не бързаше да се спуска над очуканите стени на вехтата сграда. Но чудовищата можеха да гонят деца и денем.

- Мамо!

- Тате!

Стъпки, бързи скърцащи. Големи, шумни. Страшни.

Чакай.

Не бяха страшни стъпки.

Никак страшни.

Даже много хубави бяха!

Ивко не можа да повярва на очите си.

Един силен баща, най-силният, неговият баща, тате Пламен, полетя като вихрогон, като самолет, като пролет към момчето и го грабна в най-силните си ръце. Най-смелите и най-яките ръце.

Най-добрите.

Ивко не можеше да повярва.

- Тате! – извика момчето, но нямаше никакво време нито свободни пръсти да натика сълзите обратно под клепачите, където им беше мястото.

Баща му не го вдигна до облаците. Вместо това го притисна до стария си работен гащеризон - сив, целият омазан с боклуци от спукани гуми. Но това беше най-страхотният гащеризон. На баща му!

Случи се нещо още по-странно, още по-неочаквано и по-страхотно.

Майка му, не особено силна, но много по-хитра от тате Пламен, затича към тях двамата – към Ивко и към най-силния баща на света. Вярно е, че Ивко се беше изгубил най-позорно. Вярно е, че щеше да търси блоковете още сто години. Макар че вече беше голям шестгодишен мъж, се разтрепери. Майка му се втурна като вулкан, като лава, като най-топлия дъжд. Прегърна ги двамата - загубения Ивко и баща му.

Ивко не можеше да повярва.

Изведнъж си помисли нещо – Великден!

Великден идва!

Добрите динозаври от енциклопедията долетяха като две стрели и птичето, макар че му беше тясно в малкото мъжко сърце на Ивко, извика:

– Искам да летя с вас!

Дори патицата Валя и четирите й патета светкавично се върнаха от центъра на Перник в най- страхотния квартал „Изток“ на храбрия град.

Понякога, в най-хубавото понякога, когато едно момче се загуби, майка му и баща му се намират.

Само трябва да и дойде Великден.

И Великден дойде.