Култура под карантина: 'По пътеките на Севера' от Мацуо Башьо в превод на Братислав Иванов (откъс)

Последна промяна на 19 март 2020 в 15:53 1309 0

По повод ограниченията за провеждане на културни събития на закрито, OFFNews стартира рубрика "Култура под карантина", в която дневната доза култура е напълно безопасна.

През 1689 г. великият поет Мацуо Башьо предприема пътуване до Муцу и Дева – най-отдалечените североизточни провинции на тогавашна Япония. Така се появява знаменитото му произведение „Оку-но хосомичи“ – По пътеките на Севера. По форма това е лиричен пътепис, но докато разказва за премеждията си по пътеките на Севера, Башьо неусетно ни пренася в едно пътуване с други измерения – пътуване към корените на японската идентичност. Заедно с автора ние ще посетим места, паметта за които е надживяла вековете − шинтоистки светилища и будистки манастири, скромни прибежища на знаменити отшелници и велики поети, места на разни подвизи и духовно извисяване.

Мацуо Башьо (1644–1694) е японски поет, най-известният представител на поезията от периода Едо. Приживе той е известен главно с работите си в колаборативния жанр хайкай. В наши дни той е признат за майстор на кратката форма хайку. Поезията на Мацуо е известна в целия свят, а в Япония негови стихове са елемент на множество паметници.
Роден е в небогато самурайско семейство. Мацуо Башьо е трето дете. Баща му и по-големият му брат преподават калиграфия в дворовете на по-богати самурайски семейства. Благодарение на това получава добро образование. В юношеските си години се е увличал по китайските поети. В тези времена книги вече били достъпни даже за дворяните от средната класа. Баща му умира през 1656 г. На 22 години Мацуо Башьо се оттегля в будистки манастир до Киото, където пише първите си версии и изучава поезия.

Мацуо Башьо служил при богатия и знатен самурай Тодо Еситади. От 1667 г., след като напуска службата си вероятно се премества да живее във Фукагава при Едо (днес Токио) при приятел. Тук той започва да пише хайку и да се задълбочава в поезията. Заема пост в държавната служба от 1672 г. Животът му на чиновник обаче не му се отдава и става учител по поезия. През 1680 г. той дава уроци на 20 ученика. Неговите ученици построяват първата му колиба от японски бананови стъбла (bashō-an), откъдето идва и неговият поетичен псевдоним. Въпреки успеха си Башьо се чувства самотен и започва да се занимава с Цен-медитация. През 1680-те Башьо се ръководи от философията на будистката школа Дзен, като в резултат на това в своето творчество полага принципа на „озарението“. През 1682 г. изгаря колибата му. Следващата година майка му умира. Учениците му построяват втора колиба.. През зимата на 1684 г. Башьо започва първата си, от четири обиколки, траеща до 1685 г. През 1692 г. му построяват третата Башьо-колиба, където се заключва и пише едно от най-известните си днес произведения. Тежко заболял той умира на 28 ноември 1694 г. в Осака.

Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология, и преводач от японски език. Завършва специалността Японски език и литература в Московския държавен университет и специализира в Института за японски език към Японската фондация. През 2009 г. по предложение на японското правителство е удостоен от НВ император Акихито с Ордена на изгряващото слънце за приноси в изследванията на японския език и разпространението му в България.

Откъс:

ПРОЛОГ

Дните и месеците са само наши гости по
пътя си във вечността. Така е и с годините, които идват и си отиват. Тези, които прекарват живота
си в лодка сред морската шир, както и тези, които посрещат
старостта с конска юзда в ръка, пътувайки ден след ден, също
са странници, а странстването е тяхната обител. И в миналото мнозина са срещали смъртта си на път.
От доста време вече не ме оставя мечтата да странствам,
понесен като самотен облак от вятъра. След като обиколих
различни места по морското крайбрежие, миналата есен
пометох старата паяжина от стените на покритата си със
слама колиба край река Сумидагава.
Едва отмина годината и сред облачна омара дойде пролетта, когато отново ме обзе желание да се отправя на път и
да премина заставата Ширакава. Сякаш някакъв бог изкусител се беше вселил в мен, а богът, покровител на пътниците, ме зовеше на път.
Каквото и да вземех, изпусках го от ръцете си. Накрая
закърпих скъсаната си дреха, смених връзките на шапката
си, загрях с мокса точките санри и заживях с мисълта за луната над Мацушима. След като продадох дома си на други
хора, временно се преместих в хижата на Санпу.
Вече тази колиба
други жители ще има –
куклен дом…
Прикрепих листа с първите осем строфи на тази ренга
към един от стълбовете на колибата.

НА ПЪТ

Сутринта на двайсет и седмия ден от третия лунен месец се отправих на път. Беше ранна зора,
луната вече се скриваше и светлината ѝ гаснеше, а силуетът
на Фуджи постепенно се открояваше в далечината. Сърцето ми се свиваше от мисли кога ли ще видя отново цъфналите вишни в Уено и Янака.
Още предишната вечер приятелите ми бяха дошли с
лодка, за да ме изпратят до Сенджю. Когато слязохме от
лодката, се замислих за трите хиляди ри, които ми предстоеше да измина, и се просълзих на раздяла.
Пролетта си отива –
плачат птиците,
сълзи в очите на рибите.
С този първи стих поставих началото на своя дневник,
но пътят още не спореше и сякаш нещо ме теглеше назад.
Приятелите ми гледаха след мен, докато се скрих от погледа им.

СОКА

И ето че през втората година на Генроку [1689],
въпреки очакваните трудности, които множат
среброто в косите, реших да се отправя на далечен път към
Муцу и Дева, за да видя с очите си места, за които само бях
чувал. В душата ми се таеше смътна надежда, че ще успея да
се завърна жив. Вървяхме през целия ден и привечер стигнахме до крайпътната станция Сока. По пътя най-много ме
измъчваше товарът върху костеливите ми рамене. Отначало мислех да тръгна без багаж, но нима е възможно да се отправиш на дълъг път без наметало, което да те предпазва от
нощния студ, без леко кимоно и чадър, без четка и туш, а не
можех да се откажа и от подаръците, които получих на сбогуване. Всички тези неща щяха да измъчват тялото ми по
пътя, но трябваше да се примиря.

МУРОНОЯШИМА

Поклонихме се в светилището в Муронояшима. Сора, моят спътник, ми разказа: „Това светилище е посветено на Конохана Сакуяхиме. Тя
се почита и в светилището на планината Фуджи. Упрекната от съпруга си, че е забременяла от друг, тя се заклела да се подложи на изпитание с огън. Съградила муро [килия], след което зазидала вратата, наклала огън и
сред пламъците родила сина си Хоходеми. Оттогава тази местност се нарича Муронояшима. Понякога се нарича и кемури [дим]. По тези места е забранено да се
яде рибата коноширо. Ето такова предание има.“

БУДА ГОДЗАЕМОН

През последната нощ на третия лунен месец
стигнахме до подножието на планината Никко
и наехме стая, в която да отседнем. Стопанинът ни се представи с думите: „Казвам се Буда Годзаемон. Започнаха да ме
наричат Буда заради моята честност и прямота. Настанете
се удобно върху ложето от трева и си починете добре през
нощта.“
Замислих се що за Буда, който помага на пътуващите монаси, се е появил на този грешен свят и реших, че
той не е някакъв мъдрец, а честен човек, отличаващ се с
твърдост, искреност и прямота; човек, който се доближава до представата за човеколюбивия.

НИККО

През първия ден на четвъртия лунен месец се
поклонихме в планинското светилище. Някога
планината се казвала Футара/Нико [Двукратно гневна], но
след като Кобо дайши построил в нея своя манастир, той
променил името ѝ на Никко [Слънчева светлина]. Светият
човек наистина е бил надарен със силата да прозре бъдещето след цяло хилядолетие. Днес светлината на Никко озарява небосвода, достига до всички кътчета на земята, а четирите съсловия пребивават в мир и покой. Преизпълнен с
трепет, засега оставям четката.
Свещена благодат –
сред млади зелени листа
проблясват слънчеви лъчи.
Лека мъгла застила връх Куроками [Черни коси], по
който все още има сняг.
Сора написа:
Избръснах си главата –
на връх Куроками
друга дреха обличам.

Истинското име на моя спътник е Каваи Согоро, а Сора е неговият поетичен псевдоним. Той живее в съседство
с мен и ми помага в грижите за вода и дърва за огрев. Този
път се зарадва на възможността да види Мацушима и Кисаката, като сподели с мен и пътните несгоди. На разсъмване,
преди да се отправим на път, той избръсна главата си, облече монашеска роба и смени името си на Сого. Затова и написа тристишието за планина Куроками, като особена сила
се чувства в израза „друга дреха обличам“.
На малко повече от километър по-нагоре в планината
има водопад, който извира от скален разлом и водите му
падат от около трийсетметрова височина върху изумрудено ложе от скали. Тъй като на водопада се любуват, скрити
в пещера зад него, той се нарича Урами-но таки [Водопадът,
гледан отзад].
За кратко
скрит зад водопада,
започнах летни пости.

НАСУ
В селището Куробане в Насу живее мой познат и
за да стигнем дотам, решихме да минем напряко
през полята. Докато вървяхме към селището, което се виждаше в далечината, заваля дъжд и се здрачи. Затова през нощта отседнахме в една селска къща и на другата сутрин продължихме пътя си.
По някое време забелязахме пасящ кон, а недалеч от него селянин косеше трева. Помолих го да ни услужи с коня
си и той, въпреки че изглеждаше груб и недодялан, както и
очаквах, прояви разбиране, като рече: „Как да постъпим?
Из тукашните поля се кръстосват множество пътеки и човек, който не ги познава, лесно може да се заблуди. Вземете
коня и като стигнете там, закъдето сте тръгнали, ще го върнете обратно.“ С тези думи той ни даде коня, а две дечица
ни последваха, подтичвайки след нас. Едното от тях беше
момиченце на име Касане. Това необичайно име ласкаеше
слуха и Сора написа:
Касане –
за нежен карамфил
име е това.
Не след дълго стигнахме до Куробане, привързахме към
седлото на коня торбичка с монети и го върнахме обратно.