Двете хлапета и улицата: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 28 октомври 2017 в 08:05 6013 1

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

Асфалтът по улицата светеше, сигурно мислеше, че е седефена черупка на мида, но момичето, около пет, а може би шестгодишно, не знаеше какво е седеф, стискаше здраво един черпак. Беше тънко дете, проходила бутилка кока-кола, като че улицата се беше покатерила по тесния гръб на детето – косата му беше с цвят на асфалт, очите също, дрешката рокличка с цвят на асфалт, а може би улицата се беше превърнала на дете.

Имаше къщи само на едната страна – едната къща голяма и бяла, която усещаше, че не й е тук мястото и размахваше прозорци да отлети по-близо до Струма. Това рано или късно щеше да се случи. Другата къща напротив - съвсем си беше на мястото на тази улица без трева, с гарвани върху асфалта, свили гнезда в старата череша, която всяка година се превиваше от диви горчиви плодове. Асфалтовото дете вярваше, че от тях се излюпват малките гарванчета. Момичето вярваше, че в началото двете къщи са били приятелки, но едната, в която живееше то с двете си сестри, бе започнала полека да остарява. Мазилката от стените се ронеше и момичето вярваше, че къщата боледува, но лекар в нея не бе идвал от две години. Момичето не знаеше какво означава две години.

Стига бе, знаеше, защото точно преди две години - така каза баща й - онези навлеци дошли и купили съседната къща. Там сигурно много често идвал лекар, защото излекувал стените й, сложил нови прозорци, през които студът не можел да се промъкне. Детето мислеше, че студът е човек - много тънък и хитър, по-тънък и хитър дори от самото дете, за да се промъква през прозорците. От две години в къщата, която се излекува от старостта, се настани едно момче, Теодор - много трудно име, затова момичето го викаше тихо още втория ден: - Тоше, Тош!

Момчето отначало не се сещаше, че викат него, но момичето имаше котка Мъркана - върза й един конец с празен лист и я пусна в съседния двор. Момчето върза – това се случи след два дни конец на врата на Мъркана - на конеца кестенче, но кестенче не от дърво, а от някакъв метал. Бащата на момичето, което се казваше Тоша, продаде кестенчето – не каза на кого, той имаше възможност да продава всичко на всеки – купи кашкавал, сирене и ракия. Дори котката Мъркана получи две колелца салам и това сигурно бе най-щастливият ден в котешкия й живот.

- Вържи на Мъркана два конеца и той ще ти прати още две кестенчета – бащата посъветва малката си дъщеря, но тя не го послуша.

- Аз си играя с Тоше Тош – каза тя и не върза никакъв конец на врата на четириногата опашата разбойница. По едно време Теодор, на когото момичето изпращаше котката, се озова в двора на трите момичета, бидона с ракия, стария форд и окапалата мазилка.

- Тош - каза момичето. - Аз съм Тоша - но той започна да й вика „Тоше“, и по едно време, много скоро след като старата къща се излекува от старостта си, двете хлапета, големия Тош и малката Тоша се мотаеха на асфалтираната улица. Тоша, облечена все в нейната рокля с цвят на асфалт- това беше роклята първо на голямата й сестра Анка, после на малката сестра Данка - Тоша рисуваше с розов тебешир. Тебеширът го купи, разбира се, майката на Теодор – половина къща грейна с розов тебешир, а Теодор нарисува другата половина със син тебешир. После тя нарисува половин детско лице, той другата половина – затова едното око беше розово, другото синьо, половината коса беше розова, другата половина - синя, една обувка също розова, и е ясно другата в какъв цвят беше – син като капачка на шише от минерална вода. Сутрин майката на Тоша отиваше на работа, баща й също отиваше – той седеше отзад на камиона, който събираше отпадъци от контейнерите за смет и беше много щастлив човек.

- Аз искам да стана като баща ти – каза Теодор на Тоша. – По цял ден се вози и диша чист въздух - Тоша не знаеше какво означава „въздух“ и си помисли, че въздух е ракия.

- Въздух не се диша, да го знаеш, Тоше – каза момичето, което беше изтъняло още повече. – Въздухът се пие, момче. Много слаб ми се виждаш - добави тя. Сутрин изяждаше половината си филия, намазана от майка й тънко-тънко с маргарин, а другата половина носеше на Теодор. Теодор не ядеше нищо напук на жената, която майка му беше наела да се грижи за него, но точно половината филия с маргарин на Тоша му се услаждаше, най-страхотното ядене, което бе вкусвал. Той изяждаше половината от сандвича си и другата носеше на Тоша. Това беше най-вкусното нещо, което момичето бе слагало в устата си.

Двете хлапета не само се държаха за ръце, те ходеха прегърнати през вратовете – тънки като опашата на Мъркана вратове, две щастливи прегърнати котешки опашки с крака. Теодор накара майка си да му купи костюмче с цвят на асфалт- къси панталони, сива фланелка с къс ръкав и когато хлапетата се разхождаха по улицата, не се познаваше дали те се разхождат по улицата, или улицата се разхожда по тях. Две диви сиви петна, а след тях рижа като облак, зад който наднича слънцето, крачеше Мъркана с два конеца, вързани около врата й и две парчета бяла хартия, върху които трябваше да е написано „Ела, Тоше“ – но не беше написано съвсем нищо.

Въпреки това Теодор знаеше, че там е написано „Ела“ и идваше. Тоша също знаеше какво не е написано на празните бели парчета хартия и веднага се появяваше.

- Знаеш ли какво? – каза един ден тя на Теодор. – Мама може да прави магии. Казва на хората каква вест ги чака. Дадат ли й два лева, тя им казва, че ги чака нещо лошо. Ако й дадат десет, им казва, че още утре ги чака нещо добро като мед. Но мама вярно знае разни работи. „Направи една топка от кал, една малка топчица от кал, която изкопай от нашия двор. И я дай на Тошко – каза ми мама. - Той да я държи и така никога няма да го пращат на градина и по цял ден ще си играе с тебе. Ще ти дава да ядеш неговото ядене.“ Мама казва, че съм надебеляла, откакто ям твоето ядене, Тоше. Но вече няма да го ям. Страх ме е да не отслабнеш.

Още преди бащата на Тоша да си допие въздуха – Тоша вече беше научила, че хората пият въздух – се появи Теодор. Беше направил една малка топчица.

– Това е единствената кал, която намерих у нас - призна той. - Дръж я, за да не ходиш на детска градина и да си играеш с мене.

- Но аз не ходя никъде - обясни Тоша, но взе топчицата, после двамата заедно направиха топка от калта в двора, където под сянката на храста, останал от предишните стопани, дремеше бидонът с ракия.

Вечерта майката на Теодор изхвърли топчицата и на сутринта момчето вдигна температура. Температурата го мъчи, докато върху перваза на прозореца не се покачи Мъркана с цели три конеца и три парчета хартия, вързани около врата й. Въпреки температурата Теодор се измъкна от леглото, едва се довлече до улицата и що да види! Цял ред кафяви топчици го чакаше по средата на улицата и до тях, тънка като крило на врабче, стоеше Тоша. Хлапето, толкоз ситно, че можеше да се побере в пръстен, държеше нещо в чаша.

- Мама го направи. Веднага ще ти мине.

Нещото беше горчиво и гадно, но очевидно температурата мразеше горчиви, гадни неща в чаша и момчето веднага оздравя. Майка му не можа да повярва на очите си, като видя двете хлапета, котешките опашки, стиснали калени топки в ръце. Изглежда нещо си приказваха, но не се чуваше какво, дори Мъркана не чуваше.

След това издигнаха между двете къщи стена – едната подмладена, боядисана, с гримирани прозорци, които можеха да летят, с райграс и рози около стените, а другата с изприщена мазилка, разместени керемиди, дървени прозорци, в които живееха червейчета и лампа, мъждукаща като фар на стар форд, едва-едва сякаш не светеше на кола, а блещукаше над люлката на бебе. Тази стена раздели двете деца.

Може би това се случи две години след пристигането на Теодор, неговата майка и неговия висок баща. От едната страна на стената, грабнала черпак, бе клекнала Тоша. Черпакът бе съвсем нов, с него майката на Тоша готвеше картофената чорба, боба, лещата. Често, ако човек минеше по асфалтираната улица, която много приличаше на сърдития ноември, и надникнеше към окапалата мазилка, виждаше едно хлапе с този черпак – по-голям от него самото. То ровеше във фугите между камъните.

От другата страна на оградата едно момче, упорито като дръжката на черпака, също ровеше във фугите между камъните. Момичето казваше тихо от своята страна на зида: „Тоше“. Момчето откъм къщата, която искаше да отлети, също казваше „Тоше“, а една котка, рижа като листо на кестен през ноември, свистеше над зида, а на врата й бяха вързани – сигурно хиляда конци с бели парчета хартия, върху които само Теодор и Тоша знаеха какво не беше написано.

Понякога майката на Теодор измъкваше от ръцете му лъжицата, с която хлапето искаше да пробие зида, но това не помагаше, защото хлапето измъкваше всичките нови лъжици от бюфета, между които имаше две сребърни. Когато случайно бащата на Теодор забравеше да заключи входната порта – вече къщата се сдоби и с такова предпазно средство от стомана - Теодор светкавично се измъкваше от красивия двор с рози, лалета и всякакви цветя, които само една много дебела енциклопедия знаеше как се казват; и още по-светкавично, като същински електрически ток, се вмъкваше в двора с големия бидон, пълен с ракия.

Тогава момичето, дребно като малък снежен човек, който се топи през март, изскачаше, следвано по петите от котката. Двете деца нищо не си казваха, прегръщаха се през вратовете и никак не се показваха на улицата, която беше тяхната майка, а се скриваха зад бидона с ракия, зад ноември и есента. Момчето измъкваше от джоба на новата си светлосиня риза едно криво топче от глина и го даваше на момичето. Момичето също му даваше една топчица, още по-малка, направо нищожна, и съвсем скоро след това майката на Теодор казваше на бащата на Тоша:

- Нали вече взе парите и се разбрахме? Ако още един път пуснеш сина ми да влезе в окаяния ви двор, ще си прибера парите, ще си взема и пералнята, която ви дадох. Разбираш ли ме?

- Разбирам те, но не знам какво е „окаян“ – отвръщаше тихо, като арестуван, бащата на Тоша, потупваше момчето по рамото и му поръчаше: - Отивай си, Тоше.

- Той е Теодор – подчертаваше прецизно като нож майката, хващаше сина си за ръка, вземаше каленото топче от ръката му и измъкваше хлапето от къщата – каюта, която всеки ден губеше от своята мазилка и потъваше още по-дълбоко в собственото си мазе.

- Двете ми по-големи щерки се ожениха – обяви бащата на Тоша, сякаш това имаше някакво значение. – Ще изуча Тоша…

Той изсипа ракията от чашата си на земята, за да придаде най-голямо значение на думите си. В ракията винаги има значение – знаеше човекът. В краката му, червена като опечена чушка, се мотаеше котката с пет бели парчета хартия, вързани около врата й. – Ще я изуча за нещо важно.

По някое време от къщата, която беше преборила старостта, хората наистина отлетяха. Теодор, майка му и баща му ги нямаше, напразно котката и белите парчета хартия се катереха по стената. Напразно момичето дълбаеше с черпака фугите на каменната ограда. Напразно запазваше половината филия, намазана с маргарин, и я оставяше пред стоманената порта, зад която беше потънала гримираната, боядисана и вече млада съседска къща.

Тънкото момиче стана още по-тънко. Вдигна температура. Горчилката в чашата, която свари майка му, не помогна. Не помогна дори докторът, който за пръв път прекрачи прага на стаята със старата, уморена мазилка. Двете по-големи сестри, вече омъжени, никога не бяха имали нужда от лекар. Горчилката, която измътваше майка им, беше по-силна от доктора. Сега момичето лежеше на най-топлото място в къщата, близо до чорбата с боба върху печката, до него, вярна като зимата, лежеше Мъркана с празен бал лист хартия на врата.

По едно време бащата, който се беше уплашил толкова, че не поглеждаше към дълбокия бидон с ракия, каза:

- Ела, Тоше. Ела, татко. - Прегърна момичето.- Виж какво съм ти донесъл. - Ръката му, кафява и корава, та чак черна, измъкна от джоба две парчета розов тебешир. – Я нарисувай на улицата едно човече.

- Не мога – каза момичето и на истина не можеше.

- Човек дори когато не може, пак може – отвърна неясно бащата. – Нарисувай тогава половин човече.

Беше много необяснимо и глупаво да видиш как един висок тъмен човек с риза, която приличаше на площад върху гърба му, подкрепя мълчаливо момиче, не дете, а фунийка сладолед, съвсем малка и излишна в хладната есен. Есента е заета да застила с окапалите листа пътеките, за да си отиде по-бързо от нашия град. Тук сме много лоши - бе казал веднъж бащата на Тоша.

- Не. Той не е лош – възрази момичето. Бащата знаеше как се казва този „той“.

Момичето нарисува половин лице - половин чело, едно око, едно ухо, половин брадичка, половин нос.

- Защо така, Тоше? – попита бащата. – Да си виждала човек с половин глава?

Но момичето нищо повече не нарисува и заспа в ръцете на баща си. Половината лице остана така в събота, в неделя и ако се зададеше дъжд, облакът правеше завой и носеше дъжда на някоя друга улица. Недорисуваното лице чакаше - черупка на розова мида, крива и огъната на асфалта.

Но в понеделник се случи нещо – понеделник винаги се случва нещо, което кара къщата, тръгнала да излети от основите си, да се върне отново у дома, на асфалтовата улица.

- Ела да видиш! – каза бащата на Тоша. – Бързо. -Тоша имаше още температура, затова бащата, така угрижен, че заедно с ръцете и лицето му бе станало кафяво, вдигна детето от най-топлото място до тенджерата – този път с леща. Изнесе го от къщата, в която електрическата крушка мъждукаше по навик като фар на стар форд, мина покрай храста, сборен пункт на малките гарванчета, и го занесе навън на асфалта.

Там, да се чуди човек как бе станало това, някой бе нарисувал със син тебешир едно око, едно ухо, половин брадичка, половин нос и половин чело. Беше станало страхотно обло лице на дете, което се усмихва – така се усмихва, че и гарваните от гнездата си в старата череша се усмихваха, асфалтът започваше да танцува, и небето, която беше повече асфалт, отколкото небе, изведнъж се проясни.

-Тошко! – викна момичето в своята сива рокличка и температурата с цвят на асфалт избяга като най-големия страхливец от града. – Тошко!

Тази вечер момичето си изяде пълна паница с леща, изяде кашкавала, който баща й беше купил специално за нея, шунката също изяде. Но нещо беше изчезнало от двора без трева – бидонът с ракия беше изчезнал.

- Защо лъжеш детето?- каза жената, която можеше да прави горчилка по-мощна от температурата. – Не трябваше да ги рисуваш тия уши и очи с тоя син тебешир. Що не го хвърлих в реката… Утре ще вдигне още по-висока температура.

Мъжът нищо не каза. Но той можеше нищо да не казва само една минута.

- Да имаше малко ракия – все пак въздъхна той.

- Къде се пропъди котката? – измърмори жената, която можеше да ти каже всички хубави неща, които ще ти се случат след два месеца, ако й дадеш десет лева. – Откакто котката се пропъди, детето крее.

Но котка, рижа като огъня, който може да прави чорба от боб, от леща, от картофи на тая стара и печена печка, такава котка, която може да чете какво е въобще не е написано върху празните бели парчета хартия, не може да се изгуби.

Наистина не може.

На другия ден, а може да е било на другата седмица – никой не знае, защото онова лице наполовина розово, наполовина синьо стоеше на улицата като улична лампа, каквато никой не беше сложил на тази улица…. Това лице даже и на лице не приличаше, но момичето всеки ден ходеше до него. Нищо не казваше. Може би наум изричаше „Тоше, Тоше“, но само лице, нарисувано с розов и син тебешир, може да чува всичко, което едно дете казва наум.

Сигурно една седмица, но по- вероятно и много по-сигурно след два дни, на асфалтираната улица се появи една рижа, та пламнала в пламъци котка, с конец около врата, с бяло, чисто ново парче хартия, а след котката – едно момче, с торба сини тебешири в едната ръка, и топче – криво и малко сплескано - от кал.

- Тоше! – извика момчето. Котката сигурно извика нещо заедно с него, но момчето не разбираше котешкия език.- Тоше! Тоше!

Тогава тихо като Мъркана, като облак тихо, тихо като есента, едно момиче, слабо, защото температурата прави децата още  по-слаби, излезе от къщата с окапалата мазилка.

Момичето първо разтри очи с пръсти, защото не вярваше кого вижда, после разтвори ръце и полетя. Тичаше, тичаше, тичаше. Много бавно тичаше.

Момчето обаче тичаше много бързо.

След три секунди две деца, прегърнати и тънки, направо котешки опашки, рисуваха детско лице – обло и малко кривичко.

Едното ухо розово, другото – синьо.