Познавам по-отблизо цели трима души, които обясняват човешкия живот и всички човешки взаимоотношения, като ги сравняват с животинските. Единият е стар, наближава шестдесетте, бивш номенклатурен кадър, комунист, закърмен с диалектика. Той обича да гледа по National Geographic как лъвът настига антилопата и я поваля. Как зебрата се грижи за малките си и ги учи да оцеляват. Или как семейство сурикати стоят и дружно зяпат изгрева на слънцето. Може да го прави по цял ден. Така му се изясняват много от механизмите на света. Така проумява защо хората в определени ситуации постъпват по определен начин. Вторият човек, който винаги търси аналогия с животните, е млад, на около трийсет и пет. Бивш възпитател и превъзпитател на кучета. Понастоящем психолог, работи в МВР и основното му задължение е да накара престъпника да си признае, за да може да бъде обвинен в съда. Има голям успех (както някога с кучетата) и почти всеки негов разпит завършва с подписани самопризнания. Попитах го как така феноменално успява да накара и най-закоравелите убийци да пропеят като славейчета. Отговори ми, че се държи мило с престъпниците, показва им добро отношение и те сами започват да си признават всичко. Явно им харесва да ги смятат за хора. Не за животни. Третият заслужава отделна научна студия.
И у тримата има много човечност. Хора с добри семейства и прочие. Направо им се чудя с това тяхно постоянно позоваване на животните и моделите им на поведение. Може би и своята човечност си обясняват и оправдават с някакъв животински модел. У животното няма осъзната лошотия. Хегелово-марксистката система за всезнание на първия, фройдистко-юнгиянската на втория и дарвиновата на третия са ми страшно симпатични. Пенкилер. Перпетуум мобиле и философски камък, решение на всички енергийни и хуманитарни проблеми – с такива неща разполагат в главите си хората. Факт е, че тези тримцата образи за всичко си имат готов, подпечатан и скътан в чекмеджето отговор. Иначе са свестни хора.
Та сещам се за тях, защото искам да ги попитам нещо. Понякога, когато съм много учуден, ми се приисква да се допитам до такива хора. Техните сготвени полуфабрикати може и да ме насочат нанякъде. Изобщо не си правя илюзии, че отговорите им ще ми стигнат напълно. Просто защото такива самодостатъчни и всепоглъщащи отговори на мен не ми вършат работа. Както и да е. Та иска ми се сега да ги попитам откъде и защо майчиното чувство е така необяснимо, неописуемо, по-силно от най-силните инстинкти. Една позната, майка на две деца, веднъж сподели, че в някакво списание чела, че в критична ситуация инстинктът за самосъхранение надделява над майчиния инстинкт. И това било доказано на практика – майката при катастрофа гледа да предпази най-напред себе си и после детето си.
Само че тези твърдения никак не са в състояние да убедят Мария. Подозирам, че Мария е права. И че в 99% от случаите майките мислят как да предпазят най-напред децата си. И едва ли изобщо се сещат за собствената си кожа. Силата на това чувство е като от атомна бомба. Понякога самото то е опасно за детето. И предполагам, че най-тъжната тъга, тъгата, за която няма думи, а само сълзи, е липсата на тази майчина радиация в живота на сирачетата или изоставените. Всички тези съдбоносни и велики помисли ме връхлитат, когато виждам как Мария извежда за пореден път своята двегодишна дъщеричка на разходка в парка. Води я за ръка, накиприла я е с рокличка и фиби, крачат бавно и се разбират много добре. Стигат до една пейка, където седят две други майки. Мария сяда до тях, а момиченцето се заиграва на близката полянка. Не че Мария и тези двете са приятелки. То как да се сприятелиш с някого в днешно време. Всеки си има свои разбирания. Но нищо не им пречи да пият кафе заедно, да обсъдят магазините, времето, подвизите на рожбите си. И най-вече последното. Всяка втора дума е за дечицата. Говорят си трите майки, продължават онзи култов безкраен женски шум, но не откъсват погледи от малките същества, които се цапотят на няколко метра от тях. И трите млади жени са забравили какви весели и безотговорни момиченца са били самите те допреди пет години. Защото вече са изпълнени с отговорност. И тази отговорност им придава важност и един специален блясък в очите.
По едно време блясъкът в очите на Мария угасва и тя свежда глава. В един миг жената се умълчава. Тъмен облак затулва душата й (съвсем като в разказ на Йовков). Не, това тя няма как да сподели с тези жени. Какви са й те на нея? Никакви. А и по-близки да й бяха, пак едва ли щеше да им каже причината за своята тревога. Това в края на краищата е нещо лично. Мария не е глупава жена. Има диплома от филологически факултет, стаж няколко години като учителка, всеки месец прочита по една или две нови книги. Тези двете, дето седят сега до нея, тя не ги познава. Но доколкото знае, не се интересуват от книги и изкуство. Най-много по някоя рецепта да запишат от телевизора. Или да се ровичкат из интернет. С други духовни занимания не се терзаят. Най-нормални жени. Обединява ги единствено, но достатъчно темата за децата. И затова, че Мария не ги познава твърде добре и не знае какво мислят по някои сериозни въпроси, тя не може да им сподели какво й тежи сега.
А като си затвори очите, още потръпва от ужаса, който изпита преди два дни при една сергия на кварталния пазар. Този ужас го закова като с ръждиви гвоздеи в душата й една зловеща старица. Тогава Мария пак държеше за ръка малката си дъщеря и тъкмо си избираше ябълки. Това им беше част от всекидневието – да пазаруват и да се разхождат. И насред тази рутинна обстановка някой я потупа по рамото. Тя по инстинкт стисна по-силно ръката на детето и се обърна. Право в очите я погледна една съсухрена и прегърбена баба. Някак неподходящо за старата й фигура очите й бяха кристалносини, втренчени и енергични. Но не със слънчева топла енергия, а със студена, електрическа. Този поглед Мария щеше да си спомня после, защото в двете секунди нямаше възможност да премисля нищо. Какво си позволява тази възрастна жена и защо я гледа така? “Заведи детето да го снимат!” Добре ли чу? “Моля?” В първия миг смисълът на думите й убягна. Успя само да усети как кръвта във вените й изстива. Сякаш някой бе материализирал още несънуван кошмар. Някаква непозната вещица й говори неща, които се проумяват много трудно. Като в сцена на лудия режисьор Дейвид Линч. След като каза единственото си изречение, старицата мълчеше и все така втренчено я гледаше. А след още две секунди се завъртя и си тръгна. Мария, онемяла и пребледняла, забрави за какво е дошла на пазара, грабна в обятията си дъщеричката и забърза към къщи. Не знаеше как да реагира.
Беше разстроена. Плачеше й се от ужас и омерзение. Трепереше от страх. Застана пред иконата на Богородица и горещо зашепна молитва. Прекръсти се. Обади се на мъжа си и му разказа. Трябваше да мине време, за да се успокои. Постоянно гушкаше детенцето, целуваше го и не можеше да му се нарадва. Обичайните й майчини ласки се удвоиха. Кой смее да мисли нещо за рожбата й? Кой и защо се осмелява да посяга толкова нагло и грозно в душата й? Какво може да означават тези думи? Откъде-накъде някаква демонична дърта вещица ще се държи така безочливо? За каква се мисли? Ясновидка ли е? Местното издание на Кочовска и Ванга? До края на деня Мария не излезе навън. Споменът за срещата на пазара не й даваше мира. Вглеждаше се с безпокойство в лъчезарната усмивка на детенцето и в нея намираше утеха. Ела, на мама слънчицето, да те гушна!
