Психологическата драма „Симулацията“ е първият роман на Паулина Георгиева

Учебна игра, популярна във Виенския университет като Симулацията, завършва трагично за сириеца Далил Заид. Тя се оказва съдбовна и за участниците в нея – професора по литература Емил Лазар, дъщеря му Кая и студента по архитектура Зоран. Турбуленциите от събитието отзвучават дълго и достигат до различни места по света, като засягат дори хора, които не са присъствали в аудиторията. В търсене на истината за фаталния ден Симулацията се повтаря години по-късно. Новата игра е разгърната в трилогия, която ще отведе участниците до разкрития за житейското призвание, невъзможната любов, вината и изкуплението.

Паулина Георгиева е позната като автор на разкази, публикувани в „Жената днес“ и други медии и отличени в литературни конкурси. Текстовете ѝ изследват невидимите страни на човешката душа и ситуациите, които преобръщат живота. Историите, които разказва, изненадват читателя с неочакван край. Психологическата драма „Симулацията“ е първият ѝ роман.Авторката е носител на: Голямата награда на V националeн литературен конкурс „Атанас Липчев“, 2019; Специалната награда на литературния конкурс „Кутия с неизпратени писма“, организиран от Клуба на дейците на културата „Нов живец“ – Атина, 2019; Отличие в националния конкурс за кратък разказ „Тетрадката“, 2019.

Възпитаник е на НГДЕК „Константин Кирил Философ“, магистър по история към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, сертифициран коуч към Института за интегрална психология. Водещ обучител е в международната програма за обучения на лидери с помощта на коне HorseDream. Завършила е курс по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова“. По професия е корпоративен ловец на глави.

ОТКЪС от „СИМУЛАЦИЯТА“, Част Втора – Емил Лазар

По това време пишех много. Не знам дали исках да наваксам загубените години, или в мен беше заседнало чудовище-разказвач, което не спираше да бълва истории. Повечето ми романи бяха наречени от критиката психологически драми. Имах и една трилогия; тя като че ли се прие най-добре, защото се доближаваше до класическите литературни формати. Книгите ми се продаваха добре. Истината е, че никога не съм писал нещо, с което да се опитвам да угодя на читателския вкус. Изливах това, което чудовището настояваше да пиша. С времето или то се привърза към мен, или аз свикнах с него, но писателските ми периоди станаха балансирани. Не беше онова бясно печатане на страници и безсънни нощи. Дори влязох в режим – сутрин ставах рано, обличах спортен екип и тичах около езерото; после се прибирах, взимах горещ душ и сядах пред компютъра с димящо кафе до клавиатурата. Пишех без прекъсване до обяд. След това правех нова обиколка около езерото, този път ходом. Сега сетивата ми се обръщаха навън – птиците ми подвикваха; усещах полъха на вятъра; виждах как цветовете на гората се сменят. През топлите месеци бяха нахално зелени, а през студените – черно-бели графити на фона на сивото небе. Курортният сезон вече не беше така активен.

Младите семейства не почиваха в скучни провинциални градчета; предпочитаха да се качат на нискобюджетни те авиолинии и да прекарат ваканцията си в Гърция или Португалия. Появяваха се пенсионери с кемпери. Пристигаха от носталгия, но и те не се задържаха дълго.
Кая идваше за уикендите. Качваше се на влака и след час я посрещах на малката провинциална гара. Макар да я виждах през седмица или две, всеки път ми изглеждаше различна. Пораснала. Вероятно приличаше повече на мен, защото не откривах нищо от майка ù в лицето ù.
В отношението към хората обаче се проявяваше онази загриженост и деликатност, която Дария притежаваше. Кая носеше моята разсеяност към ежедневните битови неща – можехме и двамата да преживяваме с празен хладилник и като огладнеем – да отидем в близкия ресторант и да поръчаме цялото меню. Но тя, за разлика от мен, не забравяше рождените дни на своите приятели. Все утешаваше някого по телефона или заемаше пари на закъсал съученик. Веднъж доведе младеж, с който се беше запознала във влака – дългунесто момче – или внезапно
израснало на височина, или недохранено. Беше късна есен и хлапакът се свиваше измръзнал в дънково яке с окъсели ръкави. Стана ми жал и същевременно се разтревожих за Кая. Дадох си сметка, че може би прибира какви ли не скитници в апартамента във Виена.

След като непознатият се нахрани лакомо, се извини, че е уморен, и действително изглеждаше така – блед, с огромни кръгове под очите. Кой знае откога не беше виждал истинско легло. Заведох го в гостната и го оставих да се наспи. Когато се върнах, Кая беше раздигнала масата и
стоеше замислена край прозореца. Навън езерото не се виждаше, но влагата му беше полепнала по стъклото. Отраженията ни бяха като герои от театър на сенките. Внезапно порасналата дъщеря и смутеният баща. Приближих се и застанах до нея. Мълчахме.
– Не се притеснявай за мен, татко. Всичко е наред – спокойно каза Кая, без да извръща поглед от невидимото езеро.
– Кая, това момче може да е всякакъв – психопат, престъпник, объркан тийнейджър, извършил поразии. Не ме притеснява това, че го доведе тук. По-добре при мен, отколкото да го приютиш сама в апартамента в града.
– Довери ми се, татко – обърна се тя към мен, – Знам кога един човек е добър.
Дъщеря ми се усмихна, взе лицето ми в крехките си ръце и ме целуна по двете страни. Усетих как тревогата ме напуска, влива се в нейните изящни пръсти и потегля далече от мен. Въздъхнах и я прегърнах. „Моето мъдро момиче. Спасителката на отчаяни сърца.“

Първият младеж, когото Кая официално представи като свой приятел, беше неин съученик от последния клас на гимназията. Дойдоха в началото на лятото заедно с още момчета и момичета. Разпънаха палатки на двора, в къщата нямаше достатъчно стаи за всички. Видях как дъщеря ми и един висок, русокос, добре сложен момък се гласят да нощуват навън. От начина, по който вдигнаха палатката, занесоха спалните чували и шалтета, ми стана ясно, че са двойка. Имаше нещо отработено в движенията; в близостта; в начина, по който русият взе от ръцете ù раницата. Беше поведение на обгрижващ самец. Усетих как ме жилва ревност. Вече не бях единственият мъж в живота на Кая. Вечерта, когато младежите запалиха огън и започнаха да се забавляват, в мен нахлу още едно чувство – усетих се стар. Щях да изглеждам смешен, ако подскачах между тях не защото съм лош танцьор, а защото съм на половин век. Свих цигара от лютия тютюн и през дима усетих очите ми да парят. Стана ми смешно. „Стига мелодрами, Емил, има още приключения пред теб. Ако не ги преживееш, ще ги напишеш, а това също е преживяване.“ Загасих цигарата, оставих чашата си недопита и се прибрах. Тогава седнах на работната маса и започнах романа, който се оказа най-добрият от всички досега. След излизането му животът ми се промени. Получих няколко големи литературни награди. Вече бях международно признат писател – знаменитост. И също така бях мъж в кризата на средната възраст, което отново отвори врата за жените в живота ми.

Можете да поръчате романа тук

Следете новините ни в GoogleNews