Знаете ли каква е разликата между фотографа и фотожурналиста? Ако някъде нещо избухне или се разпадне, фотографът ще избяга заедно с всички наоколо, за да се скрие и спаси. Но ако подобно нещо се случи, фотожурналистът ще пристигне по възможно най-бързия начин на местопроизшествието, зареден с обектива си, и веднага ще започна да снима – за да покаже случилото се и на останалите хора.

Това в общи линии споделя приживе Ара Гюлер, наричан „Окото на Истанбул“ заради новаторството, нюха и уменията си на фотожурналист с дълга кариера. Роденият на 16-ти август 1928-а г. ще каже, след дълги години снимане, учене и пътуване, че за хубавата фотография най-важна е композицията и че не може просто да отидеш някъде, да нащракаш набързо пет-шест снимки и да си тръгнеш: фотографията иска своето време. Както и окото на майстор.

Корените на големия фото талант на Турция водят към Армения, където той завършва университет, но Гюлер винаги ще повтаря, че е роден в истанбулския квартал Таксим. Там, сред миризмите на екзотични подправки, шума от каруците и колите в малките пресечки и веселите крясъци на приятелите израства малкият Ара. А още по-важно място в детството му заема аптеката, в която работи баща му.

Бащата на Ара обаче не бил просто аптекар, а в своя кръг от приятели имал неизброими поредици от известни, бляскави и артистични личности, които често се отбивали в аптеката. Други източници разказват, че бащата произвеждал помади и гримове за артистите и това била причината Ара да израсне „на една ръка разстояние“ от театъра, киното и шоу бизнеса. Като ученик в началните класове дори се хванал на работа в местния киносалон, където пускал машината, която прожектирала някогашните черно-бели филми. Може би оттогава му остават обичта и уважението към Чарли Чаплин – въпреки че се наложило да повтаря годината заради всички онези откраднати часове сред филмите му.

След това Ара посещава курс по актьорско майсторство при Мухсин Ертугрул, прочут турски актьор и режисьор. По-късно обаче младият човек се насочва към изучаването на журналистиката, с която сякаш иска да положи основите на нещо ново, голямо и значимо – обичта към реалността, с нейните прелести и жестокост. През 50-те Гюлер вече работи като фотожурналист към турския вестник ‘Yeni Istanbul’, докато в същото време следва Икономика в Университета на Истанбул.
Скоро след това ще започне работа за турското светско издание „Хюриет“.

През 1958-а година талантът му е забелязан и от международни вестници и списания като ‘Time-Life’, който разкрива турски клон; сътрудничеството на Гюлер за известното издание отваря пътя му напред към останалите международни медии като ‘Stern’, ‘Paris Match’ и ‘Sunday Times, London’. В документалния филм за Ара Гюлер на режисьорите Бинур Караевли и Фатик Каймак се споменава също, че по онова време „Hayat“, в който е назначен като главен фотограф през 1961-а г., представлява турският еквивалент на американския „Лайф“, в който намират място най-впечатляващите снимки на кино и шоу звездите на САЩ, и че Гюлер опитвал да поддържа също толкова високо нивото на фотографиите в местното издание.
Чантата, с която Ара Гюлер осъществява безбройните пътешествия, които изпълват живота му от този момент нататък, и в която пренася своята техника, го съпътства до края на живота му – захабена, но пълна с вълшебни спомени, познанства и кадри. Кения, Борнео, Нова Гвинея, Индия, Пакистан, Афганистан, Казахстан, Иран и различни градове из турската страна – Окото е пропътувало целия свят, за да зърне и запечата неговия характер.

А междувременно той ще стане член на международната фотографска корпорация ‘Magnum Photos’, ще вземе участие в годишната Книга на британската фотография и ще стане първият турски фотограф, който се присъединява към Американското общество на фотографите, работещи за списания. Всичко това няма да отнеме от желанието за работа, от умението да бъде на точното място по точното време, от обичта към занаята. Ще последват участия в общи изложби, самостоятелни изложби, присъствие в значими албуми и фото книги, за които няма да ни стигне време да разкажем, дори ако останем да нощуваме пред компютъра. Хубаво е да си напомним обаче, че всичко това се случва в едни малко по-различни времена; тогава да грабнеш лъскавото цветно списание от близката бутка е най-бързият, но често и единствен начин да се докоснеш до фотографското изкуство.

„Аз не съм пейзажист, не снимам пейзажи. Аз търся човешкото, търся лицето“, казва фотографът, а ние надникваме в неговите работи. И виждаме предимно лица – погледи и образи. Освен това, както вече стана дума, Ара Гюлер не би заснел каквото и да било, ако в него отсъства композицията. За да фотографира минаретата на джамията, той ще хване и малкото момче на преден план. В друга негова творба забелязваме в далечината пушек, а отпред редица мъже със забележителни изражения на лицата. „Ако го нямаше пушекът, тази работа нямаше да струва нищо“, споделя Гюлер. Човекът с неговите тъга и смях са в центъра на стремежите на Ара Гюлер. И може би затова фотографиите му разказват историята на Истанбул и света по толкова истинен и близък до нас начин.

Няколко много известни фигури от обществения живот стават обект на неговото „око“. Тези редки, но щастливи моменти остават в историята като ярки случки покрай любимата професия. Например, когато една вечер съдбата го отпраща в един и същи хотел със София Лорен, той пожелава да я запечата със своя апарат – за всички онези жадни за сензации и красота читатели на изданието, на което тогава сътрудничи. Когато почуква на вратата на стаята ѝ и тя го пуска да влезе, актрисата събува обувката си и сяда на леглото. С нейното разрешение и неговият ентусиазъм се получава невероятно естетична фотография. Вместо естетика обаче, работата предизвиква шок – заглавията на пресата на следващия ден гласят: „Ара Гюлер нощува в стаята на София Лорен!“.

При опит да заснеме Салвадор Дали пък, художникът не спирал да разиграва матадорски етюди, докато позира. В няколко от страховитите моменти толкова силно и енергично размахвал бастуна си, че бил на не повече от пет сантиметра от носа на Ара, което – да си го кажем – можело да свърши и зле.

С Чарли Чаплин нещата се развили по друг начин. Знаете как е – големият майстор на киното, авторът на чутовната поредица от велики филми – имал твърде препълнен и недостъпен график на срещите. На Гюлер му отнела цяла седмица, в която всеки ден киснел пред вратата на дома на артиста – само и само за да го допуснат да снима. Накрая жената на Чаплин го пуснала вътре, но… Той лежал парализиран. Ара прибрал апарата и се обърнал, след което – поради своята дълбока тактичност, която в случая надвила над желанието за сензации – се сбогувал и си тръгнал.

Носител на редица престижни награди, автор на няколко книги с авторски фотографии, любящ съпруг, но и търсач на особени мигове, странен вид самотник, особняк. Може би това е, което трябва да мислим за „Окото на Истанбул“. А може би трябва да опитаме да видим през него.

„Не съм заснел последния си кадър, не знам кога ще стане това“, казва Ара Гюлер един ден, когато морето се разлива зад гърба му. Но ето че есента на 2018-а година го отнася в последния му сън. И остава онова, до което окото му се е докоснало приживе.