Журналистиката в България

Калин Терзийски Последна промяна на 10 март 2016 в 17:01 19148 10

Не говоря за всички. Изключвам примерно себе си от тая група.

Хаха. Въобще не се изключвам. И аз съм писал - преди петнайсет години в някакъв новопоявил се ляв вестник, който стана след това орган на лява партия, за дребни пари, писал съм разни неща. Даже бях редактор там. За парички. Нали сме българе, всите заедно. Трябва да оцеляваме на всяка цена, да има за количка, за ново апартаментче, за още едно ново апартаментче, за почивчица в Гърция. Да се оцелява. Това е нашата мантра.

А и вестникът беше собственост на търговец на оръжие – тоест – на престъпник, по моите представи. Човек, произвеждащ или търгуващ с оръжие, е най-недостоен човек и престъпник. Той беше такъв. И аз бях негов слуга. Станах негов слуга. Защото бях млад и обхванат от общата мания за оцеляване. И тогава, братя и сестрици мои, аз съм писал статии от сорта на това: Защо съм ляв?

Аз, който ненавиждах целия социализъм с всичките му наркотрафици и търговии с оръжие и братски Съветски съюзи с техните концлагери.

Пишех.

Правех го, защото имах малко дете, бях разведен, но исках да живея някак; бях лекар, а като лекар получавах по сто килограма унижения и десет грама пари. Всеки месец. Униженията ми стигаха за цял живот, а парите стигаха за памперси на детето ми. Но не и за хляб. И аз – след работно време като лекар ходех и пишех. Разни неща от сорта на: Защо съм ляв? Бих писал и по теми като: Защо съм обратен, защо съм светлолилав или защо съм извънземен.
Защото освен памперси, детето ми имаше нужда и от храна. А държавата осигуряваше толкова пари за младия лекар, колкото да купи памперси. Не и храна.

Сега не е по-различно, просто моите колеги – лекарите на средна възраст - вече се понаучиха как се изнудват хората, които страдат. И как от тях може да се вземе много – колкото поискаш – защото най-лесно се изнудва страдащ човек.

Повечето лекари в България, които познавам, са просто изнудвачи с бели престилки. Или в най-добрия случай – просто агенти, дистрибутори на лекарствени фирми – пробутващи лекарствата на големите лекарствени корпорации срещу малък пай от печалбата.

Чували сте фразата Ще ви направим тази операция, вие сте здравно осигурен…но ще трябва да направите едно дарение за болницата? Аз съм я чувал неведнъж. И вие сигурно – също.

Веднъж предложих (казах им, че съм също лекар, това не направи впечатление на колегите ми от Токуда, явно не помнеха Хипократовата клетва) да им направя дарение една моя картина. Те вдигнаха очи към тавана и се усмихнаха, както се усмихва проститутка на селянин, който не знае, че за такива услуги се плаща с доста пари.

Усмихнаха се. И аз се усмихнах. С отвращение.

Както и да е. Аз не се научих да изнудвам хората, използвайки страданието им. И се захванах с писане.
Слава богу – писах статии от сорта на Защо съм ляв? – за да спечеля пари и за хляб, освен за памперси, съвсем за кратко.

После ме изгониха, търговецът на оръжие и неговите слуги не можеха да понасят трудни за управляване хора, подобни на мен.

Но ето дойде и по-ново време.

Сега живеем не в ужасните времена на мутрите и търговците на оръжие. Всичко е някак по-умерено. Просто престъпниците са или мъртви, или министри. И нещо още повече. Но журналистиката…

Аз продължих да пиша, махнах се от изнудваческата система на здравеопазването, което опазва здравето само на тия, които са се научили да крадат и са се впили като въшки в него. Пак ще кажа: Не говоря за хилядите бедни и честни лекари, а за тия, които наистина правят така, че човек да предпочете да умре, отколкото да отиде при тях. Махнах се и заживях от писане.

И открих, че и в този бранш нещата са горе–долу същите.

Хора, готови на всякаква низост - подобно на мен – когато пишех Защо съм ляв (след като не мога да понасям всякакви наричащи се „леви“ плутократи, каращи поръчкови беемвета и имащи по пет хотела), сега правят журналистиката в България.

И странно, но хората в България ги мразят, но ги понасят. И ги гледат, и ги четат и ги слушат.

Подлостта, съчетана с алчност и лъжа в България се приема като норма.

Мили мои – това е – ние понасяме. Ние понасяме своя боклук, изсипан върху нашите си глави.

Нищо, нищо, казват си хората. Те са си гадни тия, но това е нормално. Ние ги мразим, мразим помията, с която ни заливат, псуваме си тихо, но това си е в реда на нещата. Гадостта става норма.

След хората, милите хора, пращат децата си да учат – със събраните пари, събрани пак по някакъв такъв получестен, мизерен, български и най-малкото унизителен начин (с работа във военен завод или с някакво търгашество) – пращат ги да учат.

И децата им отиват и учат.

Какво учат?

Ох, та какво? Журналистика.

И стават същите, като тия, на които татковците и майките им, както и аз, гледам с презрение – като на зловредни паразити. Като сегашните журналисти.

Продажни, готови на всичко за някой лев, жалки нагаждачи. Почти като лекарите.

Едните – умовете. Другите – телата.

И парата да пада там. Лекарите все пак повече могат да изнудват. Така че – моята мъка е за журналистите.

Бог да им прости.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!