Гувернантката: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 26 август 2017 в 09:00 7547 2

Здравка Евтимова

Майка ми говореше тихо. Приличаше на професор, с очила, изглеждаше прекрасно, между другото, сакото й беше Karen Walker, блузата - Мarc Jacobs, единственото, което я приближаваше до мен, беше мургавият тен, мекотата на движенията, изменчивостта на очертанията, като че тялото й бе съставено от лисичи опашки. От нея се излъчваше тъга, както в мига, когато ми каза, че си отива от света – всъщност беше избягала, беше превърнала София в пристанище, което бе заляла с вълните на самотата си.

- Госпожа Илиева, която може би ще те наеме, е само една от дузината мои платежоспособни клиентки, достатъчно осигурени, за да си позволят услугите ми. Жена с внушително реноме. Разбира се, винаги открито поставям финансовите си условия; госпожа Илиева е достатъчно прозорлива да ги приеме на сто процента. Ти изглеждаш красива – добави небрежно майка ми. – Поразително безвкусни дрехи, но това е обяснимо. Малкият мъртъв провинциален град.

- Благодаря, че ми подаде ръка в труден момент– казах на жената, която бе поела риска да съсипе фигурата си, докато износи една неприятна бременност.

- Мъжът ти те е изхвърлил – предположи тя.

- Да.

- Радвам се, че не го познавам. Тъмен субект с рехаво образование; това, че си жива, е все нещо. Как е дъщеря ти?

Къщата на майка ми беше неголяма, двуетажна, сред красиви борове и добре подрязана морава. Намирахме се в кабинета й – тя беше масажист и гримьор на госпожа Илиева, но можеше да се откаже от заниманията си. В хола спеше възрастен, трудно подвижен господин, когото мама представи като „господин Стоянов, съпругът ми. Заможен човек“.

- Казах на малката, че съм умряла – отвърнах на майка си. – Както каза на мене ти, когато бях на нейните години.

- Тя хубава ли е?

- Да – подадох й една фотография. Момичето беше в черна фланелка, черни панталонки, дълга, рошава коса, като вълче. Майка ми погледна фотографията, не каза нищо и ми я върна.

- Всъщност, подготвила съм ти изненада. Детето, за което ще се грижиш, след ... около трийсет секунди ще дойде тук. На мой терен. Ако не се харесате – това е съвсем меко казано, но всъщност не е необходимо да говорим меко. Ако малката те одобри, майка й, госпожа Илиева, ще те наеме да се грижиш за нея с всички екстри, произтичащи от това. Говоря по същество – господинът, който те е изхвърлил от колата си, поради това че си отказала да удовлетвориш физиологичните му потребности, събуди интереса на госпожа Илиева. Готова е да ти предложи добра сума, ако й предоставиш информация за контакт с въпросния джентълмен. Би искала да го ползва за физиологическа утеха.

Станах от стола. Не беше нужно да се овладявам, усещах го - както трън в петата, като температура от 40 градуса - този глас ме убиваше. Това сако Karen Walker, блузата Мarc Jacobs, сивкавата дървесина, с която бяха облицовани стените, мраморът по пода. Скъпият диван. Тук миришеше на смърт – не красива и светкавична, а смърт, която полека и внимателно дълбае плътта под Karen Walker. Тръгнах към вратата от сиво дърво.

