Две елегантни дами

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 08 ноември 2022 в 16:01 5533 0

две дами

Снимка личен архив

Тодорка и Вера, София, бул. "Цар Освободител", април 1945 г.

Април 1945. Случаен уличен фотограф предлага на трима младежи със студентски шапки и изтънели шинели да ги заснеме на бул. „Цар Освободител“. Те кимат отрицателно с глава, отказват му и продължават по пътя си към лекциите в Софийския университет. Човекът с фотоапарата, завинтен на тринога, е почти единственият оцелял от групата десетки негови колеги, които допреди месеци са дежурили на рояци от ранна сутрин до залез слънце с неизменната си усмивка на лице.

Тъкмо в този район на центъра, по жълтите павета, са дебнали клиентите си редовните фотоработници, наричани „Ало, спрете, за минутка!“. Софиянци са ги кръстили така, защото с тази фраза уличните фотографи са спирали минувачите в опитите си да ги заснемат и да изкарат някой лев. Любимият ми Драган Тенев ги описва подробно в някои от спомените си и в подкрепа на неговите редове мога да кажа, че съм виждал стотици снимки на тези труженици. Днес мога да локализирам точните им координати по жълтите павета, където са причаквали обектите си за снимки: това са пресечките между ул. “П. Алабин“, Халите, тогавашната ул. „Търговска“, дворецът, ул. „Княз Александър“, сетне около паметника на Цар Освободител и чак до университета.

В топлия априлски ден на 1945 вече е обед, а самотният фотограф все още не е намерил желаещи за моментално фото клиенти измежду рехавия поток от минаващите по този маршрут столичани. Всеки върви улисан в капана на мислите си, намръщен, с ръце в джобовете. Почти цяла сутрин всички му отказват и го отминават. Столичани са начумерени и притиснати от тревоги, в очите им се чете някакъв страх и оттенък на неканена неволя.

Но ето че приближават две усмихнати, елегантни дами. Завили са бавно от „Г. С. Раковски“ и сега вървят към него. Сами, без компания. То така или иначе в столицата няма много жители, повечето се евакуират още през есента на 1943 г., търсейки временно спасение в провинцията, а и за да избегнат смъртта при бомбардировките над града. Някои от тях, след прибирането си за Коледа, заварват тотално разрушените си жилища. После натъжено хващат първия вечерен влак към подслона си някъде из селата, но този път като софийски бездомници.

Симпатичните, елегантни жени спират и се съгласяват да позират на настойчивия фотограф. „Разгеле! Сефтето!“ – мисли си фотографът. „Айде, хаирлия да е!“ Щрак и след кратка операция в микролабораторията в куфара си, професионалистът вади малка снимка с поръбени краища, слага я в хартиен плик и я подава на по-възрастната жена.

В кадъра зад дамите се вижда част от сладкарницата „Цар Освободител“, по-известна като „Писателското кафене“, обичайното място за среща на интелигенцията и писателския елит на България от много години, за което съм писал по-подробно тук. Като ученик станах неволен свидетел на разрушаването му, което е твърде жалко. Такива архитектурни паметници са исторически реликви и трябва да се запазват, а не да се унищожават. В подобни като тях по света все още са сложени мемориални плочи и са живи духовете на стотици писатели, художници и други хора на изкуството, които са посещавали тези заведения в своето си време.

Случайно в снимката влиза силуетът и на един черен автомобил. Всъщност той не е толкова случаен, а е преследвал жените, карайки бавно след тях още от бул. „Ал. Дондуков“. Буквално две минути след позирането за тази им (последна) софийска фотография, черният автомобил пресича пътя им преди ул. „Цар И. Шишман“, спира рязко и от него изскачат трима младежи с тъмни сака и каскети на главите. Канят нищо неподозиращите жени за някаква справка.

Времето е такова – не можеш да откажеш да отидеш в участъка за справка. Усещаш как влизаш в капана и едновременно осъзнаваш, че може изобщо да не се завърнеш жив в къщи. След напъхването им на задната седалка на автомобила ги закарват съвсем наблизо - пред хотел „Славянска беседа“, който и днес си е на същото място. Разделят ги и ги ескортират поотделно до подземията.

Всъщност двете жени са моята баба Тодорка и нейната свекърва - прабаба ми Вера. В милицията им съобщават, че съпругът на баба ми и неговият брат (двамата са синове на Вера) са арестувани от съветското военно контраразузнаване за противодържавна дейност. Нормално отношение за времената след преврата към личностите на белоемигрантите. Разправата от страна на нашите власти и помощниците им от съветските служби у нас е напълно очаквана, защото хората от листата, съдържаща имената на всички бегълци след революционните времена в Русия или тези от държавата РСФСР/СССР, се третират като потенциални врагове на народа.

За комунистическия режим на Сталин те са „капиталистическа плевел, недоубити отломки от царското минало и прочее ненужен буржоазен отпадък“ и поради това реалните обвинения към тях във всякакви скалъпени грехове съвсем не са изключени. Последват арести на всички от белоемигрантските съсловия. Няма да разширявам тази тема сега, ще добавя само, че някои белогвардейци изпадат в немилост, други се крият в нелегалност, а трети, като световноизвестният български пожарникар Юрий Захарчук (1890-1944), руски дворянин и офицер, - се самоубиват, преди да попаднат в лапите на службите, защото знаят какво ги очаква. Снимката на Захарчук още може да се види на таблото на софийската пожарна на ул. „Г. С. Раковски“.

Да се върнем към „Славянска беседа“ - на сутринта пускат двете жени с изричната договорка да чакат писмени инструкции за следващите си действия на адреса, на който живеят. Какво е бъдещето - нито снахата, нито свекървата към момента подозират. Но за „светлото бъдеще“ малко по-натам.

Ще спомена и една интересна случка от престоя им в пригодените за разпити от милицията помещения в подземията на „Славянска беседа“: същата вечер, в този комисариат, както може би се е наричал тогава, влиза един невисок човек, облечен в омачкан шлифер, на чийто колан са препасани две германски ръчни гранати М-24 (Stielhandgranate) плюс два пълнителя за шмайзера, който виси на рамото му.

Въоръжен до зъби и с агресивен тон, непознатият се запътва към дежурния офицер. Настоява да го заведат до мазите и долу посочва три лица от арестуваните. После се разписва, че ги взема под опеката си и ги извежда под дулото на автомата на тъмната улица. Отвежда ги в неизвестна посока. Тогава такива неща не са били изключени, горко им на подобни арестанти – просто са били екзекутирани някъде по горите из Витоша или околностите.

Но тук случаят е съвсем друг: човекът с шлифера е безумно смелият антикомунист Стоян Зарев, който се преоблича подобаващо, за да прилича на един от многото новоизпечени патриоти, яхнали властта. Имитира успешно новите „борци“ с цел уж да се саморазправи с враговете си от буржоазно време. Но единствената цел на постановката е да спаси живота на няколко арестанти, негови добри приятели.

Съдбата на този изключителен човек е да подготви (с още няколко души) взривяването на трибуната на мавзолея по време на първомайска манифестация. Планират да унищожат най-важните личности на партията и държавата през 1956 г. Заверата има за цел да привлече вниманието на световните медии към България с локален тероризъм. За съжаление, около него е има внедрени агенти. Неуспелите атентатори са арестувани до един от Държавна сигурност едва през 1960 г. Историите на Стоян Зарев не бива да бъдат забравяни, а увековечени поне с документален филм за тази съпротива. Въпрос на бъдеще.

Да се върнем към Тодорка и Вера и да разберем защо по-горе писах „последната“ им софийска фотография – на другия ден сутринта през двора им на улица „Марин Дринов“ минава милиционер, който тропа на вратата на къщата близнак и връчва заповедта за интерниране. Срок за изпълнение - следващите 24 часа. Как човек може да си събере имуществото и да се приготви за пътуване към неизвестното от днес за утре? И какво да приготви? Къде ще се отива? Кой изобщо знае нещо?

Същата вечер милицията се връща на адреса и заповядва на техния хазяин да си събере вещите и веднага да опразни етажа. Въпреки протестите му, го избутват във влажната изба под къщата, а в неговия апартамент се намърдват няколко съветски офицери от окупационните войски с фронтовите си „съпруги“. Снизходителното отношение да натикат собственика на къщата в мазето, вместо направо да го разстрелят в двора, е поради факта, че дъщерята на човека е на работа към българското дипломатическо представителство в Австрия. И добре че това се случва през април 1945, защото след месец-два тя отказва да се завърне в родината си и остава емигрантка „невъзвращенка“. Не си спомням фамилията на този нещастен човек, единственото, което знам от разказите на баба ми, е че името му е изписано върху тогавашните царски банкноти. Вероятно изпълнява ролята на „главен касиер“ или „н-к касовия отдел“ към Народната банка, такива са подписите.

купюра от 1000 лева от 40-те години, снимка: личен архив

Часовете се изнизват и в ранната утрин идва времето за процедурата по интернирането: баба ми с бебе на ръце (бебето е майка ми, която е родена през февруари същата година) и свекървата баба Вера, под дулата на автомати се натоварват на камион, където са настанени между мукавените им куфари с багаж и едрите късове строителни отпадъци от разчистването на останки от бомбардировките. „Враговете на народната власт“ са доставени като чували с картофи на гара София, където конвоят ги предава на друг железопътен патрул. Задачата му е да съпровожда интернираните трима „опасни арестанти“ до следващата гара за прекачване. Патрулът трябва да бди и да си отваря очите на четири, все пак двете жени и бебето, на възраст около месец и половина, са „фашисти и престъпници“.

В купетата пътуват и други подобни врагове на народа: производител на каиши и колани, който залавя нагъл крадец в склада си и го затваря в мазата на сградата за наказание. Само че след дни идва победоносният 9-ти септември и злосторникът е освободен от новите власти, после го пишат... политически затворник. Естествено, лошият манифактурчик на кожени изделия е наклеветен и съответно арестуван като буржоазна фашистка гад. Съдбата му е предопределена от широк съдебен състав – конфискация на имуществото и заселване в друг град. Което всъщност е по-добре от това да се пресели в другия свят.

Друг от пътниците на този препълнен с „престъпници“ влак, е разридан селянин, който не иска да дава воловете и конете си при реквизирането им за армията на фронта в така наречената „втора фаза“ на войната в Югославия и Унгария. Баба ми разказваше, че през целият път този клет човечец е нареждал „кончетата ми, кончетата ми.. кончетата ми, горките ..“, очевидно човекът се умопобъркал.

Късно вечерта, някъде в Средногорието, всички се прекачват на други композиции. Сред кордон от милиция и кучета стоварват на перона този и друг пристигнал на съседен коловоз ешелон. Натикват всички от двата влака в студената чакалня на гарата. Потокът от втория софийски влак и този на нашите хора едва се побира в малкото гарово помещение. Облечени с пълни с въшки палта, брадясали мъже с белезници кашлят, ругаят, бутат всички и се опитват да се наместят първи по мозаечните плочи, за да поспят.

Оказва се, че трансферни влакове няма да има до обед на другия ден заради повреди на релсовия път, а и вероятно заради липса на горива – почти всичко отива за фронта. Началникът на гарата, който пристига рано сутринта на работното си място, се оказва единственият човек, който забелязва двете жени с бебето и се смилява – предлага им да се настанят в неговия кабинет, където бумти току-що запалено кюмбе. „Госпожа, елате насам с детето, нямате място сред криминалните“ – казва той с категоричен тон и това им дава часове на неочакван отдих, макар и полегнали с палтата и сгънати върху тясното служебно канапе на началник гарата. За бебето е импровизирано кошче от три разскърцани, клатещи се табуретки. На стената има пирон и очертано петно от рамката на портрета на Цар Борис III. Очевидно провинцията закъснява с агитацията – на това място все още липсва портретът на вожда Димитров в замяна на царския.

Екскурзията към неизвестното продължава още ден, някъде по пътя им съобщават крайната дестинация - градчето Бяла. В сутрешната мъгла жителите посрещат двете жени с недоверие – предишната власт е въдворявала там само проститутки. Единствените, които се радват на новодошлите с бебето са… дървениците, плъзнали на пълчища по стените в новата им едностайна квартира. С течение на времето жителите на Бяла разбират, че двете жени нямат нищо общо с древната професия – баба ми е била моден шивач и крояч, какъвто е бил баща ѝ с дюкян на бул. „Царица Йоанна“ (днешния бул. „Витоша“) близо до ул. „Верила“. Адресът на сръчната шивачка в Бяла много бързо е научен от местната интелигенция – адвокати, учители и средна ръка производители. Последните по-късно ще бъдат пометени от национализацията, но тогава никой не подозира подобно развитие.

В тези среди, както и в местните две кафенета, се завърта новината, че е дошла интернирана модистка от столицата, която е в крак с последните модни течения, вероятно и с европейския котюр и прет-а-порте. Този интерес дава възможност на затънтеното място, с иглата и конеца, да се изкарва хлябът. Така новодошлите се спасяват от гладна смърт. Баба ми си вади очите денонощно сред конците, карфиците и шевната машина „Сингер“ - пазя я в къщи като една от най-ценните семейни реликви.

Скоро около дома на модистката се настаняват и други изселени семейства от София. При проверка в комисията по досиетата, се оказва, че дългата ръка на властите все пак вербува хора и сред новодошлите. Те са имат за задача да следят дали в Бяла не се създава някакво общество от интернираните. По докладите на информаторите може да се съди, че самите те, като хората там, са били достатъчно уплашени, както и лишени от финанси и възможност за революционни опити. Изселването свършва своята работа – у изхвърлените от обичайния им живот хора, без приятели и любими места, чувството за борба е притъпено, а страхът го изкоренява тотално. Безпомощни, почти без работа - не им е остава нищо друго, освен да мислят как да се изхранват и да оцелеят.

По време на интернирането на бабите ми, дядо изчезва от хоризонта за около 20 години. От София е откаран в СССР, директно на „Лубянка“, за разпити, сетне изпратен някъде в Сибир, осъден по член за колаборация с врага. Въпреки всички препятствия оцелява, намират го след упорита кореспонденция с швейцарския Червен кръст. Неговата история е доста дълга, ще ѝ отделя време в друг разказ. Брат му (Сергей), който е арестуван заедно с него, за десетина години е по лагери у нас – Ножарево, Белене и Куциян, където са и много други от белоемигрантската диаспора, всички щамповани като „фашисти“. Към лагерите рядко пътуват скромни колети с храна и плат от Бяла (после от Попово, където се преместват). Майка ми завършва гимназията в Попово и малко преди да възстановят правата на семейството за софийско гражданство и току да замине, за да учи в СУ - узнава, че баща ѝ е жив и здрав, а не разстрелян, както са им намеквали през годините.

Защо разказвам всичко това? През последните години участвам в няколко инициативни комитета за паметници и паметни плочи. Обичам да пиша за изчезнали сгради, стари традиции, за таланти кръстосвали из улиците на любимия ни град и оставили отпечатъка си в него с делата си. Обичам да разследвам и много други неща - архитектурата, Добруджанския квартал (Лагера) в който живея, обитавалите го хора, бомбардировките над София - безкрайна тема, която все още не мога да изчерпя.

Но най-вече искам всички тези факти и истини, които са описани по-горе, да не бъдат заметени под килима на историята. Тя почти никога не ни е под ръка. Понякога съвсем я няма, друг път липсват парчета от пъзела. Тази и подобни истории са се случили някъде там, назад във времето, и все още „висят“ несъбрани. Ако никой не ги споменава или споделя миналото така ще „виси“, окачено на косъм, докато един ден се изпари.

Не съм безразличен към случилото се. Затова желая да изиграя своята малка роля в историята на незабравата и пиша тези редове, за да внеса своя принос за паметта. А може би и заради счупеното, но не и разбито на парчета национално самочувствие. Ако някой ме попита дали се гордея с миналото на своите родители и прародители, или с направеното от тях, отговорът е "да". Сигурен съм, че паметта ме прави щастлив. Дано прави щастливи и вас.
И ако това не е днес - ще стане със сигурност някой ден в бъдещето ви. Помнете и не забравяйте.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови