Дедо Лазко и ''Дело 205/1913''

Николай Братоев-Крижицки 16 декември 2022 в 17:13 8014 0

Тодор Александров, Пейо Яворов
Тодор Александров в дома на приятеля си Пейо Яворов, ослепял след опит за самоубийство, София 1913 г.

През една ранна декемврийска вечер, излизайки от супермаркета, видях прегърбена фигура, облечена с тъмен балтон и с вдигната яка. Силуетът отвори портата на Яворовата къща на ул. „Г. С. Раковски“ и някак скришно влезе в двора. После мина покрай бялата замислена статуя на поета, без да я погледне, и зави към входа на сградата.

Отдавна не бях виждал някой да влиза или да излиза от сградата. Спомням си, че едно време кипеше живот, правеха рецитали, играеха части от пиеси по тържествените възпоменателни вечери, посветени на поета. Всичко това се случваше покрай годишнините от раждането или смъртта на Яворов, имаше и действащ музей, не с реплики, а с добре запазени истински експонати, използвани приживе от поета и съпругата му Лора.

И днес също щях да отмина това място, както винаги, и просто да отбележа наум, че тъмният силует вероятно е на човек от поддръжката на къщата или на майстор от наета ремонтна група за течащия покрив. Само че, за частица от секундата, с крайчеца на окото си, мярнах тъмните очила на човека и белия бастун на слепец. Той почукваше с него по плочките преди обувките му да стъпят неуверено върху им.

Точно това прикова вниманието ми. Спрях пред оградата, следейки с очи пътя му. Незрящият човек прехвърли бастуна си в лявата ръка и извади от джоба на палтото си огромно тесте ключове. След кратко колебание ключалката щракна три пъти, той влезе в сградата и тихо затвори вратата след себе си. Не очаквах да светне стълбищната или някаква друга лампа – никой слепец не го прави.

Защо изобщо бях застанал до оградата да следя някакъв непознат човек, при това сляп? Може би нещо ме беше боднало някъде дълбоко в съзнанието. Не помня, но се опитвах да намеря сходство между непознатия тъмен силует и моята представа за истинския Яворов от малкото запазени снимки. Припомнях си ги една по една и извиквах в съзнанието си потока от образи по фотографиите му или по отдавна прочетени истории за него.

Изплуваха ревниви диалози от писмата на безумно любящата го Лора, спорадични пасажи от страниците на една прочетена наскоро интересна книга на литературния изследовател Петър Величков за неизвестните до момента спомени на Дора Конова „Лора, Яворов и аз“. В тях се разказва за предполагаемата връзка на Пейо Яворов с Дора Конова, която всъщност е красивата млада съпруга на Михаил Кремен, един от най-добрите приятели на Яворов.

Конова е била изключително красива, интелигентна и вероятно фаталната причина за последната семейна разпра между съпрузите Лора и Пейо. Дори и да е имало някаква любовна или по -скоро платонична история, то тя е приключила с истеричния последен скандал и... последвалото тихо самоубийство, следствие от ужасната болна ревност на Лора Каравелова.

Диванът с петното от кръвта и роклята, с която е била облечена самоубийцата, са изложени на втория етаж в тази къща, до която проследих тъмната сянка, крачеща онази вечер по плочките с белия бастун в ръка. Виждал съм много пъти тази стара кушетка, на която дяволът е прошепнал фаталната последна мисъл на Лора. Приближавал съм се до нея със страхопочитание, съвсем отблизо, прекрачвайки загражденията, но само когато няма посетители. Имах тази възможност, защото леля ми работеше като счетоводител тъкмо в тази сграда и през зимата се е случвало след училище да си пиша домашните при нея или да изчаквам някой от нашите да ме прибере.

Там, като във всеки музей, има много автентични предмети от бита на Яворов и Лора, книги от личната им библиотека. Не съм сигурен обаче, а и не помня от разказите на екскурзоводката, дали цялото имущество на експозицията е събрано от последните им жилища, тъй като семейството е живеело на няколко софийски адреса.

Факт е, че малко преди трагедията новобрачните Яворов и Лора са имали намерение да си купят къща и дори са успели да огледат няколко, за да спре веднъж завинаги местенето от квартира на квартира. В тази фатална къща те са живели за кратък период - няколко месеца. Малко по-късно, ослепелият вече Яворов не е искал изобщо да пристъпи в това злокобно място и го е заобикалял, прегърбен като неговият двойник с бял бастун и тъмни очила.
Обвинен в убийството на Лора, поетът се прибирал съкрушен до последната си квартира или отивал до приятеля си Тодор Александров, живеещ в същия район.

Последното жилище на поета е било на ъгъла на ул. „Солунска“ и бул. „Витоша“. Яворов вървял, почуквайки с бастуна си, оплют, заобикалян от минувачите, повлияни вероятно от безумията на изсипаната кал и горчива жлъч по негов адрес от тогавашната жълта преса. От години на този ъгъл откъм бул. „Витоша“, под апартамента, станал негов последен пристан, има голяма мраморна плоча. Представяте ли си какво му е било на този човек, на тази поетична душа? Смазан от властващите, отделно от съда, и пренебрегнат от довчерашните си почитатели дотолкова, че да опре дулото на пистолет до слепоочието си и то след изпитата за всеки случай чаша силна отрова?

Интересна е историята с пистолета от самоубийството му в спомените на актрисата Йорданка Кузманова (Господ здраве да ѝ дава, вече е на 84 г.). В един разговор преди години тя ми спомена, че пистолетът му е даден от Тодор Александров, вероятно за финал на безкрайните му мъки и душевни терзания. Това ѝ е било споделено лично от брата на Пейо Яворов - Атанас Крачолов, при тяхна среща някъде през 1964-65 г. Не зная дали логиката или фантазията ми подсказват, че това подаване на пистолета е станало именно на една от запаметените им на снимка срещи. Тази не много известна и мисля последна снимка с тях двамата ми е страшно любима. Страшно любима! Били са у войводата Александров, фотографирал ги е Михаил Кремен, който не е влязъл в кадър. Тази сцена е запечатана единствено на картичка преди 30-те години на ХХ век.

Михаил Кремен обаче твърди в книгата си със спомени („Романът на Яворов“), че оръжието е закупено от самия поет някъде по ул. „Търговска“. Предвид крайно тежката мизерия, в която е изпаднал по това време Яворов, ми се струва, че това е невъзможно.

Противно на моите очаквания, съвсем друг отговор на това как се е снабдил с оръжие дават публикуваните спомени на основателя (или поне на един от първите доказани идеолози) на ВМОРО Милан Матов. Той свидетелства, че един от неговите четници, Никола Гулев, е бил уговорен от поета да му услужи със смъртоносно оръжие, ако носи такова със себе си. Никола после се усетил, че нещо не е наред, горчиво съжалявал, че се е хванал на въдицата на Яворов. Поискал дори да си прибере пистолета обратно, за да не стане беля и то още същата вечер, но вече било късно, защото като потърсил Яворов се оказало, че вече е излязъл някъде и бил неоткриваем до … следващата сутрин, която му била последна. Склонен съм да вярвам на тази версия.

След като се разговорих за Яворов, се сетих за една друга неизвестна история от неговият четнически период. Свързана е с една стара черква в гр. Банско - „Света троица“. Църквата е била построена някъде през тридесетте години на 19-ти век от дедо Лазко (Лазар Герман). По това време, турците не са позволявали да се градят големи сгради, освен за техните нужди, па камо ли широки или високи християнски черкви. За времето от 1810 г. старите банскалии предават от уста на уста интересна история.

През ония години съгражданите им пътували доста и били с европейски мироглед, кесиите им били пълни с жълтици и се размечтали да си имат голям храм подобно на тези в чужбина. Дядо Лазко, който по това време бил кмет на града, веднага оценил тази революционна идея и дарил градината си в центъра на Банско за терен за новата черква. Парите, както се подразбира, били събирани от всички – от богатите до най-бедните. Пусти му мерак! Да, ама имало едно препятствие: турските закони позволявали църква да се строи само на място, върху което вече е имало църковна постройка, макар и разрушена. А понеже точно в градините на дедо Лазко, никога не е имало такава, се наложило да измислят легенда за църква. Една нощ местните заровили там икона и църковна утвар, закупена от друг град. Така бил преодолян законът. Трябвало им обаче и разрешение за строеж, сиреч „ферман“. Пари за подкупи към местните валии и паши отново се намерили, кесиите се напълнили с меджидии и разрешението за строеж дошло, макар и след години.

По време на градежа пак имало разни премеждия – поради размерите, турските управляващи били недоволни и искали да бутнат или да запалят черквата. Но отново дедо Лазко спасил работата: наредил на строителите да издълбаят на входа на църквата, до християнския кръст, два големи турски полумесеца. Явно дядото е познавал османските нрави – така не можело вече да се бута нещо, което е част от тяхната вяра, защото има полумесеци.
Турският паша, като чул за това, не само разрешил на Лазко да ги остави и да не бутат черквата, ами дарил и кесия жълтици. И ето тук вече ще стане дума за поета Яворов и какво общо има изобщо той с тая черква и с дедо Лазко.

През 1912 г., на пети октомври, Пейо Яворов и другите борци обявили от амвона на църквата, че България вече е свободна! Яворов бил неузнаваем с гъстата си катраненочерна брада, униформата и с препасан на кръста колан с ножове, два пищова, портупей и през гърдите кръстосани патрондаши.

Отхвърлянето на робството е било официално оповестено, народът изпаднал в празнична еуфория. Едва ли някой е запомнил цялата пламенна реч на поета Яворов и другите комити, а фотографии липсват. Това, което чух, е част от тази история и е препредавано поне през три поколения: как екзалтираната тълпа е носела Яворов на ръце от църквата към двора - целували му ръцете, манерката, униформата, оръжията, крайчеца на ботушите.

Не щеш ли, поетът зърнал местен мъж да кърти единия полумесец на черковната врата. Ония, същите полумесеци, които дедо Лазко измислил дипломатически, та да спаси светото място от събаряне и затриване.

„Не мой така! Спри да къртиш полумесеца, нека си седят и двата. Ще требват. Това е то историята!“ – рекъл Яворов на човека.

Дали е знаел, че тъкмо тия два полумесеца са помогнали да не се затрие градежът, както и цялата патаклама с построяването? Едва ли, но изглежда е имал чувства към миналото и се е намесил.

Дойде моментът да кажа какво е станало с бай Лазар Голев или казано на банскалийски бай Лазко: заради тия два полумесеца, поставени до християнския кръст, той е анатемосан и отлъчен завинаги от църквата. Това изглежда не е стигнало - даже и не е погребан в старите гробища на Банско, ами доста встрани от тях като пребито куче или удавник.

Знаем и какво се е случило с Пейо Яворов две години по-късно. Какъв избор е имал – да живее сред псевдопатриоти, да проси по столичните улици от немотия или да посегне към слепоочието си? Избрал е да остане забравеният човек с катранената брада и патрондашите през кръста, излязъл от гората, пишещ онези стихове за любимата или такива за нас, неверниците. Какво друго ще да е…

Сепнах се, когато чух дрънченето на метал. Бяха ключовете в ръката на прегърбената фигура с тъмният балтон. Слепецът ги прибра в джоба си и бавно мина през двора, опипвайки плочките с белия си бастун. Силуетът заключи и портата, а преди да излезе на улицата се обърна към мен сякаш ме виждаше. Не се стърпях и го попитах:

- Простете, тук ли живеете?

- Не, не. Но имам малко багаж тук, две кутии са, скрити под стълбите. На сухо седят. Живея през пресечката, но у нас стана наводнение и спасих едни семейни вещи, те са тук. Оставил съм ги на един от майсторите, които ми правиха покрива, а сега работят и тука. Имам ключ, защото сме близки. Едно време, преди да пострадам и ослепея завинаги, заедно работехме по строежите. Днес наминах да ги видя, но изглежда съм ги изпуснал.

- Как се казвате, как да се обръщам към Вас?

- Герман Лазаров. Викай ми Лазо. Може и дедо Лазо или Лазко, така ми казват тук в квартала….

----

Това беше единственият път, когато видях дедо Лазо или Лазко, повече не го срещнах. Може би се е преселил в по-добрият свят, някъде по-близо до другия дедо Лазко от Банско и до останалите персонажи от тогавашния възрожденски град. Но всеки път, когато минавам покрай оградата на тази къща, поглеждам към двора с надеждата да го видя. Докато това се случи, ще прехвърлям наум историята с освобождението на Банско; картината с брадясалия Яворов в черквата; човекът, който кърти османския символ от входа; пребледнялата Лора, полегнала за последно на дивана с пистолет в ръката си; купчината страстни писма между нея и Яворов.

Пред очите ми са прашната витрина с пистолета и потъмнялата месингова гилза, малките парчета стъкло и дъното от останките на счупената чаша с отрова от деня, в който поетът я приема в последния избор от съзнателния си живот.
Ще мисля, защото знам, че за нас е оставил задачата хубаво да се огледаме наоколо и да осъзнаем всичко това.

Източници:

- „За премълчаното в историята на ВМРО“ (НБ "Св. св. Кирил и Методий", 2007г. ) – спомени на Милан Матов
- Никола Гулев (Лакя Гули) – син на революционера Пито Гули
- „Романът на Яворов“ – Михаил Кремен

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !

 
X

Предизборно със Светльо Витков