На следващия ден Мария и малката продължиха обичайния си ритъм – разходки из парковете, забавления по пързалките и люлките, обяд с малката шарена лъжичка, приказката за Косето Босето и много смях, всички останали дейности, които могат да извършват една майка и нейното двегодишно съкровище. Жената почти не си спомняше вчерашните неприятности. Реши в неделя да заведе детето на служба в църквата и да го причасти. Защото ако Бог е с теб, кой ще е против теб? По едно време през главата й мина и коварната мисъл дали именно Бог не й изпраща знак с думите на старицата… И дали да не изпълни заръката – да заведе детето на медицински изследвания. Тоест “да го снимат”. Пропъди мисълта на секундата. Бог не би проводил такова зловещо послание по такъв извратен начин. Нищо ангелско и добронамерено не виждаше тя в постъпката на старата. Като майка би разчела правилно всеки истински знак от Твореца на видимия и невидим мир. Но това определено не беше такъв знак.
В някой от следващите дни Мария излезе на разходка с детето и седна до другите две майки в парка. Заговори с тях, докато децата им си играеха. И тогава за миг блясъкът в очите й помръкна, защото си спомни за злата бабичка. Тези мисли са неуправляеми и изникват в съзнанието ти, без изобщо да си ги канил. Нахалници. Но в присъствието на другите жени бързо се разсея и си върна доброто настроение. Събеседничките й не забелязаха моментния срив, а и не се вглеждаха толкова една в друга. Поразходиха се трите с децата си, седнаха в близкото кафе, побъбриха, после отново обиколиха детските площадки, докато не стана време за обяд и се разделиха. Преди двете й познати да си тръгнат, Мария ги погледна по-отблизо за последно, но не установи в лицата им нищо необичайно. Усмихнаха се и си казаха чао. До следобед или до утре. Зад паравана на усмивките обаче една жена може да си мисли безкрайно много неща… Дали и те не криеха нещо? Дали все пак да не им подхвърли някой ден, че в квартала се навърта луда старица, която стряска майките с деца…
Две седмици по-късно, на една пряка от квартала на Мария, срещу медицинския център, в кафето на по-страничната маса седяха две жени. Една млада и една стара. Явно се познаваха добре, няколко минути отпиваха от чашките, без да си говорят. Това навярно се дължеше на факта, че около тях бе шумно, постоянно минаваха хора. Когато обстановката се успокои, младата първа наруши мълчанието:
- Хайде да приключваме, че имам работа. Днес е натоварен ден, много пациенти чакат пред кабинета ми.
- Е, аз не те задържам. Както обикновено, кажи ми ти твоята бройка и ако съвпадат, няма да ги сравняваме – делово отговори синеоката бабичка и приятелски се усмихна.
- Според мен са двайсет. Знаеш как установявам твоите – каза медицинското лице.
- И според мен са толкова. Това прави сто лева.
Младата жена извади от чантичката си запечатан плик и го постави пред старата.
- Точно са.
- Вярвам ти – старицата взе плика от масата и го пъхна в джоба на якето си. Кротко задоволство се разливаше по старческите й бръчки. – Винаги идват. Може понякога да се забавят. Някои дори седмица, две. Най-много три. Но задължително после идват. Досега нямам пропуск.
- Хайде, хайде! Трябва вече да ходя. Следващия месец пак ще се срещнем, надявам се – младата жена бе нетърпелива. Постоянно поглеждаше към златния си часовник. При всяко вдигане на ръката се чуваше издрънчаването на масивните й златни гривни. – Работата не чака!
Младата плати сметката и излязоха бързо, без да се ръкуват. Прегърбената старица пое с лека походка нанякъде. А младата жена влезе в отсрещната сграда на медицинския център. Качи се по стълбите, мина през коридора, в който по диваните седяха търпеливо хора на всякаква възраст и самоуверено отвори вратата, на която пишеше името й: “Д-р Кожухарова”. До вратата на стената се мъдреше красиво изработена пластмасова табела “ЕХОГРАФ, профилактичен преглед на вътрешни органи – 35 лева”.
