Quantcast

104 години от рождението на Никола Вапцаров

Българска история Последна промяна на 07 декември 2013 в 11:42 5616 8

104 години от рождението на Никола Вапцаров
104 години от рождението на Никола Вапцаров

На 7 декември, през 1909г., в Банско е роден Никола Йонков Вапцаров. Той отраства в семейство с буйна кръв – дядото на бъдещия поет е хайдутин и броец за свобода, загинал в борба с турците. Бащата пък е член на ВМРО, кръстосвал нееднократно планините и сражавал се с османците. По линия на македонската организация в дома на Вапцарови неколкократно гостува писателят Пейо Яворов. Майката на Никола – Елена – също е много знакова фигура за неговото развитие като човек. Тя е будна, културна българка, високо образована и със силен характер. Поетът споделя, че тя се отличавала с дарбата си да разказва и преразказва. Може би оттам идва и неговият бъдещ литературен талант. От Елена децата научават за някои от най-големите български и световни автори. Особено любим на малкия Никола е Уилям Шекспир и неговото произведение – “Хамлет”. Отгледан в подобна среда, Вапцаров неминуемо е тласнат към образованието. Той завършва начално училище, след което е приет в гимназията в Разлог. В началните години той е изключително трудолюбив и работлив, любознателен е и прочита голямо количество книги. Именно в гимназията започва неговото по-сериозно вглъбяване в света на литературата. Там той попада на някои от най-великите класики, творби на писатели като Лев Толстой, Александър Пушкин, Емил Зола, Виктор Юго, Едгар Алън По, Хенрик Ибсен и др. В ученическите години бъдещият поет се изявява като артист и декламатор, а през 1926-та е отпечатан и неговият първи творчески опит – стихотворението “Към светли идеали!”, излязло в страниците на вестник “Борба”.

 Прогимназиалният и гимназиален периоди са изключително важни за Вапцаров. Именно тогава той се среща с мъчителната действителност в България след Първата световна война. Никола става идеалист и мечтател, черти твърде типични за един бъдещ творец. Младежът силно желае след като завърши гимназия да се премести и да следва литература. Баща му Йонко обаче не подкрепя сина си в това отношение. В резултат, Никола постъпва като курсант в Морското машинно училище във Варна. Там условията за живот са изключително сурови и неминуемо се отразяват на артистичната натура на Вапцаров. Той се съобразява със строгите изисквания на морското училище, но без да загърбва любовта си към четенето. Сред любимите му автори попадат творци като Лорд Байрон и Достоевски. Времето прекарано във морското училище е изключително полезно за младия Вапцаров. Той завързва много важни приятелства покрай рецитациите и театъра, покрай въздържателните дружества на моряците и варненските ученици. Никола е много обичан от своите колеги. Младежът получава вдъхновение и започва да пише стихове все по-често. Близо сто са творбите му, посветени само на периода на обучение в морското училище. Различни вестници и списания с радост издават негови произведения. В Никола се събужда една нова страст, любов към морето и машините, вярата в несломимата мъжка дружба. В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век започва практиката на курсантите по корабите. Тогава Вапцаров служи на торпедоносеца “Дръзки”, а по-късно е изпратен като стажант на кораба “Бургас”. Последният отплава на далечно плаване, което оставя страхотно впечатление в съзнанието на младия поет. Според много изследователи именно тогава Никола търпи същинско социално израстване. През 1932-ра поетът най-накрая завършва и е произведен в чин офицерски кандидат. Дипломира се като пълноправен машинен техник. Вапцаров е избран да говори от името на целия випуск по случай края на обучението. Той изнася реч, която изразява мислите и чувствата не неговите колеги така, както може да ги усети само един поет. Речта освен всичко друго е и доказателство, че творецът вече не е малко момче, а е една целеустремена личност, непримирима към социалните неправди.

 След края на цялото приключение, което морякът изживява в годините на обучение, той е изправен пред голям кръстопът. Животът му предлага два пътя и Никола трябва да направи един от най-трудните избори, тъй като страстта му е разкъсана между литературата и машините. В този момент бащата Йонко урежда сина си в един от най-големите вестници – “Зора”. Единственото, което се иска от Никола, е да изпрати статия за периодичното издание. Статията, която написва обаче, ясно показва, че той принадлежи към друг свят. Вапцаров не получава работата и заради това е принуден да търси друго препитание. Постъпва като механик в фабриката на горската индустрия, но през 1936г. е уволнен след авария. След случилото се Никола се мести в София. Там съдбата го връхлита отново – синът му Йонко умира – нещастие, който Вапцаров приема изключително тежко. Въпреки всичко той продължава усилено да работи в сферата на своята специализация. До края на 30-те е огняр в БДЖ и Софийски екарисаж. Макар и да е поставен в изключително тежка ситуация,  Никола не се отказва от писането. През 1940-та излиза неговата единствена стихосбирка – “Моторни песни”, която оставя много важна следа в литературата.  Същата година обаче писателят е интерниран в лагера Годеч заради набирането на подписи за т.нар. “Соболева акция”. По-късно, след завръщането си от там, Вапцаров решава да се противопостави на случващото се в България. Втората световна война е в разгара си и страната тъкмо е влязла в съюз с Третия райх. Никола освен всичко друго е и член на комунистическата БРП(к). Той е един от ръководните й кадри и разгръща подривна дейност срещу намиращите се в родината немски войски. Това е причината поетът да бъде арестуван през 1942-ра. На 23 юли същата година той е осъден по бързата процедура, след което само след няколко часа е застрелян. Така среща смъртта си един от най-големите родни писатели. Макар и свързан с комунистите, той далеч се отличава по убеждения от случилото се в България след 9-ти септември 1944-та. Вапцаров до последно остава идеалист, вярващ в мечтата за утопия на цялото човечество.

Повечето за българската история научете на сайта www.bulgarian-history.org

Виж още за:
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

09.12 2013 в 09:53

Toots - ти си един ноо ярък пример за КОН С КАПАЦИ, от такива като тебе, безкултурни и безчувствени елементи, Българи я е на тоа хал, т.е., ти отговаряш на показателите на един обикновен мафиот, па бил тои на лево или надесно, мутрата си е се мутра и нема култура и на къра...Като чуел за култура се ловел за кобура, казал един ноо близък на другара ти хитлер.А, че не загреваш Вапцаров - това си е проЗто въпрос на ГЕНЕТИКА!!!

08.12 2013 в 23:26

Тази земя,

по която тъпча сега,

тази земя,

която пролетен вятър пробужда,

тази земя — не е моя земя,

тази земя,

простете, е чужда.

Сутрин тръгвам.

Фабричният път

го задръства

с рубашки

безброя.

Ние сме слети с сърцето,

с умът,

но… земята не чувствам моя.

Над мойта земя

напролет

лъчите

шуртят,

гърмят водопади

от слънце

над мойта

земя.

Ти чувстваш дълбоко

сърцето на земната гръд

и виждаш как с скокове

раснат безбройни цветя.



Над мойта земя

в небето

опира

Пирин.

И мурите в буря

илинденски приказки пеят,

над Охрид лазура е

толкоз просторен и син,

а още надоле

е светлия бряг на Егея.

Спомням си само.

И ето нахлува кръвта

във сърцето, което

топи се от някаква нежност…

Моя страна! Моя прекрасна страна!…

Поена със кръв

и разлюляна

в метежи.

По Беласица телени мрежи…

Безродник и терорист! Идеалистите не се занимават с експлозиви!

08.12 2013 в 11:13

Понякога ще идвам във съня ти
като неочакван и неканен гостенин
Не ме оставяй ти отвън на пътя
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо.Кротко ще приседна,
ще вперя погледв мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам-
ще те целуна и ще си отида.
Само в България,българи,са способни да разстрелят този стих.Дълбок поклон!

08.12 2013 в 11:04

Е, какво като е поет? Това го прави по-малко престъпник ли?
Вапцаров е един от радетелите на Коминтерновската идея за създаване на македонска нация.
Вапцаров по време, когато България е във война ръководи терористична група, която служи на вражеската страна.
В коя страна по света няма да го разстрелят?
Процесът срещу Вапцаров е един от най-прозрачните процеси.
Всички доказателства са на масата, куфарите с парите, експлозивите. Организацията е предадена, другарите му свителстват и дават показания.
В коя страна по света няма да го утрепят такъв?
Нека някой от червените боклуци да даде пример, къде по света те хващат във време на война с експлозиви и тероистична група да воюваш на вражеската страна и те помилват.
Айде де!
И Хитлер е бил художник, при това не лош.
Вапцаров е на първо място национален предател и престъпник, а чак след това поет.

08.12 2013 в 06:37

Прощално



Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.



Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

07.12 2013 в 14:14

Гигант! От ранга на Ботев. Само десетина стихотворения, но какви!
Може би съдбата е била благосклонна към него и му е спестила разочарованието от последвалата "победа" на комунизма.

07.12 2013 в 13:44

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека... –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя – моята – свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?

07.12 2013 в 12:10

Велик българин и голям талант ! Можел е да бъде спасен от Елисавета Багриана и други интелектуалци приближени на двореца и на царя, но всички отказват и така загива един от най достойните българи на българския народ! Светла му памет!