- Няма къде да отидеш – каза майка ми. – Доколкото си го представям, а вярвай ми, аз си представям хората много точно, мъжът ти си е довел някоя здрава и силна жена, която не му отказва физическа близост, както и редица минаващи границата на възприетото експерименти - нейната проницателност ме изплаши. В паметта ми беше заседнал спомен – мама беше успяла да изплаши съседките само за половин ден. Четеше мислите им – а може би хладната й наблюдателност, съчетана с отмъстителност, я водеше до изводи, от които ги побиваха тръпки. Нямаше приятелки, нямаше приятели, както и аз нямах. – Но ако все пак решиш да си отидеш, защото тук усещаш мирис на смърт като мен, вземи това – тя ми подаде плик за писмо. Сигурно беше сложила пари – Хиляда лева. Знаеш, че не съм щедра. Ако останеш, няма да ги получиш. При госпожа Илиева ще получаваш десетократно повече – още не беше завършила изречението докрай и в стаята нахлу висок възрастен господин в безупречен костюм, след него като каруца със зеле, с тракане на яки подметки, връхлетя момиче. По-голямо от моята дъщеря с няколко години. Може би само беше по-едро. Майка ми небрежно пъхна плика в джоба на халата си.

- Ти ли ще ме гледаш? - попита момичето, стисна юмруци, изпъна ги напред - два костеливи тарана - и се юрна срещу мен. Юмруците се целеха в корема ми и ако не бях отскочила встрани, щяха да се забият малко под ребрата. Момичето – в никакъв случай не беше дебело, дори набито не беше - просто чекмедже, натъпкано с енергия. То се блъсна в един от фотьойлите, преобърна го и с гръм и трясък се размаза по гръб на пода. След секунда скочи. Усилията на господина в скъпия костюм да го озапти не дадоха никакъв резултат.

- Ще се бием ли? – кресна момичето и преди да имам време да въздъхна, то скочи върху мене, стисна ме за гърлото с две ръце, захапа лявата ми буза така болезнено, че щях да изгубя съзнание. Малкото танкче не изгуби нито секунда, ритна ме веднъж, така неочаквано, толкова остро, че от гръб се изтърколих по корем, то светкавично стъпи на гърдите ми с тежката си маратонка и викна:

- Ако не можеш да ме събориш, няма да те наемам да ме гледаш, лигла такава.

Просната на земята едва сега забелязах, че в стаята освен фотьойлите нямаше никакви мебели и стените бяха облицовани с вата на височина над метър. Мама сигурно знаеше какво ще сътвори ангелчето, но въобще не си бе направила труда да ме предупреди. Типично в нейния стил.

Когато бях малка, веднъж, само веднъж, ме беше извела на разходка. Тя вървеше пред мене лека както сега - не човек, а сноп лъчи. Крачехме сред зелена трева. Тя вървеше напред, по едно време усетих, че краката ми се навлажняват, но си помислих: ако е опасно, тя ще ми каже да спра. Не ми каза, аз затънах в кал – много гъста и лепкава. Тя не дойде да ме извади от тресавището, лека като сянка на комар отиде под някакво дърво на хвърлей камък от мене. Аз загазих по-дълбоко, „Мамо, мамо“ - развиках се, но тя седеше под дървото, гледаше ме, докато се гърчех в тихата тиня в най-новата си рокличка. Винаги ми е купувала скъпи дрехи и обувки.

- Какво е това! – извиках аз и обърнах глава към прозореца.

- Какво? - попита ангелчето. Сграбчих го за маратонката. То бе малко по-голямо от собствената ми дъщеря, дръпнах крака, като че скубех паламида – това е една бодлива трева, която аз и баща ми плевяхме, след като майка ми излъга, че ще умре. Той плевеше паламида, натъпкваше пръстите си с тръни и вечер ги киснеше в ракия, за да не пие за нея, да не ми повтаря – „Майка ти, майка ти“, докато един ден тя изчезна. Аз се научих да плевя много добре. 

Така дръпнах розовата маратонка на хлапето, че то се търкулна като капак на пробита тенджера. Злорадо се надявах - дано си е строшило крака, но не беше. Скочих като спусък, вдигнах крак и колкото и грозно да изглежда на всички – разбира се, че беше грозно, ужасеният поглед на господина с черния костюм го доказваше - отпуснах цяло стъпало върху яките гърди на хлапето и казах:

- Ако искаш да те гледам, ще се държиш възпитано. Изчадие такова.

- Изчадие такова! - детето изкрещя, изпаднало в див възторг. – Чуваш ли какви гадости говори тя! Страхотна е. – ангелчето погали крака ми, опита се да го ухапе, но аз натиснах с две ръце раменете й към пода. Бяха жилави като арматура.

- Ана! – викна детето и посочи с брадичка възрастната масажистка, майка ми. – Обади се на мама веднага. Кажи й, че я харесвам. Наемам я.

Мака ми естествено се казва Ана, аз се казвам Ана и дъщеря ми се казва Ана – не зная защо това име отива при всички жени в рода – та майка ми, която допреди десет минути се държеше като съпруга на фараон или шеф на банка, изведнъж се превърна в тиха и кротка женица, цялата изтъкана от мас, усмивки и нежност.

- Елизабет, мъничката ми – подхвана тя с милия глас, с който приказваше на наглите хлапаци в село, които крадяха черешите ни. – Мили деца! - милите деца я обичаха, а тя пръскаше черешите с отрова и те получаваха страшна диария. – Елизабет, помисли сериозно, детето ми. Дали Ана ще успее да се грижи за тебе добре, дали ще бъдеш щастлива с нея, дали мама ще бъде доволна от тебе. Елизабет, помисли за мама – при споменаването на думата „мама” малкият алигатор се сви – така се свиваше кучето ни, когато някой го удареше най-неочаквано с камък. Вече разбрах – силният човек в ситуацията беше майка й. – Хайде, мое слънчево момиче – приказваше мама. - Нека сега те запозная официално с Ана. Тя може да говори на английски, нали Ана?

- Ано! – викна хлапето и се навря в мене. – Наемам те. Може да ме целунеш.

- Но аз не искам да те целувам, Елизабет – обърнах се към нея аз.

- Няма значение ти какво искаш и какво не искаш – детето ме гледаше със сините си големи очи, които светеха – в този миг, поне така ми се стори – много уверено. – Важното е аз какво искам. Щом мама ти плаща да ми се подчиняваш, ще се подчиняваш.

Гледах детето, красиво момиче, маратонки Nike, дънки Livis for Little Girls, блузка – не пожелах да прочета марката върху дискретното светлосиньо етикетче. Момичето протегна ръка, потупа ме по бузата и нареди:

- Хайде, не губи време. Целувай ме.

В този миг се намеси белокосият в безупречния черен костюм:

- Госпожо, чухте, че сте наета. Моля, целунете младата госпожица и ме последвайте. Имам честта да ви закарам при госпожа Илиева, за да уточните с нея финансовите параметри на вашето възнаграждение.

- Принцесо – изрече гальовно мама. – Ти си най-красивото дете на света, нали знаеш това? – а аз си мислех за черешите, които пръскаше с отрова.

- А ти си най-красивата дъртуша на света – каза детето и позволи на майка ми да го целуне.

- Аз съм Валерий – представи се мъжът, докато мама и хипопотамчето се разделяха, мама толкова блага, че гърлото ми се залепи от сладост. – Госпожа Илиева не одобрява жените да се представят по дънки като някои уличници. Облечи си пола. Ако краката ти са хубави – господинът в костюма, който с идеално сресаната си коса беше изваден от филм за графове и графини, ме огледа сякаш аз бях крава, а той кравар в село Друган. – Ти си хубава, с дребна кост, а това не е добре. Няма да се понравиш на госпожа Илиева, освен ако.... но всичко струва пари.

- Нямам пари – казах му. Дори краварят не гледа така кравите в село Друган. Краварят ги псува, по понякога им говори и с добро.

- А какъв беше този плик, който Ана ти подаваше? Не е с изрезки от вестници, нали?

- С изрезки от вестници е – казах аз.

- Двете с майка ти не се обичате – хвърли кукичка във въздуха човекът от английския сериал за аристократи. – Досега дори не бе споменавала, че има дъщеря. Госпожа Илиева беше много любопитна – и аз също. Знаеш, има начини за разплащане, чрез които само жена може да плати. Аз съм склонен да помисля в тази посока.

В този миг енергичното момиче и майка ми влязоха в стаята, майка ми – изящна като чаша за кафе от скъп порцелан. Без никакво предупреждение хлапето се отскубна от ръцете й, скочи и се стовари като самосвал с отпадъци пред мене.

- Искам да ме носиш – оттук до колата – заяви хлапето. – Хайде, вдигай ме.

- Ти ще ме носиш – казах аз. – Хайде, вдигай ме.

- Луда ли си? – удиви се хлапето. – Аз плащам да ме гледаш. Трябва да изпълняваш всичко, защото аз ти давам пари.

В този миг видях как лицето на иконома – кръстих го така, защото подобни екземпляри са стари приятели на нейно величество кралската особа във филмите, които бях гледала - та лицето на иконома се стопи в безкрайна усмивка, толкова искрена, че човек без да ще изпитваше желание да получи разстройство.

- Хайде, звездичке – изрече господинът, който тъкмо ми разкриваше някои подробности по дамските разплащания. – Хайде, ще отидем до мама и мама ще обясни на тази жена как трябва да се държи с тебе.

- Аз вече съм голяма и мога да се разпоредя сама – заяви хлапето. – С една селянка ако не мога да се справя, значи съм тъпа. Но аз не съм.

- Колко гувернантки сменихте от началото на годината, Валeрий? – попита майка ми и възрастният потече като разтопено олово към нея и целуна ръката й. – Осем, мила. Осем кифлички за три месеца - Той вдигна поглед към майка ми и ми се стори, че след обувките му закапа сироп. – Ти сигурно не си във възторг от дъщеричката си, щом си я предложила за гувернантка на Елизабет.

- Не съм – мама се усмихваше, но усетих в гласа й мирис на печени бадеми, а това е ароматът на смъртта. Не зная как глас може да има аромат, но мама умееше да сложи в гласа си гвоздеи, скъп дезодорант и руини на стара къща. В тази къща беше изгоряло едно дете – аз.

За секунда забравих, че нямам пари, нямам къща, нямам съвсем нищо, освен обещание за плик от писмо с две банкноти, които никога нямаше да получа. Зарязах английския иконом и възрастната дама - леден зъбер за мене, топъл шал за малкото ангелче, дори не се обърнах назад, защото не желаех да я запомням такава – фина, красива, без очи, бледа. Знаех, че ще се връщам в мислите си към този ден – тъмен като черна рана в хълбока на старо куче. Щеше да ми е мъчно, че тази красива жена никога не ми бе пожелавала: – „Дано изкараш шестица на контролното по математика днес.“ Не бях усетила как съм отворила вратата, разбрах, че вече минавам край блестящия черен джип, с който ме бяха докарали. Майка ми е търпелива, никога няма да тръгне след някого – да му подхвърли плика с две банкноти. 

Спомням си - изгарях от температура. Тя не викаше лекаря, „Ще се справиш без антибиотик“, повтаряше. Умирам – шепнех, усещах миризмата на изгорели бадеми навсякъде в гърдите си, в устата си, тя ме изпълваше както паяжината изпълва старо мазе, както ракията изпълва шишето, както раната е пълна с кръв. Но не умрях, след час-два температурата почна да спада от само себе си. Баща ми седеше до мене и плачеше. Той беше силен колко шепа кал, горкият. Спомням си една неясна картина - големият тънък като строшен зъб човек плаче, но не посмяваше да ми даде антибиотик.

