Кучка през мост

Николай Фенерски Последна промяна на 11 май 2015 в 15:00 9180 0

От сборника "Не казвай на майка си", издателство ЕРГО

Деда ми беше особен човек. Останал единайсетгодишен кръгъл сирак, без баща и без майка, спал при роднини, а когато омръзнал на добрите лели, го изгонили и детето намирало подслон на най-различни места. Като например под моста на барата в герена или из кабините на камионите в градчето. Деда ми бил едно нищо. Въпреки факта, че се падал внук на известния Ботев четник Кольо Черкеза. Майката на деда ми се казвала Мария и била едно от многото деца на героя. Надгробният паметник на дедо Кольо до днеска стои самотен в двора на черквата. Умрел година след раждането на деда ми, през 1926-а. Дедо Кольо умрел в некаква софийска болница, болен и уважаван от обществото, затова са го и закарали до София. А после го погребали с почести. Било време на герои.

Деда ми Ристо растял на улицата. Пропушил, взел да пие, да играе карти в съмнителни компании. Роднините не го обичали, лелите му не поискали да го отгледат и да му помогнат. От малък почнал да се чувства пропаднал и ненужен. Ако си се родил 1925 година, през 1945-а ще си на двайсет. В тая незряла възраст деда ми посрещнал световните промени. Сигурно и точно тогава се влюбил по погрешка в баба ми, щото през следващата 1946 година взел че се родил моят татко. Удивително е как във Вселената настъпват такива големи катаклизми, а хората все така продължават да се женят и да създават потомство. По света измират милиони, а те тук се женят и размножават. Добре че го създали това потомство, иначе немаше да съм аз, щеше да е некое друго същество с подобни на моите генни модификации. Така или иначе татко ми се родил през оная следвоенна година. Не искам да си представям как са оцелявали тогава. Обаче си го представям съвсем ясно. Новата държава, за да се покаже колко е любвеобилна, дала на прошляците като деда ми парче земя, работа и пари на ръка, за да си построят къща. Нали точно бездомните и пропадналите били героите на новото време, на тех требвало да се помогне. Останалите – находчивите, умните – требвало да умират.

Дали деда ми би оцелял в друго общество? Дали би съумял да се пребори с всичко и да си построи къща? Нема как да разбера. Господ добро место да му намери там горе и да го пожали! Първо построили малка къщица, колкото да си сврат главите вътре за неколко години. Там растял татко ми, там се криел вечер, за да чете книга, там деда ми му викал айде бе, гаси тая свещ, че нема пари, там моят баща крадял нощите, за да прелиства книгите на светлината на свещта или газената лампа, докато баба ми и дедо ми спели наблизко. Старецът го овиквал много за тия разхищения, заради газта и свещите. Овиквал го и защото баща ми растял голем на височина, бил едър. Деда ми Ристо му викал “айде бе, не напълни ли това конско чирво”, когато го виждал да яде с голем хлапашки апетит. Храната по онова време представлявала важен въпрос от ежедневието. Не всички разполагали с достатъчно храна и не всеки ден се хранели пълноценно. Старецът подвиквал на големия си син без злоба, но думите се забивали в сърцето на детето. А малкият син, чича ми, бил злояд и дорасъл само до метър петдесет и нещо, затова върху него не се стоварвали зверствата на деда ми Ристо. Затова той бил помилван.

Чича ми проявил наклонности, различни от татко ми. Още от най-ранни години братът на татко ми се интересувал от съвсем обикновени неща – от своята прашка и от своите приятели-прашкари. Двете момчета растели под грижата на майка им, Йонка. Баба ми Йонка е моралният стълб, върху който сме се закрепили и аз, и сестра ми. Предполагам, и баща ми... От нея прихванахме идеите си, от нея разбрахме какво е нужно за оцеляването. Ако не беше тя, едва ли щехме да схванем целата и гола – без никакви украшения – истина. Дедо ми и баба ми не се разбирали. Нито знам кога са спрели да се разбират, нито знам дали изобщо некога са се разбирали. Може би никога не са били на едно мнение за каквото и да било. Но създали двамата си сина, единият се родил пред 1946-а, а другият - през 1950-а. И колкото и да не се разбирали, известно време били длъжни да живеят заедно и да отглеждат децата си заедно.

През това известно време деда ми Ристо предпочитал да не стои твърде много вкъщи. Вместо това се скиторил по кръчмите и се забавлявал. От тоя доста дълъг и жесток период беха останали видимите последици върху баба. Веднъж старецът се върнал след поредната пиянска среща и рекъл нещо на бабичката. Тя не можеше да си мълчи, не обичаше да премълчава неправдите, не беше такъв тип, не беше кротка и примирена. Може би нещо му е отвърнала. Защото той я попитал, а тя през това време разпалвала печката. Може би я е питал защо е студено вкъщи и защо досега не е напалила кюмбето. А било студено, защото немали дърва за зимата, имали само разпалки и какаляшки за горене, колкото да се отвърне въздухът, да не измръзват децата. Старецът тогава не бил старец. Бил млад и тъп непрокопсаник, който се връщал от гуляи с разните му там пройдохи и прошляци. А алкохолът има свойството да предизвиква демоните в нас, да ги вади наяве и да ни предава в цялата им власт.

От онази вечер на моята любима баба Йонка й останал белегът на лицето, не белег на кожата, а изкривеният нос. Деда ми Ристо я ударил изненадващо с първата дъска, която му попаднала пред погледа. Ако ви кажа, че до ден днешен, когато и двамата са отдавна мъртви, се срамувам от постъпката му, дали ще ми повярвате? Аз обичах баба. Обожавах я и продължавам да я обожавам. За мен, порасналия, възрастния, бащата на две деца, баба ми е пръв учител. Нейната болка ме е научила, че съществува такава болка по тоя голем и тъжен свет, без да ми го натрапва. Нейното ужасно нерентабилно и неотплатено трудолюбие ми е създало убеждението, че нема напразен труд. Нейната упоритост се е вселила в гените ми и ми дава силите да не се отказвам никога от нищо започнато.
Когато се развели деда ми Ристо и баба ми Йонка, момчетата им били вече пораснали. Старецът вече не можел да си позволява жестокостите от предишните години, момчетата почнали да му се озъбват и да не му позволяват да проявява боклучивия си характер. Появила се в живота на деда ми неговата следваща изгора, една жена, чието име не искам да изписвам заради паметта на баба. Дали първо се развели и после деда ми Ристо си намерил нова жена или първо си намерил жена и после се развели, е последният въпрос за мен на тоя свет. Това немало никакво значение дори за баща ми, чича ми и баба ми, неговото семейство. Предполагам, че всички искали той да се махне.
Но времената били сложни, толкова сложни, че да се разведеш, означавало да си навлечеш огромни затруднения. И щом са се развели в толкова трудно време, значи наистина не са се понасяли. Понекога си мисля защо не е могло просто да не живеят заедно. Деда ми, сиракът, отхвърленият, неграмотният, ненаученият на отговорности, мизерникът, и баба ми, трудолюбивата, отговорната, упоритата – немало е начин да останат заедно. От техната любов невъзможна съм произлезнал и аз след едно поколение. А по средата е бил татко ми, негова е заслугата за много неща, които и до тоя момент не мога още да осъзная и разбера. Но това е най-големото предизвикателство, да разбереш себе си. И това е задачата, която не требва никога да изпълняваш докрай, не бива да разбираш себе си докрай, не бива да губиш интереса към себе си. И как да изгубя тоя интерес, като от едната страна стои деда ми Ристо, бохемът, жестокият, противоречивият, малодушният, а от другата страна е моята баба Йонка, прощаващата, съвестната, усмихнатата, ангажиращата. Тя постоянно се интересуваше дали я обичаме... Постоянно ни ангажираше със себе си. Липсваше й любовта.

Деда ми и баба ми се развели. Деда ми останал да живее в центъра на града и захванал да строи нова къща на два етажа. Баба ми се преместила в края на града, където татко ми й построил малка къща с парите от първото гурбетчийско пътуване до Русия. В Русия татко ми взел че завъдил и семейство. Това било второто му семейство. Първото му семейство се разпаднало. Не оцеляло. Първото му семейство не било семейство. Не мога да причинявам повече това на татко си и да разказвам за тоя период. Не мога. Не мога да си представя какво усеща той, когато мисли за онова време. Проявих жестокост неотдавна – разказах всичко в едни други разкази. Баща ми не ми се разсърди. Само забелязах колко много го нараняват тия спомени. Затова спирам да мисля и да говоря за тия неща. В края на краищата аз изясних всичко за себе си, не искам повече нищо да разтеглям и предъвквам, нема смисъл да се стои на едно место.

Баща ми отишъл един път в Русия, изкарал пари, върнал се, построил къща на майка си, оженил се набързо, родило му се дете. Заминал втори път за Русия. Върнал се. Разбрал, че работите не вървят. Развел се с нея. Отишъл пак в Русия. Срещнал майка ми. Родил съм се. Дошли в Бела Слатина и заживели на края на града. Край поляната преди циганската махала. На улица с тротоар, но без асфалт.

Не си спомням деда ми през първите си години. Сигурно не съм го и виждал. Както днес, когато двамата с баба са мъртви, сънувам нея, а него почти не съм сънувал. Нали ги знаете тези сънища, когато си говориш с умрелия човек все едно не е умрел, а и, да ви кажа, убеден съм, че това не са сънища, а продължение на реалността и просто си общувате със своите близки , но в друго измерение. Та днес сънувам баба Йонка, говорим си с нея, обикалям оная малка къща, където е скрито сърцето ми под некоя тухла... А деда си Ристо не сънувам. Той не иска да го сънувам явно. Явно нема нужда да се среща с мене. Негова си работа.

Когато станах на пет, баща ми рече: хайде да се преместим да живеем в центъра, при стареца. Така му виках, старец. Никога не съм го наричал дедо. Та старецът постоянно врънкал баща ми да се преместим при него, явно с некакви нечисти помисли, които после разбрах, искал е да има наблизо некой, когото да дои редовно и понеже е познавал добре големия си син, знаел е, че когато и да му поиска пари, тоя добродушен човек нема да му откаже. Та успе да го прилъже и ние, целото семейство, се преместихме при него. В едната стая живееше старецът с другата си жена, а във втората ние, четиричленно семейство. В третата стая старецът пускаше под наем ученички от техникума по облекло. И всички деляхме обща баня и тоалетна на етажа. Как се е съгласил баща ми на това унижение, не ми е ясно. Старецът обичаше да дава малкото си свободни помещения под наем. В мазето в едно стайче пускаше под наем интернирани и алкохолици. Интернираните хора през онези години беха всекаква утайка и пропаднали типове, изгонени за назидание от своя град. И изгонени примерно от Южна България, те се заселваха отчаяни и с подвити опашки из Северозапада. И старецът ги приютяваше срещу наем в мизерното си мазе. Едно голо циментово помещение със старо легло вътре и нищо повече. И тех старецът също ги пускаше да се къпят в нашата баня на етажа.

На баща ми на местото не бих търпел и един ден такъв живот. Още по-гнусно ми става от факта, че ученичките от техникума по облекло от онази третата стая по некой път си плащали наема на стареца в натура... Години по-късно дочух за тези подвизи. Ама да му не повдигам кокалите сега, такъв си беше той, шантав копелдак. Играеше редовно тото. И взе че спечели петнайсет хиляди лева, нещастникът. Тогава у дома настана празник. Всички скачахме и крещяхме от радост. Човекът даде по две хиляди на двамата си сина. Чича ми поиска назаем хиляда от баща ми, които така и никога не му върна. Старецът даде още четири на бабичката си, за да си купи тя апартамент. И останалите седем хиляди, равни може би на сто и петдесет хиляди днес, дъртият похарчи по кръчмите. В “Златното пиле” го носеха на ръце, беше най-добрият им клиент. Делеше ни една стена и до днес си спомням врявата, която идваше от стаята му нощем, когато старецът правеше купони. Крещеха, надвикваха се, пускаха сръбска музика до дупка, а ние на следващата сутрин требваше да ставаме рано за училище. И баща ми го търпеше. Щото той е най-търпеливото същество, раждало се некога из тия ширини. А аз мразех стареца. Въпреки че го използвах за прикритие, когато требваше да бъда наказан от моите родители – криех се зад него и той се застъпваше за мен, и така успя да ме разглези ужасно, – много често го мразех.

А той мен ме обичаше. Аз бех единственият му внук, останалите всички беха момичета. А за него беше страшно важно некой да продължи фамилията. И това бех аз. Когато на мен ми се роди син, старецът реши, че вече може спокойно да умре. И умря. Удовлетворен от тоя несправедлив живот, с изпълнена мисия. Когато след купоните си оставаше сам, често го чувах през стената да си пее. Пееше си и само тогава изпитвах жал към него. Не може да мразиш човек, който пее. И песните му беха все едни бавни и тъжни. Държеше се сурово с мен и още повече с внучките си. Никога не показа и не засвидетелства сантименталности. Странен тип, хитър, прикрит, използвач, безделник, изкарал си пенсия по болест заради некаква лека форма на диабет, която хич не му пречеше на забавленията. И двамата му сина, коренно различни, единият начетен, интелигентен и спокоен, другият нервен, глуповат, безкнижен пияница... Днес на мен и сестра ми ни е трудно да общуваме с чича ми, децата му и внуците му. Те продължават оная линия, зададена некога от стареца – просташка музика до висините и неспирни веселби. Целата улица знае за тази шумна къща, всички са ни научили, ние сме прошляците и циганите на улицата. Веднъж на една или две години се качвам на втория етаж при тех за петнайсетина минути. Но повече от това не мога да понеса. И за тия души клети мога да напиша каквото си поискам сега, щото съм сигурен, че те никога нема да го прочетат. Щото те никога нищо не са прочели, честна дума. Единственото хулиганско у мен днес са прашката и ножът в джоба ми... Не може хич пък нищо да не ти остане.

Докато носех от едната страна тежкия кочвег с мъртвия дедо Ристо вътре накъм гроба му, си мислех каква ли част от своя егоизъм, от своето малодушие и от своята злоба е успел да ми предаде по наследство. Колко си ме заразил, старец? Колко? Мълчи и не отговаря. Дори не ме поглежда от ковчега си. Щото не го интересува. Него нищо не го интересуваше, не му пукаше за нищо освен за собствената му кожа. И когато нещо не му беше ясно и когато искаше да прати всичко на майната му, когато оставаше сам и тъжен, когато философски приемаше, че това е положението, че нема как да го промени, старецът заключаваше: “Кучка през мост”. Можеше да го повтори стотици пъти. Мислеше дълго и широко, чудеше се и преценяваше и току го изтърсваше. Спуснахме ковчега в гроба, духаше студен есенен ветър и росеше почти незабележим дъжд. Прекръстих се и почти наум казах една молитва... Открито не посмех заради другите. След което всички ние, неговите наследници, разнородните и откачени роднини, седнахме да хапнем и пийнем за Бог да прости, а и старецът си падаше по трапезите, немаше да ни се разсърди. През последните години на живота му аз вече бех пораснал, влизах по некой път в стаята му, той си лежеше или си седеше все на онова клюкарско место до прозореца към улицата, остарел, укротен, смален, със замислени и вторачени нанекъде очи. Воднисти очи. Често слагах ръка на омършавелата му глава, покрита с рехава права косица. И ми се струваше, че ми се усмихва, старецът му крив. Дали ми се усмихваше?

Кучка през мост, старец. Кучка през мост.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови