Старият шкаф

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Старият шкаф се издигаше достолепен в ъгъла на дневната.

Беше масивен и тежък, ненатрапчиво стилен. Преди близо век минаваше за последна дума на европейската мода, а сега – за изискано старомоден. Едрото му тяло от червен махагон бе разделено на две части – долната беше долап с двукрила врата разполовен с дъска на горен и долен рафт, а над тях се мъдреха две чекмеджета с метални дръжки като изплезени езици. Горната част представляваше витрина с кристални стъкла на резбованите врати, деликатно стъпила на четири колонки върху долапа, но с плътен дървен гръб. В младостта му го наричаха бюфет – беше някак по-елегантно, по-френско, но и при думите има мода – постепенно се превърна в прозаичен шкаф.

Бюфетът-шкаф бе достатъчно голям и достатъчно дискретен, за да побере и опази в махагоновата си снага съдбите на няколко поколения жени от фамилията Карабелчеви.

Бе закупен през първата четвърт на миналия век от старите Карабелчеви – тогава младоженци – и пристигна от Виена заедно с останалата мебелировка за трапезарията. Но това бе толкова отдавна, че Карабелчеви се бяха превърнали в прах, а разтегателната маса и шестте ѝ стола се разпиляха и разпарчетосаха от превратностите на съдбата. Може би останките на някой разкикерчен стол се спотайваха още на тавана. С годините и преломите на времето успя да се справи само старият шкаф – прояден на места от дървояди, но все така строен и внушителен.

От младостта му на бюфет бе останала жива само Филипа – дъщерята на Карабелчеви. Сега тя беше суха старица над 80-те, с оредяла и плътно прибрана бяла коса, сивеещи очи и пергаментово бледо набраздено лице. Костеливите ѝ артритни ръце с поддържан маникюр често вадеха оръфана колода карти от лявото шекмедже, за да прогонват скуката с пасианси и гадания. Но шкафът познаваше и друга Филипа – кипяща от младост и страст, с буйна черна коса, млечно-бяла кожа и морско сини очи. Шкафът бе безмълвен свидетел на любовния живот на Филипа. Тогава живееха в друг дом и той се мъдреше по средата на стената, а не сврян в ъгъла както сега. Подпряла гръб в една от страните му, Филипа загуби девствеността си. Родителите ѝ бяха на вечеринка, Кирил дойде да ѝ донесе някакви лекции, но само след няколко думи и погледи, двамата жадно впиха устни един в друг, а останалото дойде от само себе си. Старите Карабелчеви често ходеха на вечеринки и на шкафа му се налагаше да предлага опора ту от едната, ту от другата си страна. Не знаеше защо бяха избрали него за място на любовните актове, но се стараеше да удържи на натиска и да не се сгромоляса под напора на страстта.

После времената се объркаха и промениха. В къщата всички ходеха тревожни и унили, слугинчето, което го подреждаше и бършеше от прах, напусна, а господата станаха другари. Старият Карабелчев се спомина, преди да е остарял съвсем. Филипа се омъжи за Кирил, а обедняващата ѝ майка, като нямаше с какво друго да помогне на новото семейство, им подари шкафа и четири столa от гарнитурата във вестибюла. Така шкафът се премести в сегашния си дом и младите се върнаха към любовните си навици около него. Филипа зачена първородния си син върху плота му. Кристалните витрини дрънчаха, чиниите по рафтовете подскачаха възмутено, винените чаши едва се удържаха на столчетата си, а едно скрито под приборите евангелие се блъскаше обезумяло в дървото, но шкафът успя да запази всичко здраво и за пореден път прояви стабилността си.

След това годините потекоха в релсите си. Прахта се сменяше с нова прах, на мястото на счупените чинии идваха здрави, хасените покривки и книжни салфетки замениха ленените.

Марина бе плод на по-улегнали страсти и не бе зачената като брат си върху шкафа, но тя му повери най-съкровените тайни на живота си.

Дебело тесте пожълтели писма тънеха в забрава в кьошето на долния рафт. Сега Марина почти бе забравила за съществуването им или не искаше да си спомня, но някога... някога всяко от тези писма бе източник на вълнения, сълзи, отчаяние и страх. Подателят бе един и същ – Георги Златев. Той бе младежката голяма любов на Марина. Но Георги избяга в чужбина, като остави Марина бременна в третия месец. Към личното ѝ нещастие се притури и смазващият натиск на държавната машина. Принудиха я да абортира в края на четвъртия месец, за да не роди плода на народен враг и изменник. Отгоре на всичко Георги има глупостта на започне да ѝ пише отчаяни любовни писма. Писмата, естествено, се получаваха в милицията. Колко я обичал, колко съжалявал, защо не дойдела при него. Да бе, защо не? Инспекторът ѝ диктуваше отговорите, а като награда ѝ позволяваше да задържи писмата. Марина се прибираше със смачкана душа и смачканите хартийки вкъщи – плачеше, целуваше ги, а после ѝ се искаше да ги разкъса на парченца и да се събуди от този кошмар. Шкафът попиваше сълзите ѝ и скърцайки приютяваше поредното писмо. Баща ѝ Кирил не издържа да гледа терзанията на любимата си дъщеря и ненадейно си отиде от този свят вбесен и безпомощен. Играта с писмата продължи повече от година, докато един ден Марина влезе в болница с нервно разстройство и прерязани вени. Тогава писмата спряха да пристигат.
След години Марина се стабилизира, омъжи се и на бял свят се появи Мирослава. После се разведе и заедно с дъщеричката си се върна да живее при майка си. Там в шкафа я чакаха старите писма. Не ги прочете отново, но не ги и изхвърли.
Мирослава бе хубаво и вятърничаво момиче и не обръщаше много внимание на махагоновия старец в ъгъла. Засега го използваше само, за да крие в най-тъмната му част увита в плат бутилка с любимата ѝ метакса. Спеше по-сладко и сънуваше по-интересни сънища, ако преди лягане отпиеше скришом няколко глътки от ароматната кехлибарена течност. След развода баща ѝ се пропи и стигна до най-долното стъпало на алкохолизма. Марина изпитваше панически ужас, че дъщеря ѝ може да наследи порока на баща си, затова безмилостно унищожаваше всеки алкохол, появил се в къщата. Превърна се във фанатичен трезвеник, като очакваше Мирослава да последва досадния ѝ пример.

Филипа, естествено, знаеше за бутилката – от нея шкафът не можеше да скрие нищо, - но се правеше, че не я забелязва. Така животът в дома на трите жени продължаваше със своите малки тайни и лъжи, на които се крепи мирът в ежедневието.
Всеки ден Филипа, Марина и Мирослава отиваха до шкафа, за да вземат или оставят нещо, да го избършат от прах или просто несъзнателно да се подпрат на него или да погалят лъскавия му плот. С всяко докосване жените оставяха по него нещо от себе си – аромата на дланите си, настроението на мислите си, вибрациите на чувствата си, прибираха в него съдбата си – ден по ден, година по година, живот по живот. А старият шкаф ставаше все по-стар и препълнен със спомени.

Б. ред. - Тук можете да прочетете разказа на Христина Острикова "Странни връзки".

Следете новините ни в GoogleNews