Горкият изряден счетоводител, винаги се подчиняваше, но този път ме прегърна и заедно изгоряхме в моята температура. Може би слабостта му изгори болестта, не зная. Много обичаше мама – какъв банален глагол. Той не можеше да върже обувките си без нея. Дишаше с нейните бели дробове, виждаше с нейните ириси, мен възприемаше като част от нея. И когато тя ми каза, че ще умре и изчезна от къщи, той се разболя от пиене. Накрая изчезна някъде – дали умря, или майка му, моята баба, го прие, за да угасне бавно пред нея, дали някоя добродушна глупава жена го прибра, за да лекува неизлечимите му рани, не зная. И днес не ми е известно дали е жив. Мислех си за баща си, за този мекушав, прекрасен човек, за сълзите му, които ме спасиха от мириса на бадеми, за това как хубаво ръцете му се разтвориха и задържаха смъртта.

- Чакай! – белокосият мъж, който знаеше къде да приказва като Чарлс Дикенс и къде да си пожелае дамско заплащане, сграбчи раменете ми. Едва когато ме разтърси, осъзнах, че под тъпия ми нос се случва произшествие.

Малката гаубица лежеше на земята и риташе с крака. Като забеляза, че я гледам, нададе пронизителен писък – съскане на бормашина и вой на куче, което хрипти, но едва ли има намерение да умира. Такъв мощен глас в дете на на нежна възраст като нейната - направо изумително.

- Не я пускай да си ходи – пищеше момичето. – Не съм й разрешила. Върни я тука. Заповядам ти.

Белокосият господин въобще не се церемони, нито се поколеба. Грабна ме, като че бях кутия с обелки от картофи, и ме захвърли до брадичката на виещото момиче.

- Не плачи, скъпа – изрече майка ми така нежно, че хлапето зарева с удвоена - не, с удесеторена сила.

Господинът с аристократично бялата коса енергично бръкна в джоба си, извлече една стиска банкноти – обичам такива действия, още повече - бях забелязала, че банкнотите са столевки. Не ми допадна, че ги хвърли в лицето ми. Обичам парите, но не ми е по сърце някакъв иконом самозванец да ги запокитва в устата ми. Изправих се без никакво бързане, казах му възпитано:

- Извинете – и отново поех към изхода. Малката ревна. Този път майка ми и белокосият ме настигнаха едновременно. Усетих как в джобовете на дънките ми потъват обнадеждаващи снопчета.

- Говори с момиченцето, моля – изрече мама така хладно, като че езикът, хранопроводът, устата и всичките й вътрешни органи бяха замръзнали.

Приближих се до легналото хлапе, което беше намокрило килима – много красив наистина – откакто се помня, боготворях вкуса на мама. Тя наистина умееше да съчетава багри, хора, ветрове. Умееше да улавя миризмата на неизбежния край.

- Стани – казах на момичето. – Отиваме при майка ти.

Най-неочаквано малката забрави сълзи, викове и писък, скочи и преди да се усетя какво възнамерява да стори, измъкна едното снопче банкноти от джоба ми.

- Половината пари са мои – изрече хладно тя. – Ако не се бях разциврила, нито ти, нито аз щяхме да изкараме стотинка.

Подхвърли една стотачка на мама и продължи:

- Обичам те, Ана. Изпий един фреш с моите пари – след това, сякаш майка ми се бе разтворила в ресните на килима, я забрави, приближи се до белокосия, ритна го с всички сили в кокалчето на левия крак и изрече спокойно: - Валерий, ти се провали. Позволи на тази да ни разиграва. Една селянка.

Беше ми приятно да наблюдавам как възпитаната физиономия на иконома се огъна в усмивка – гъсеница, която някой пробожда с пирон, това беше лицето на изискания господин.

- Ще ти покажа каква селянка съм – казах на дребната. Не си мисли, че си нещо друго, освен разглезено парцалче.

Момичето отвори уста, вперило поглед в лицето ми. Първо писна пронизително, с което изненадваше единствено шишенцето с препарат срещу комари, които майка ми беше включила в контакта. Малката обаче внезапно промени решението си, плю, сви ръцете си в юмруци и литна в див плонж към гърдите ми. Дръпнах се десет сантиметра встрани, тя профуча край мене като джип и се заби в стената. Добре че майка ми предвидливо я бе облицовала в нещо, подобно на вата. Белокосият отново ме сграбчи без никакъв коментар, без поглед, като че бях кофа с кална вода и каза:

- Елизабет, сега можеш да я биеш. Държа я.

Майка ми, изящната порцеланова фигурка, въобще не реагира, наблюдаваше как малкият шмайзер свива ръцете си в юмрук и ме блъска в корема, а белокосият, силен, непоклатим, ме бе стиснал и не можех да помръдна вежди. Но устата можех. - Ако ме удариш още веднъж, както не мога да се предпазвам, значи си страхлива. Само червей бие вързани жени.

Момичето приближи до мене, цялото усмихнато, като че гледаше пеперудки и зайчета.

- По-добре да съм червей и да те бия – каза тя. – Дръж я по здраво, Валерий. Изпуснеш ли я, ще използвам електрошок на врата ти, когато се приберем у дома.

- Мила Елизабет, помисли дали е умно да се напрягаш заради една дрипава селянка – намеси се мама с оня ласкав глас на човек, масажиращ задните части на много звезди.

- Ако ме удариш, няма да стана твоя гувернантка – обадих се аз. – Зная как се приспиват пилета. Мога да те науча. Мога да те науча да се катериш по въже и да яздиш кон.

- А можеш ли да ме научиш да коля пилета и да паля опашката на коня? - Неочаквано малката отпусна ръце, приближи до мен и подхвърли през рамо към майка ми: - Дай ми бадеми, Ана. Мама ми е казвала, че когато човек трябва да мисли за важно решение, трябва да яде бадеми - след малко щуката се усмихна. – Предлагах на Миралая, предишната ми гувернантка, да се ритаме. Давах й по двеста лева на ритник и тя се радваше да ги получи. Ако ме обучиш да приспивам пилета и да ги ритам като топки за ръгби, ще ти давам по триста лева. И ти ще се радваш да получиш парите. Мама ме е научила, че парите купуват костите на всеки.

Майка ми дойде с купичка бадеми, белокосият не охлаби хватката, притискаше здраво главата ми към земята, малката ядеше хладнокръвно, без да бърза, и пускаше солта и люспите от бадемите върху главата ми.

- Добре – реши тя. – Валерий, пусни я. Искам да ме научи да приспивам пиле. Много си елементарна - обърна се към мене тя. – Не можеш ли да сетиш, че вече мога да яздя. Конят ми струва колкото сто такива като тебе. Добре. Ще кажа на мама да те наеме за моя гувернантка, но ще ти викам „тъпа селянка“.

Белокосият ме пусна, аз се протегнах, направих две упражнения за отпускане на мускулатурата и казах на малката:

- Можеш да ми викаш „тъпа селянка“, разбира се. Но какво ще си помислят хората за тебе и за майка ти, като чуят? Че майка ти няма пари и може да си позволи само тъпа селянка да се грижи да дъщеря й?

Малката зина.

- Дай ми още бадеми – нареди тя на майка ми, без да я поглежда. Жалко за ласкавия глас на мама, жалко за фината й фигура. Това момиче я хвърляше, мокра и смачкана, някъде върху килима, може би под килима. Изящната порцеланова фигурка донесе бадеми, щуката започна да дъвче, изведнъж нещо й хрумна.

- Добре, ще ти викам Ведрана – взе решение детето.

- Ведрана беше много мила котка – обади се белокосият човек в скъпия костюм. – Много я харесвах.

- Пет пари не давам дали я харесваш, или не – заяви момичето. – Мама ти плаща не да харесваш котката ми, а да ми служиш. Тръгваме. - Тя поклати глава и извика: – Реших. Ще я кръстя Съдрана.

Майка ми и белокосият, две навити на пружина играчки, се размърдаха едновременно.

- Заповядайте, госпожо Съдрана – учтивия белокос иконом ми целуна ръка. – Колата е паркирана пред входа в началото на моравата. Госпожа Илиева ви очаква.