Боички: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 21 януари 2017 в 10:03 8655 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

“И ще се радва мама, и всички от моята кръв.”
Любомир Русанов

Да знаеш, Недке, ти си по-красива от слънцето. Него го няма през нощта, как да видя в тъмното хубаво ли е? А ти си винаги при нас. Ние, трите клечки, сме се притаили до масата и гледаме мама. Не забелязваме, че в русата й коса на слепоочията й са тръгнали бели косъмчета, че синята дълбочина в очите й става все по-тиха. Ние виждаме басмената й рокля като мантия на принцеса, знаем я голяма и висока до слънцето, по-красива от неговите изгреви. С тая приказка сме пораснали - татко не позволяваше на мама да остарее, нейните години отиваха при него, лягаха върху широките му пръсти и се търкулваха някъде без следа.

Ние, трите клечки, не усещахме, че баща ни побелява. Винаги ни изглеждаше грамаден и рошав, разгърден в синьото си палто от док. Мама недоволстваше, че не е редно да ни изгният костите в каменната кариера и броеше всички колеги на баща ни, които се бяха изселили в Перник. Защо стоим тука, Василе, какво чакаме, питаше глухо тя.

- Големите пари! – отговаряше той и ръцете му заедно с доченото палто се разтваряха, като че загребваха левовете. - Потрай още малко, Недке. Все някога ще забогатея. Тогава ще ти купя палто от лъскави кожи. Ще грееш в него, а хората ще викат – „Виж ти каква жена имал тоя Васил!” Мама замълчаваше над дъската с нарязания лук – от десет години го чакаше това палто, аз и братята ми също чакахме и не искахме да се махаме от каменната кариера, мислехме със зъби да изгризем камъка и под него да намерим лъскавите петдесетолевки за мама.

- Василе, тоя трясък, тия бомби ще подлудят децата. Селското училище го затвориха. Къде ще учат? Прости деца ли искаш да имаш, а?

- Ами – казваше той. – Прости! Боичката е такова глупаче, горката, само чете - той ме наричаше “боичка”, понеже само аз бях черноока и чернокоса, бях подновила неговата боя.

Братята ми отдалече се забелязваха с русите си гриви. По всички кариери в Голо Бърдо и Витоша ме знаеха като “Боичката”, дъщерята на Васо, който все комбинираше, въртеше и сучеше, за да докопа едрите пари. Беше си избрал за партньор един Гюко, известен по кариерите като “Мотовилката” – може би защото вървеше бавно, накуцвайки, разглеждаше внимателно всичко, което попаднеше в ръцете му, мотаеше се за щяло и нещяло и също като баща ни дрънкаше врели некипели за големия финансов удар, който ги очаквал още утре.

Докато Мотовилката изречеше две думи, два часа размахваше ръце, почесваше се по тила, надигаше се на пръсти, като че се стремеше да улови изречението от въздуха. След като все пак кажеше нещо, целият лъсваше в пот, с изкривени устни. Може би затова не се беше оженил и носеше в срамежливо вързопче изцапаните си дрехи на мама.

Ние, клечките, го мразехме за това. Цял живот мама беше засипана в мръсни потници, панталони и разни други парцали. Старата пералня се беше строшила отдавна, за нова вече трета година не достигаха пари и когато не беше на работа, мама стоеше над коритото. Струваше ни се, че е обикнала нащърбените му дъски като свое четвърто дете. Пък беше хубава жена, дори потънала в мръсната пяна.

И Гюко беше разбрал това. Седеше в лещака на сянка и я гледаше. Често донасяше от магазина сапун и прах за пране. Братята ми пропълзяваха на четири крака, открадваха всичко, което Гюковите ръце бяха докосвали – сапун, прах – след това най-тържествено изхвърляхме откраднатото в едно дере. За няколко месеца дъното на дерето побеля от сапун, ала Мотовилката не преставаше да мъкне разни неща на мама, вперил късогледи очи в нейните. Мама мълчаливо вземаше пакетчето от ръцете му.

Колко големи пари бе докопал баща ни за всичките години в каменната кариера можеше да се разбере от къщата ни. Най-отдолу имаше ред камъни, които заедно с Гюко бяха дотъркаляли от кариерата, след тях като бисери светеха тухли четворки, а после се нижеха единични тухли, недобре очегъртани от мазилката – Гюко ги беше домъкнал отнякъде. Нямахме плоча на тавана, а гредоред, внушителни каменни късове от най-скъп мрамор спираха дъжда. Стените на къщурката приличаха на юрган, съшит от парцали, тухлите бяха изгълтали толкова миризма на запръжка, че изглеждаха апетитни и вкусни.

- Гледайте какъв дворец, имаме, клечки! Тц, тц! – казваше баща ни. – Гледайте каква природа! Въздух като ракия! Хората пари дават за такава природа.

Според мен това не беше никаква природа, а гол баир от камък. След години кариерата щеше да го изяде и да го продаде на хората с джобове.

Нашата къща беше не тристайната съборетина, ами кариерата – там, между трошачката и сондите, пораснахме.

- Моите клечки – показваше ни баща ни. – Вече съм набол тия диви круши в земята и няма да ми е жал да си отида. Те ще търсят небето. А, Недке?

Майка ни тогава забравяше коритото и се усмихваше. Сините думи в очите й ни заливаха и тогава най-страхотно искахме баща ни и Гюко да се доберат най-после до големите пари, и да видим мама облечена в онова кожено палто. Усмивката й съвсем скоро угасваше, толкова бързо - даже не ми се вярваше, че се е усмихнала, отново казваше, но много тихо, че не е редно да отидем в някой град с хубаво училище, с улици и голям магазин за хляб.

Баща ни и Гюко започнаха да изчукват катастрофирали коли. Снабдиха се с горелка, оксижен и така замириса на коли у нас, че баща ни – той пиеше много и често - обгори тежко гърба си и го откараха с линейка в Пернишката болница. Гюко с куция си крак въртеше бизнеса сам. Виждахме го гол до кръста, лъснал в пот и грес около някоя таратайка.

Проклетата му Мотовилка донесе една вечер на мама палто. Не беше кожено, а най-обикновено, от плат. Сиви и сини нишки така изтъкани, че очите те болят и ослепяват от яд. Да беше му показала мама гърба си, а той, както бе вързан в думите, да тръгне веднага кръгом към вратата. Но мама не обърна гръб и Гюко с куция си крак приближи, и вдигна палтото до нея. Заедно със закачалката го допря до раменете й.

Когато пръстите му ги докоснаха за една секунда, братята ми скочиха от столовете. Ако не бяха трепнали така хубаво миглите на мама край тези къси и грозни пръсти, ние, клечките, щяхме да изпратим палтото в бялото дере. Но мама изведнъж ни забрави – нас, клечките, и коритото.

Мама се усмихна.

Сините думи на очите й този път тръгнаха към Гюко. Той отвори уста да каже нещо, не смогна, захвана да се мъчи.

- Н... Недке! – измънка накрая.

- Няма да го взема, Георги – прошепна тя.

За пръв път я чувахме да шепти и за първи път чувахме някой да нарече Мотовилката Георги.

Ах, големи пари, къде сте! Най-коженото палто да купим на мама, а на онова, подареното, всичките нишки да изгризем. Да го подпалим. Елате, големи пари. Закъснеете ли, после не ни трябвате и направо в дерето при сапуна ви изхвърляме.

От този ден намразихме гардероба. Майка прибра палтото в него. Никога не я видяхме да го облече, но я издебвахме седнала пред отворения гардероб, мълчи, гледа вътре.

*** *** ***

- Боички, къде сте, Боички? – вървя по пътя към нашата стара къща. Тук тревата ме познава, помни детството, братята ми. – Боички!

Това е баща ми. “Боички” казва на моите синове – чернокоси, чернооки, още по-далеч подновили неговата щура, разпасана боя. Пред очите ми се мярка ъгълче от детска риза.

- Мама идва – изведнъж писва големият ми син.

- Какво носиш в големия пакет, за ядене ли е? Има ли шоколад? – момчето надниква в чантата, изведнъж се сеща за нещо и дърпа ръката ми: - Слушай, мамо. Искам и ти да знаеш - баба е по-хубава от слънцето. Дядо ни каза така и аз му вярвам. Той знае всичко.

Ще покажа на хлапетата едно кожено палто – то не е скъпо. Но си представям как моята Недка ще го опипа невярващо, а аз полека ще го сложа върху раменете й. То, коженото, ще грее, като думите на тате.

И ще се радва мама, и всички от моята кръв.