Новата книга на Евгений Дайнов анализира историята през призмата на рокмузиката

"Духът на времето: Как стигнахме от Love Me Do до Доналд Тръмп" е новата книга на професор Евгений Дайнов, издадена от "Прозорец". 

Основната арена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и свързаните с нея култури, но включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и икономиката.

Днес подобни книги с дълъг обяснителен хоризонт са често срещано явление. Тази обаче е първата, която анализира последните десетилетия предимно през рок музиката.

За книгата си професор Дайнов казва следното:

"Всяка история е история на идеите, които са мотивирали хората да правят едно, а не друго. През 1962 г. настъпва силен трус в идеите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, веднъж освободени от външни пречки като индивиди, ще се съберат в едно ново общество, основано върху братството, радостта и солидарността: „Любов и мир“ Половин век по-късно, към 2016 г., внезапно се озовахме в свят на „Омраза и война“. Тази книга намира отговор на въпроса: „Къде сбъркахме?“, като проследява развитието, раздробяването и мутирането на идеите от Шейсетте в тяхното „друго“: как от проекта за световна солидарност между свободни индивиди се стига до груповия сепаратизъм, който доминира днес. "

Представянето на книгата е на 4 декември от 18 ч. в литературен клуб „Перото“.

За нашите читатели предлагаме откъс от книгата на професор Дайнов:

Основната тема на Шейсетте е единението – създаването на ново общество, което да не е разделено според тогавашните разделителни линии (класови, расови, полови), а е съставено от свободни и равни помежду си „кантиански“ индивиди, събрали се заедно на основата на принципи и ценности, различни от дотогавашните. Като основна тема в последвалите десетилетия постепенно се оформя точно обратното: сепаратизмът – все по-радикалното деление на хората на отделни, противостоящи си групи, събрани по признак, който не подлежи на промяна (бели, черни, мъже, жени, каталунци, шотландци, англичани, богати, бедни, образовани, необразовани, победители, жертви и пр.).

За да се стигне до съзнателно единение на основата на нови принципи, всички трябва да са еднакво свободни. Това е стартовата тема на Шейсетте: окончателното освобождаване на човека от наложените му условия и ограничения. Дотогава в историята се освобождават народи, нации или класи. Сега става дума за еманципация – за независимост от заварените условия – на индивида. И то не на малки, елитни групички индивиди, каквито опити има от края на XIX век в различни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като индивиди.

Това е ключов „кантиански момент“, пик на философския и политически либерализъм. Всеки конкретен човешки индивид се схваща извън всякакви свои определености – цвят на кожа, език, национална принадлежност, пол – като представител на универсалната категория „човек“. Мислейки себе си в универсални категории, хората могат да се обединят отвъд всички признаци, които инак ги разделят. И да заживеят заедно, свободни и непритеснявани. Или както го е казал (рок) поетът: He ain’t heavy / He’s my brother***.

За да се стигне до този момент, разбира се, всички трябва да могат да се включат; никой не бива да остава отвън поради някакви дискриминационни стени. Оттук и подкрепата през „дългите Шейсет“ за еманципацията на определени, зле представени тогава групи като жените, черните, хомосексуалните. Намерението е, веднъж преодолели бариерите на дискриминацията, всички те да се включат наравно с останалите – в качеството си на еманципирани от пречки индивиди, вземащи свободно решенията си.

Контракултурата на Шейсетте е взривоподобен израз на този стремеж. На мястото на отслабените стари общности (семейни, местни, национални, религиозни) тя се опитва да оформи цяло ново „контраобщество“, основано върху „контракултура“ – върху принципи, липсващи в обществото на родителите: обмен, основан не върху пари, а върху братство, солидарност и обич; вместо конкуренция – сътрудничество; вместо неравенство – равенство между расите, половете, класите, индивидите. Огромните рок фестивали, различните хипарски комуни, групите за взаимна помощ и обучение са само върхът на този айсберг.

Тези нови общности, структурирани покрай рокендрола, се появяват в онези общества, в които традиционните общности са най-отслабени. Както отбелязва Дейвид Боуи през 70-те години, в страни като Италия и Испания рокендролът не е възможен, тъй като семейните и клановите връзки са все още силни. Затова опитът за конструиране на нови общности се разгръща най-вече в онези либерални страни, в които индивидът вече се чувства свободен от род и клан – Америка и Англия.

Новите общности опитват да градят себе си на основата на... безкористната обич между хората. Както съобщават The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, важните теми в този процес са: All You Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, Манифеста от Порт Хюрън (1962) на американската организация „Студенти за демократично общество“, ни се предлага общество, основано върху „независимост“, „братство“ и „обич“.

След края на контракултурата, през 70-те години, се оформят по-малко амбициозни „алтернативни“ (както бихме ги нарекли днес) общности или субкултури. В обстановката на ненадейна икономическа криза, първата от трийсет години, своето значение като убежище от бурята възстановяват и традиционни общности като семейство, род и дори профсъюзи. Обществата обаче все пак стават по-фрагментирани; отпаднала е перспективата за появата на цялостно общество, основано върху братството между равноеманципирани индивиди.
Първите признаци за фрагментацията се появяват в рок музиката. Дотогава стремяща се към сливане на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на отделни, трудно общуващи помежду си жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хевиметъл, реге, диско, пънк, нюуейв, артрок, фънк. А еманципиращите се социални групи, излезли от Шейсетте – жени, черни, гейове, – не дават признаци, че някой ден ще се съберат в едно голямо общество, вече като напълно еманципирани индивиди. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на бъдещ „сепаратизъм“: моята група няма нищо общо – и не иска да има нищо общо – с твоята.

Рискът тук е появата на онова, което Дюркем нарича „аномия“ – на несвързан с останалите, самотен и невротичен индивид, подложен на страхове и истерии. Това става реалност през 80-те и 90-те години – годините, в които „потребителството“ окончателно се утвърждава като основна обществена перспектива. Според Андрю Мар „политиката (т. е. работата за общото благо) беше изместена от шопинга“, а според Роджър Осборн (автор на нашумялата книга Цивилизацията), вместо да следваме принципа на братството, предлаган от хипитата, „ние избрахме да пазаруваме“.

През 80-те икономическата криза от предното десетилетие е преодоляна. Човек отново може да има самочувствието да се отдели от своята група убежище и да се впусне самостоятелно във водите на живота. Но този път, макар масовата култура да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.
Не се появява онзи „самоактуализиращ се човек“, за когото пише в предходни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте. Индивидът не става и „автор на живота си“, както започват да пишат социалните антрополози (повтаряйки, разбира се, Джон Лок). Преди края на века се появява друг тип еманципиран индивид, преодолял ограниченията на заварените условия: безогледно алчният човек, описан от Джордан Белфорт в романа Вълка от Уолстрийт.
Потребителството обаче е самотно занимание. Човек, освен че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо според ценности, които подреждат света му и за които е готов на жертви. А ценностите не се раждат в самота – раждат се при общуването с други хора. Вън от подобно общуване, което е възможно само в рамките на що-годе трайна общност, човек е (по Аристотел) „или бог, или звяр; но не е човек“.

„Трудно е да бъдеш бог“, както предупреждават съветските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната повест от 1965 г. Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. „Принципът на удоволствието“ през 50-те години, взет назаем от Фройд и развит като позитивна програма за живот от мислителите на Франкфуртската школа – този принцип, свързвал се през Шейсетте с теми те братство и обич, мутира в хищническо трупане на предмети и ресурси, включително на власт; както и в разпищолено лично поведение и загърбване на елементарната учтивост в общуването.

Потребителството не е само безценностно занимание. То е активно-покваряващо занимание. Изтърбушеното откъм ценности човешко същество започва да се пълни с... неща. Stuff. Точно с онова, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и срещу което вдигат бунт в търсенето на духовни основания на живота си.

Следете новините ни в GoogleNews