Георги Господинов (част II): Тероризмът и разомагьосването на Запада

Ивайло Цветков Последна промяна на 17 юли 2016 в 15:04 20284 0

Вижте първата част на интервюто

Ето ти нещо за размисъл от Гелнър: социализмът се провали не само защото изгуби технологичната, икономическата и т.н. войни, но и защото не оставяше малки ниши на отделния човек, където той да се спасява.

Да, харесвам това наблюдение. Соц-ът жестоко подцени всекидневието. Той така и не измисли какво да прави с човека след 5 вечерта. Или пък в неделя следобед. (смях)

Забравиха, че “голямото е в малкото”, както казваше акад. Лихачов. Плюс една незапълнима екзистенциална пропаст.

Да. И още нещо, ключово - имаме унгарски, чешки, полски събития, но нe съществува изразът “български събития”. Български събития няма. Както е нямало лук, олио, червен пипер, т.е. дефицитите на едното и другото се преливат. Няма българска революция. Това ме препраща към моите размисли за отказания свят - за това, че не можеш да напуснеш. Георги Марков цитира Монтен в едно свое есе: “Аз никога не съм искал да пътувам до Индия, но ако някой ми забрани да пътувам до Индия, ще бъда най-нещастният човек.” Българското нещастие от онова време идва и от тази непостижимост на света. Но виж как и това с визите се забрави. Така паметта заглажда и всекидневните дефицити на соца. Има доста снимки на рафтове в магазини, пълни открай докрай само с еднакви пакети захар или с бутилки оцет.

Ето ти бърза идея, току-що ми хрумна: да вземем една такава снимка, само пакети захар на редове по рафтовете, и да ги оцветим по уорхоловски. Ще го кръстим, примерно, “Сладостта на соц-а” - и “вот тебе инсталляция”.

(смях) Твоят цинизъм ми е добре познат. За мен остава да добавя една история от “Аз живях социализма”: накратко, човекът беше формулирал всичко така, гениално просто - “като няма лук, няма никъде, като има лук, има само лук”. Но трудният разказ, хубавият, който може би ще обясни и този въпрос около носталгията в дълбина, е тъкмо за екзистенциалната пропаст, за дефицита на цел и смисъл в онова живеене. Впрочем дефицит, чието обилие ни радва и днес.

По-важният въпрос обаче е как се стигна до разомагьосването на Запада, което пълзи през последните 15-ина години.

Да. Но да го погледнем първо през дребните неща. Имам един такъв текст, “Сувенир и символ” - за това как всъщност недостъпността на Запада беше основна част от тази магия. Като деца силно се колебаехме дали чужбина съществува като отделна държава - където произвеждат тоблерони, дъвки и т.н.

Вид хилтънова “Шангри-ла”, петдесетина години по-късно.

Да, чужбина! Там имаха цигарени дъвки, дълги колкото лакът, двуметрови шоколади и т.н. Родителите ни обясняваха, че ние си имаме природа и кисело мляко, но нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни. (смях). Добре, че имаше тираджии, които свързваха двата свята, прелитаха като...

...Като потни ангели между Горната и Долната земя.

И ти носеха свидетелства за наличието на Горната земя - святкаща гондола, Колизеума като пепелник или Айфелова кула с термометър. Сувенири, които автоматически се превръщат в символи. Нали знаеш вица за българина, който, като попаднал за първи път в Париж, обикалял около Айфеловата кула да й търси термометъра. Един приятел се шегуваше, че Париж всъщност не съществува, че е някаква измислица на гадните капиталисти, за да ни дразнят. Но ти си прав - ние хем сме “Долната земя”, хем в същото време на нас като деца ни казват, ама там убиват по улиците за едното нищо, гледаш снимки – полицаи пребиват на улицата протестиращи младежи. И си казваш, добре че съм се родил тук все пак. Светът, разделен на добри и лоши и ти, какъв късмет, си се паднал от добрите.

Но ти питаше за разомагьосването на Запада после. Да, един ден символите се превърнаха в сувенири. Онази омагьосваща тайна, забранена тайна, която винаги стои в основата, изчезва. Като в онези два прекрасни реда на Робърт Фрост: We dance round in a ring and suppose...

...but the Secret sits in the middle and knows. Но “но”-то си остава и до днес.

Разомагьосването идва логически - през достъпността. Съчиненото пространство е някак си винаги по-красиво. Баща ми, който е ходил веднъж само до Финландия – неговото единствено пътуване до чужбина, – беше донесъл едни чаши, стъклени, финландски, и разказваше там как един си загубил портфейла, пък на другия ден го намерил на същото място, как се усмихвали продавачките, представи си и този шок. И за този човек Европа продължава да е мит. Там няма разомагьосване – както и при всички, които останаха в съчинената Европа от едно време, от 70-те и 80-те, които поради бедност или други причини така и не я видяха пак.

Проблемът не е ли в това, че някак си се възцари колективно убеждение как ЕС, този рай на дребнобуржоазното, ни дължи същото? И никой не беше подготвен, че в нашия малък, тукашен “социален театър” неколцина олигарси/властимащи ще продължат да държат монопола върху текста, разпределението на ролите и цялата невъзможност да “излезеш” от брехтовото клише за предопределеност?

Вероятно мнозина си бият главата над въпроса - трябва ли моята лична история да бъде толкова българска, забита в тукашното. Има ли наистина историческа предопределеност, или божествена такава, някакъв фатум, карък български, който нито можеш да счупиш, нито да се чупиш от него. Не вярвам, досещам се - и ти не вярваш, че нещата рязко и неспасяемо ще се подобрят. Но все пак си дължим, ритуално поне, известно достойнство, „силата на вкуса”, както казва поетът Херберт, няколко отказа, дори само за да видиш лекото, секундно объркване на системата.
Другото е лесно – кич и национализъм, локален бабаитлък.

Най-неприятната последица от цялото разомагьосване на Запада е, че в българския дискурс никога не се споменава личното усилие.

Точно така. Липсата на лично усилие и неразбирането, че ти си личен проект на себе си. През 2007, когато влизахме в Европа, пишех колонки във в. “Дневник” и в една от тях се казваше, че вероятно влизането в ЕС трябва да бъде индивидуално и лично, поименно. Така и така не всички искат, не всички са готови, не е проведен разговор тип “искаме или не” и е по-добре да се влиза лично. Ти се заявяваш и влизаш. Може 5 милиона да не искат да влизат в ЕС. И сега, с късна дата, си мисля, че това – макар и видяно през литературата - не е било толкова лишено от смисъл.

Което ме побутва към любимата ми тема за двете Българии: “голямата” де факто още не е влязла в ЕС, девет години по-късно. “Малката”, на свой ред, всекидневно пада жертва на общия умствен софтуер. Но последната прави една съществена “екологична грешка” (има такъв термин в социалните науки) – смесва нивото на индивида с нивото на обществото, т.е. смесва личностното мислене с общия културен климат, и се чуди защо “гражданското” не функционира.

Чудесно, но това е проблем и за двете Българии. Ти сам си “малката България”, но трябва да съжителстваш с “голямата” – и това води до фрустрация. А и ставаш “виновен” на голямата България, а и на Европа - която нещо не прави каквото трябва.

Прокрустов проблем.

Развращаващото на “онова” време беше, че убива личния проект – и торпилира изначалното човешко право на избор. Ние имаме унаследен инстинкт от неправенето на избори. Аз и досега много трудно правя избор, впрочем. Но по-големият проблем е в следното: че ако твоят личен проект не се е реализирал, да речем, в изкуството или в културата, ти няма да се обърнеш към личното усилие – т.е. да търсиш първо вината в себе си. Най-лесното българско обяснение е в другите и в системата.

Адът – това са другите българи.

Анджък.

И стигаме до натрупаната неудоволетвореност, която управлява българския смисъл. А и управлява у нас по принцип (смях)

Забележи обаче – тази лична, биографична неудоволетвореност не те кара да бачкаш повече и по-добре. Тъкмо обратното, другите стават алиби на собствения ти кръчмарски хейт и хленч. Ако успееш да обясниш личния си провал през другия или през механизъм, който конспиративно е задвижен срещу теб, някак си си чист пред себе си.

Но големият наш въпрос не е “защо не става” (при който и двамата сме анаксагоров тип критици), а “как да стане”. Той, като се замисля, е конфуциански – в рамките на неговата практическа етика. Занимаваме се предимно с Добродетелта или липсата й, а все оставяме въпроса за постигането на Истината открит.

Големият наш въпрос е в културната граница. Какво те учи, да речем, родният риалити формат? „Бъди какъвто си, копеле.” Това е неговата мантра. Ако ти се вика, викай, ако ти се чука, чукай, ако ти се бие, бий. Ами ако ми се стреля по хора? Докато културата те учи точно на обратното: ограничи инстинкта си, не бъди какъвто инстинктът те кара да бъдеш.

