След дълго отсъствие в книжарниците вече може да бъде открито ново издание на емблематичния български роман, вдъхновил филма на Въло Радев от 1975 г. – „Осъдени души“ от Димитър Димов.

Изданието се появява на пазара с майсторската корица на Дамян Дамянов и с логото на издателство „Сиела“.

Многопластова, богата и общочовешка драма, „Осъдени души“ е помитащата история за пагубната сила на предразсъдъците, вечните разминавания и сблъсъка на човека с историята. Едновременно личен и исторически роман, превърнал се в oсновополагащ предвестник на вечната класика „Тютюн“.

В края на Гражданската война Испания е обгърната в пламъците на хаоса. Разрухата, бедността и болестта са завладели държавата, превърнала се в център на политическите течения в Европа в първата половина на XX век.

В лагер за болни от тиф йезуитският монах отец Ередиа и английската аристократка Фани Хорн се опитват да помогнат с каквото могат на страдащите. И докато смъртта витае във въздуха, между двамата постепенно пламва дълбока и самоотвержена любов, която не се интересува от идеологии, религии и конфликти.

Но дали чувствата им могат да издържат сред сломяващия грохот на войната? И възможно ли е човек да намери спасение в свят, превърнал се в тържество на нещастието и угнетеността?

Въвличайки героите във водовъртежа на обществените събития, Димитър Димов рисува ярък портрет на една епоха, пропита с противоречия. Епоха, в която лозунгите говорят вместо хората, но войната в душите им се оказва много по-опасна и от болестта, и от греха, и от смъртта.

„Осъдени души“ е възхитителен роман за изкушенията и терзанията на разкъсваната от противоречия човешка душа, която сред касапницата на историческите събития все пак открива себе си.

Откъс

I

Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе. Той изпита тази насмешливост, едно, защото подобно вълнение изобщо не се яви у него, и друго, поради това, че Испания ни най-малко не бе се променила през време на скитането му по света.

Той видя същата España traditional, която бе оставил преди петнадесет години – надута, горда, благородна, но вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна демократичност и със спомена за славно минало, което изтъкваше навсякъде. Тази Испания сега приличаше на обеднял идалго, постъпил на дребна службица, но запазил в обноските си всичката гордост на своя древен род. В тоя дух поне се проявиха митничарите и граничният полицейски инспектор, когато видяха върху паспорта на Луис едно историческо фамилно име и си спомниха за височайшата телеграма, която бяха получили преди два дни от министерството. Надменното безпристрастие, с което се отнасяха към всички пътници, се удави веднага в редица церемониални поклони пред знатната особа с такова високо по¬кровителство, сякаш искаха да кажат: „Ние виждаме, че сте благородник, сеньор!... Ние ви почитаме и знаем как да се държим с вас, защото сме чиновници на аристократична държава и се гордеем с това“. Така те побързаха да спестят досадните гранични формалности и отказаха да прегледат многобройните куфари на дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус, който в Довил и Ривиерата бе известен под по-демократичното име Луис Ромеро. В тия куфари на знатния дон Луис се намираха немалко килограми от една напълно забранена за свободно търгуване стока, чието съществуване впрочем лицето, което бе изпратило телеграмата от Мадрид, едва ли подозираше.

И така дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус премина благополучно границата – едно преминаване, което основателно го изпълваше с тревога въпреки високото покровителство. Като отдъхна с облекчение, той се настани удобно в спалното купе на вечерния влак за Мадрид и търпеливо зачака тръгването му, понеже не искаше да се отделя от куфарите си.

Да се твърди, че Луис Ромеро водеше живот на политически емигрант, за какъвто се представяше обикновено, бе чиста лъжа, на която вярваха само добродушни стари господа пред чаша коктейл в казината на Виши или Биариц, с дъщерите на които играеше тенис. Да се каже, че скиташе из модните летовища като мошеник, бе по-точно. Въпреки това Луис Ромеро мислеше сериозно, че излизането му от Испания и не много почтеният живот, който водеше, се дължеха на обществени причини (които му дадоха идеята да се представя за политически емигрант). Тези причини бяха републиканството на Луис и феодалната строгост, с която някои испански благородници пазеха предбрачната добродетел на дъщерите си. Преди пет¬надесет години Луис Ромеро намираше тази строгост съвсем вредна за развитието на Испания. Той мислеше така, защото бе човек с напредничави убеждения, за какъвто впрочем го считаше и един републикански кръг в Гранада, макар в никоя система от прогресивни идеи да не бе казано, че промяната на обществото трябва да почне с промяна в отношенията ни към жените. Той считаше (в което собствено бе прав) съвсем глупаво и недостойно за един мъж да се ожени непременно за някоя Инес или Кармен само за това, че я бе погледнал или държал две вечери ръцете ѝ през решетката на пътната врата, както правеха кавалерите преди три века. Но на всички тия глупости под горещото слънце на Андалусия възмутените бащи реагираха с оплакване до краля, а понякога и с куршуми. След известно число неприятни инциденти от тоя род Луис Ромеро напусна Испания.

Той се установи в Париж, където животът му се стори много приятен. В нощните клубове прахоса с щедростта на всеки идалго малкото наследство, което получи от баща си, почтения, но не много богат благородник дон Порфирио Родригес де Ередиа, от къщата на маркизите Роканегра. Това наследство Луис получи, след като гранадският нотариус дон Пио Бермудо продаде старинната къща на рода Ередиа в Кордоба и няколко маслинови гори в подножието на Сиера Невада (латифундия¬та се намираше в провинцията Гранада, а маркизите Роканегра произхождаха от Кордоба) и след като раздели сумата на петнадесет дяла, т.е. на толкова, на колкото възлизаха члено¬вете на многобройната челяд на дон Порфирио – образец на съпружеска вярност – и на другарката му – плодовитата доня Кармен Ривера де Санта Крус от къщата на графовете Пухол. Всичките дъщери на дон Порфирио и доня Кармен се омъжиха щастливо за местни благородници, а всичките им синове заеха достойни места в армията, в кортесите и в черквата. Това бяха трите поприща, в които всеки испански благородник можеше да разгърне своите способности, без да урони достойнството си с плебейски труд в държавна канцелария, търговска кантора или индустриално предприятие. Всички Ередиевци бяха много достойни мъже, със строг морал, с боязън от Бога и с непоколебима вярност към бурбонската династия. Така поне бе досега. Поне един-двама от всяко поколение редовно ставаха монаси, по един-двама редовно стигаха чин адмирал или генерал и по един-двама редовно представляваха земевладелците от провинцията Гранада в кортесите. Само Луис, за първи път от два века, опетни честта на рода, като стана републиканец и скандализира няколко благородни девойки.

След като прахоса и последния франк от бащиното си имане, Луис почна да се издържа със заеми, които не връщаше, а после неусетно премина към контрабанда на валути, за да процъфти и намери призванието си в търговията с наркотични вещества. Как и защо стигна до тази срамна търговия, не представлява голям интерес. Можеше да се каже само, че причината бе пак жена. Луис се влюби в една кабаретна артистка на име Жоржет Киди, която по-късно преценяваше като глупава и вулгарна. Тя бе левантинка, с неопределима народност, един от тия мелези, които скитат из вертепите около Средиземно море и съединяват в себе си пороците на много раси. Лицето ѝ бе матово, с маслинен оттенък, както у испанките, но в чертите ѝ нямаше нито следа от изтънчеността на тези приветливи и целомъдрени жени. Очите ѝ, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената неподвижност на змия, а от тялото ѝ се излъчваше някакво лениво сладострастие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена – приличаше на горчиво-сладък банан – измисли един плитко скроен обир на американци, благодарение на който Луис попадна в затвора.

Като излезе от затвора, Луис отиде в Персия, където пак Жоржет Киди го оплете наново в мрежите на една банда от по-способни мошеници. Тази банда пренасяше опиум по дългия път между Цариград и Бомбай. Предприятието успя. Луис спечели пари и доби голяма опитност.

Всичко това не бе тъй просто и схематично, както фигурираше в показанията на Луис пред криминалните инспектори. Някогашният идалго – сега контрабандист – преживя нравствени сътресения, натрупа горчива мъдрост и стана мизантроп. Все пак той почувства странно съжаление, когато изгуби Жоржет Киди. Закла я един пиян морски капитан в Бейрут.

Луис Ромеро пристигна в Мадрид на другия ден към обяд. Синьото небе, познатите улици, родният говор го настроиха до известна степен жизнерадостно. В съзнанието му нахлу рой от спомени. Ето „Ретиро“ – разкошен парк и любовно гнездо на кралете, което човек можеше да разгледа само по благоволението на монарха. Сега паркът бе превърнат в обществена градина, наглеждана от пазачи в живописни дрехи, които напомняха някогашните бандити от Сиера Невада. Тук ставаха приказни летни балове, в които човек можеше да се почувства оскърбен от неравенството дори ако бе благородник. На един такъв бал Луис Ромеро в повишено настроение от напитките в бара бе извикал за голям ужас на всички присъстващи: „Долу монархията!“. Ето „Кастеляна“ и „Алкала“, по които половината Мадрид се изливаше в митингите на „Пуерта дел Сол“. Тук Луис бе опозорил рода Ередиа, като бе тичал, гонен от жандармите, и викал с всичка сила: „Да живее републиката! Долу кралят!“. Ето „Пасео де Реколетос“, където в часа на модната разходка човек можеше да види най-красивите жени в света. Ето „Прадо“, „Сан Херонимо“, „Площадът на лоялността“, хотел „Риц“, хотел „Палас“... Колко познати му бяха тия улици, тия площади, тия здания!... С какъв трепет пристигаше винаги от Гранада в Мадрид! Как го вълнуваха тогава жените, уличните безредици, конните надбягвания, боят с бикове! Защо не можеше да се радва така и сега?

Изведнъж той се почувства стар, уморен, разочарован и преситен от живота. Преди го дразнеше само монархията, сега – всичко. Родината му се струваше пъстър и глупав панаир, комична сцена, върху която жестикулираха и говореха с надутия патос на Гонгора побъркани от гордост благородници, облечени в брокат и дантели архиепископи, тореадори и севилски циганки. Вестниците предаваха с огромни заглавия речта на един генерал и програмата за поклонение пред мощите на някакъв светия. Ето афиши за една нова звезда на бикоборския небосклон – някой си Манолете, огромни пъстри плакати за андалуски песни на Кончита Пикер, за танци на Лола Флорес. Испания си оставаше същата, както преди петнадесет години, или по-точно някой отново я бе върнал назад след възхода през републиката. Но какво го интересуваше всичко това? По дяволите този панаир и всички зяпльовци в него! Луис Ромеро никак не бе виновен за глупостта на своите съотечественици, които още продължаваха да търпят олигархията на миналото, да се гордеят с живописните дрипи на традицията, да показват на света само цирковия блясък на религиозни тържества, на бой с бикове и андалуски танци – блясък, с който кюрета и благородници развличаха народа, за да не вижда нищетата си, за да заглушават протеста му, който заплашваше да им отнеме привилегиите. Но докато мислеше така, докато се откъсваше презрително от народа си, Луис Ромеро почувства горчивата самотност на човек без отечество, тъгата на скитник, който остаряваше и когото вятърът на съдбата гонеше по света като пожълтял от есента лист. В душата на Луис Ромеро царуваше пустота и студ. Сърцето му бе смразено от егоизъм и мизантропия. Всъщност Луис не притежаваше ни близки, ни отечество въпреки многобройните роднини, които имаше тук, и поклоните, с които властта го посрещна. Никога с по-ледени тръпки на меланхолия и по-ясно от сега той не бе усещал, че не е нищо друго освен международен мошеник, освен пропаднал идалго, освен нищожество, което бе прахосало младините си да тича подир жени и да кокетира с прогресивни идеи, да мами хората и върши срамна търговия под маската на политически емигрант, освен един най-вулгарен криминален тип, когото дори испанската полиция въпреки високите му покровителства веднага би поставила в затвора, ако знаеше с какво се занимава.

Таксито спря пред входа на хотел „Палас“. Няколко безработни дрипльовци се спуснаха веднага към автомобила и отвориха вратичката. След това с протегнати ръце мълчаливо зачакаха бакшиш като разорените грандове на Испания през Наполеоновото нахлуване. Може би това бяха бойци от бари¬кадите на гражданската война. И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите им.