На днешния 24 октомври честваме рождението на един голям български писател, драматург и сценарист. Вероятно мнозина от вас си спомнят колоритния Йордан Радичков, който ни напусна едва преди 10 години. В този материал ще научите повече за живота и творчеството на твореца.

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент и редактор  във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник„Вечерни новини”, в Българска кинематография, редактор и член на редакционната колегия на вестник Литературен фронт(1962-1969).

От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели. Творческите изяви на Радичков датират от 1949 година, когато той публикува свои младежки разкази. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората”. „Прости ръце”(1961), „Обърнато небе”(1962), „Планинско цвете”(1964), „Шарена черга”(1964) са само малка част от неговите творби в следващите години. През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой”(1975) и „Прашка”(1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979). 

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки”(1990), „Малки жабешки истории”(1994), „Мюре”(1997), „Умиване лицето на Богородица”(1997), ”Автострада”(1999) и „Пупаво време”(2000).

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001). През 2000 г. е удостоен с орден "Стара Планина" първа степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”. Умира в София на 21 януари 2004 година.