Бъди по-добра версия на себе си. Опитай се да направиш следваща крачка, да се надскочиш. Но според българския разказ, “съмняващият се”, homo dubitans, е слаб, отхвърлен човек.

Имам такъв текст, “Възхвала на колебанието” - и наистина вярвам в човека, който се колебае. Но да не хамлетизираме излишно. (смях)

Как да хвърляме – защото то не е еднократен акт – мостове или спасителни пояси към условно наречената “друга” България на мнозинството? Онази България, която живее в миналото?

През емпатия, включително езикова. Едно време, когато завършвах филология, един професор ми каза: лоша филологическа интелигентност е, ако говорите само високо, чрез абсолютен код на говорене. Истинският филолог е този, който знае да сменя кодовете спрямо другите, спрямо хората и местата. Т.е. ние трябва да направим крачката и един от начините е да поискаш да чуеш техни истории, на техен език, да бъдеш ухо.

Детерминистите вътре в мен, от Левкип до Хюм, дълбоко не вярват в това. Има и един “закон” на каузацията при Ръсел, според който бъдещи събития могат да бъдат предположени на базата на минали. Т.е. за “българския модел” можем спокойно да предположим, че не ни очаква нищо различно.

Има и един друг „закон” на Елиът, според който „За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа.” Защо пък да не опитаме? Да насърчим хората да се саморазкажат. Тези хора нямат самочувствието, че имат история и че тази история може да интересува някого, че техният начин на живот може да бъде важен, любопитен за някого. Което ме подсеща, че ние, като мислещи същества, трябва да бъдем повече ухо и по-малко уста. И то социално отворено ухо - и сърце. Защото там, пък и къде ли не в Европа, има цели анклави на бедността.

Да помислим и за Ница – там нашето разбиране за света отново беше екзекутирано.

Твърде дълго си мислехме, че светът е все така, в просвещенски смисъл, рационален и подреден. Че може да бъде прочетен като вестник, с всичките му рубрики – най-важното на първите страници – политика и икономика, онова, което движи света. После малко култура, развлечение, спорт, кръстословицата и прогнозата за времето. Пропуснали сме смъртта на този вестник. Последните събития – новата миграция, ИДИЛ, Брекзит, Тръмп – показват, че светът се движи от други, далеч не рационални механизми. И вече трябва да сме наясно с това. След Ница си мислех, и писах, и трих такива неща. Битката вече е за съвсем прости неща - запазване на човешката природа. Вън от това дали шофьорът е част от ИДИЛ, или не. Не ме интересува това, то пък ще се окаже и че не е. Но както и да е - това е дело на брутален, прекрачил човешката природа вече не-човек. Да мачкаш 2 км живи тела е наистина отвъд човека. Как се е стигнало до това напускане на човешкото? Уелбек е атрактивно лесен в регистрацията и цинизма, в обяснението през системата. Но мен ме интересува какъв там механизъм вътре се разваля, частният смисъл чезне и зейва дупка, това начало на нещата е важно. Камионът и ИДИЛ идват после, когато сме готови за тях и човекът в нас вече е премазан. Какво можем тук ние, какво може емпатията или ухото към другия? Те няма да спрат камиона, но биха могли години преди това да спрат човека, който ще се качи в него.

Сърцевината на организационната култура са общите възприятия и всекидневни практики. Тероризмът, в този смисъл, е “изместена” култура – тя не се социализира, т.е. не заучава практиките, символите и ритуалите на “гостоприемника”. Твърд или мек подход?

Тероризмът е особена култура на посмъртно, отвъдно социализиране. Социализиране след напускане на социума. Терористът знае, че ще получи своите 15 минути слава веднага след смъртта на жертвите и евентуално собствената си смърт. Към тези минути на посмъртна суета се прибавя и обещаната вечност. Нека ме прости Господ (или Аллах), но все повече ми се струва, че вкарването на система, идеология и религия в днешния тероризъм е плъзване по грешна следа. Или влизане в играта на самите терористи, признаване на тяхното алиби, в което те самите не вярват. Става дума за лична несбъдност, тежка пустота, емоционално и екзистенциално бездарие, убийствена суета или лудост. Допреди двайсетина години тези хора просто скачаха от последния етаж на някой хотел. Сега ги ползват като безплатни масови убийци. Защо те все пак отиват там – това е тежкият въпрос, над който да си блъскаме главите. Твърд или мек подход? Ако следваме Изтока – мекото винаги побеждава твърдото.


Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови