Особеностите на нощните птици

Николай Братоев - Крижицки Последна промяна на 29 август 2022 в 16:30 6212 0

кръчма

Снимка личен архив

Барът на кварталната кръчма

Срещу прозореца ми има една много стара липа. Някъде в недрата на короната ѝ се е приютил един чухал*, а монотонното му писукане на всеки 10 секунди прилича на отчетливо строг, но справедлив звуков метроном. Това може да подлуди някой по-нервен, но мен едва ли.

Четох някъде, че тези малки хищни птици продължават да издават звуците си, докато намерят подходящата женска и се загнездят някъде заедно, за да мътят яйцата си. Продължават още малко с тези кресчендо мелодии дори и след като поколението се излюпи, донякъде с цел да опазят територията си. През есента чухалското семейство е мълчаливо, родителите са начумерени и всички отлитат към зимуването си в Африка през септември или ранният октомври.

Тази писукаща картина се разиграваше преди много, много години, когато бях дете. Случваше се в двора на къщата ни в Красна поляна. Само че, чухалът там беше настанен на една самотна млада топола, а не на липата както сега. Аз, тогава любопитно дете, отивах бос и на пръсти в тъмното в двора, за да видя откъде идват странните звуци. Но така и никога не ставаше ясно, тъй като прикритието на малката сова очевидно бе замаскирано. Никога не можех да зърна къде е птицата, а тя очевидно ме усещаше и млъкваше.

Друга причина да престане за кратко да издава звуците си бе когато късно вечерта изскърцваха пантите на входната врата на дървената ограда откъм улицата. Звукът явно беше в същия спектър на писукането. Вратата с ръждивите панти се отваряше от дядо Борис.

Преди да пристъпи прага на двора, той се отбиваше до отсрещната кръчма, където, още на вратата, в ръцете му подаваха две приготвени мрежи: в едната наливна бира в еднолитрови шишета, от ония с топчестите, бели закопчалки, в другата – голяма тенджера без капак, преливаща от телешки кюфтета. Тогава все още се правеха кебапчета и кюфтета от истинско месо и повярвайте ми - уханието им от скарата се усещаше поне от сто метра.

Дядо се прибираше късно вечерта, мъкнейки двете мрежи и винаги много изморен от ръководната си работа в завода на слепите „ПП Успех“, където бяха цеховете за производство на ципове и всякакви формати и цветове копчета. Надали има човек в България, който да е не носил дрехи с атрибутите, направени в тази малка фабрика. Мисля, че и до ден днешен във всеки дом има таен долап или чекмедже, в които се съхраняват всякакъв калибър стари копчета. Проверете и ще ги намерите в стара кутия от бонбони или в изтъркана ламаринена кутия от вносни коледни сладки.

Сещам се, че това място, което дядо посещаваше за бира и кебапчета, не беше точно кръчма, ами нещо като смесен магазин, в който се продаваха едновременно ботуши и сирене и се разфасоваха всякакъв род мръвки. Едновременно с това бе нещо и като клуб-кафене, където дядо и наборите му от квартала още от млади са се черпели по едно-две питиета и са играели страстно на карти или табла. Просто мястото се маркираше като „кръчмата“ от местните жители.
Това малко, много старо дъсчено кафене било сковано някъде през 20-те години на ХХ век от двама братя евреи, отдавна изселили се в прародината им Палестина.

Как изглеждаше клубът-кафене: вътре централно бе монтирана огромна маса, закована за пода от всички страни, с големи, отдавна ръждясали пирони за греди. В срещуположните части на масата имаше поле, в което се подреждаха белите и черните фигури за шах. Полето бе от истински седеф, измайсторено от отдавна забравен майстор. Около тази маса вечно бяха настанени едни и същи загадъчни майстори на тази игра. Бройката им нито намаляваше, нито се увеличаваше през годините. Магия!

Следва магазинът: импровизирана топла витрина от заварена метална рамка и стъкло, а вътре поставени за мостра две купи – едната с кюфтета, другата с увехнали гарнитури. Набиваха се на очи още с влизането в тази Светая светих. Никой посетител обаче не беше придирчив, всичко се изяждаше и в края на деня витрината винаги беше опустошена.

Имаше и студена витрина с буци сирене извадени от тенекия, върху които мухите се състезаваха коя ще кацне първа. Никой не ги забелязваше, нито пък спираше.

Към двора, в нещо като килер, беше настанена кухнята. Напълно импровизирана откъм оборудване. Задоволяваха се с няколкото мазни котлона, върху които къкреха тенджери с телешко шкембе, супи от агнешки чревца, а останалото пространство бе заето от тигани за пържене на домашните кюфтенца. Отстрани беше най-важното нещо – плочата и скарата, върху които се търкаляше всичко, което може да се сетите, че може да е подредено върху една скара. Спирам с описанията, че слюнките ми потекоха.

Да видим какво подсказва паметта ми за съдържанието на съседната витрина: бегло осветлена от наплюта от мухите стара, прашна крушка, с чието полубожествено сияние се акцентираше върху чифт лачени обувки, прашни зимни боти и ръчно шити домашни пантофи.

В разрез с очакванията, през зимата имаше презентирани джапанки от брезент. Украсата по стените на тази витрина беше облепена със стари изрезки от някакви избелели, цветни немски списания, илюстриращи дизайна на модели от довоенните години. Как бяха оцелели от комунистическата цензура не зная. Там можеше да се закупи както храна, така и нещо, с което да се обуеш, без да си зависим от сезон или мода.

Зад необичайните щандове имаше тесен коридор, който миришеше ужасно. Там беше импровизираната кланица, транжорната с традиционния за целта дръвник и няколко наточени сатъра. На пода вечно имаше засъхнала локва с кръв. Като дете гледах телевизионен театър за английската кралица Мария Стюарт, която осъдиха и обезглавиха, та после ме беше малко страх да минавам покрай този коридор. Асоциирах този дръвник с локвата кръв и цялата пиеса с кралицата като истинското и място за екзекуцията. Звучи страховито, но детската фантазия е страшна сила.

Вдясно от този коридор се стигаше до маси с играчи на табла или карти, които бяха ужасно шумни. Бяха скрити от случайните погледи от улицата, тъй като помещението нямаше прозорци. Блещеше се само един малък отвор към друго помещение, в което никога не съм влизал. Въздухът при картаджиите беше толкова сплъстен и гъст, че вероятно можеше да се забие пирон в него и да се увесят палто и шапка. Там безобразно и непрестанно се пушеше и всички се ругаеха като пияни каруцари.

Освен това участниците в тези квартални игри на карти непрекъснато налитаха на бой. За разлика от тях, шахматистите в съседната зала сякаш бяха тотално глухи и нищо не чуваха – седяха си кротко, съсредоточено, с подпрени на масата лакти, замислени в играта. До тях бе израсъл огромен и вечно прашен фикус. Край фикуса стърчаха група зяпачи, които не бяха към никоя от прослойките, но си мълчаха като фикуса или шахматистите.

Всички бяха вперили погледи в разиграването на фигурите по седефеното поле, сякаш от това зависеше съдбата им. Смешното бе, че играчите и наблюдателите мълчаливо отпиваха от бирените шишета, при това едновременно, надигайки ги по някаква невидима команда. Хоп нагоре, хоп надолу – и така през равни интервали.
Отстрани на стените някакъв зевзек беше закачил табели:

„Тихият ъгъл. Тук не се говори. Само се мисли“ и  „Всичко друго е строго забранено!“

А кое е това „всичко“ - не ставаше много ясно. Зиме, пролет, лете – играчите мълчаха под фикуса и под табелите. Застинали неподвижно днес ми приличат на фигурите от издълбаните американски президенти в планината Ръшмор.

Спомням си, че баба ме инструктираше и изпращаше в кръчмата да извикам дядо за вечеря. Съгласявах се с голям кеф, защото официално, и напълно законно, картаджиите играеха не с пари, а с едни малки, опаковани с целофан шоколадчета. Бяха нещо като заместител на чиповете в казината. Аз и останалите съседски деца, изпратени с подобна цел, влизахме с огромно желание в кафенето.

Като много послушни и възпитани внуци смятахме, че е напълно естествено да похапнем малко от „чиповете“. Грабейки с малките си шепи от купчините шоколадчета, ние ускорявахме тръгването на дядовците към дома и изстиващата вечеря. Но и те бяха като нас вдетинени, защото все не ставаха от местата си, запъваха се като магарета на мост и постоянно искаха да си доиграват нещо. Е, ние дечурлигата използвахме тая ситуация, за да висим плътно до масите и да просим поредната порция шоколадени чипове.

Имаше и бар, който беше подреден с всякакви интересни, за нас децата, уреди. Бутилки, халби за бира с нащърбени ръбове, наргиле със златно покритие и чупливи стъклени колби във всевъзможни форми. Изобщо, фантастични неща. Приличаше на лаборатория и машина на времето едновременно. Всяко нещо си имаше предназначение. Дори и просто да събира праха.

Рядко, но понякога се случваше кавга и между тихите играчи на шах. Всички присъстващи зарязваха чаши, чипове и мезета и отиваха да гледат сеир. Някои се примъкваха единствено с идеята да вземат страна в спора, без значение дали техният приятел е прав или не. Естествено, ние децата не се намесвахме, защото не разбирахме аргументите на двете войнстващи страни.

В малката ми глава още тогава се зараждаше мисълта, че да си разпален само от емоции е абсурдно смешно. Май оттогава прозрях простата истина, че хората, които крещят до лилав оттенък на лицата си, никак не са убедителни, когато спорят. Днес смятам, че изобщо не си заслужава да се губи време с подобни индивиди.

Това необикновено заведение имаше леко печална слава: някакъв лакомник умрял направо там на масата, след като изплюскал осемнадесет наденички, половин тенджера с кюфтета, за всеки случай излял в търбуха си и две топли шкембета с чесън и лют пипер. Говореше се, че бил добавил и нещо сладко за десерт. В крайна сметка завалията не успял да стане от масата – и в прекия, и в преносният смисъл навеки си останал там.

Друг колорит на вечерите беше циганското семейство, живеещо отсреща. Мъжът се прибираше в тихите часове на нощта, едва изпълзял на четири крака от тази кръчма. Залитайки по пътеката, още на входа подхващаше да бие жена си. Незнайно защо ѝ задаваше въпроси със заплетеният си на възел език, а виковете на двамата будеха целия квартал. След минути кавгата утихваше, светлините в стаите угасваха, явно пияният съсед бе сложен кротко да се наспи и умореното му тяло бе завито нежно с одеялце.

На сутринта, сякаш нищо не е било, жена му кротко го изпращаше на работа. Притичваше след него по цялата пътека на двора чак до улицата и в движение му изчеткваше раменете на сакото и гърба. На вратата към улицата му оправяше и вратовръзката. Не помня той какво точно работеше, но винаги ходеше костюмиран. Това се повтаряше всяка сутрин, а вечерта по график следваше зловещото напиване и поредният побой.

Интересна забележителност, за нас децата, беше павилионът за сладолед. Предлагаха фабрично пакетиран за 15-20 стотинки, но добрият чичко продавач май отнякъде нелегално си доставяше гюмове с насипен сладолед. Помня как с една специална лъжица ловко тъпчеше до пукване крехките вафлени фунии. Вълшебство! За доставката на насипното блаженство се разчуваше веднага от всички хлапета от квартала. Всичко свършваше за минути и само лепкавите следи по тротоарите показваха посоката на движение на доволните клиенти.

Снимка: личен архив

А днес старата липа, в чиито недра се е приютил чухалът с неговото монотонно писукане, ми върна тези спомени от детството. Сега ще си легна в прохладните чаршафи и ще сънувам епизодите, които описах. Ще чувам кавгите на разярените картаджии и може би най-сетне ще разбера за какво спорят. Ще долавям мислите на шахматистите и следващите им тайни ходове. Всичко ще е както бе тогава.
А може би няма да е само сън? Кой знае!

* Otus Scops – малка сова

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови