Все пак, имената и епохите в историята са истински. И голяма част от онези, които са си мислели, че всичко им е позволено, от един момент нататък остават само минало. Малко или повече. Дори една прословута електронна игра днес може да наподоби само мистериите, жестокостта, славата и паденията, но не и да възкреси лицата от пепелищата на времето. Някои предпочитат чистата неподправена хроника. Други обичат да стимулират възприятията си с книга, филм или джойстик. Независимо от начина, от размитите от ветровете силуети в пепелта, от разкрасените митове или сухите факти – историята е това, което човечеството е преживяло. Онова, което не убива – поучава, но и смъртта на някои може да разгори живота и бъдещето на други. А хронистите носят тежкия кръст на истинността и отредената им участ да припомнят и съхраняват, да ровят назад за да посеят напред. Писателите пък имат правото да украсяват, да натъкмяват и предизвикват емоциите на читателите си. За да слушат, чуят и усетят с разума си повече хора: истината, която има да се казва и бива изречена.

Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е изтъкнат писател, есеист и критик, признат за един от големите класици в словенската литература за ХХ век. Автор е на пиеси и разкази. Следвал е в университета в Любляна и в Сорбоната, като съсредоточава вниманието си върху философия, религии, психология (той е сред първите, които прокарват идеите на Фройд в бивша Югославия). Работи като редактор във вестник, преди да се върне в Любляна и да стане писател на свободна практика. По време на Втората световна война участва в съпротивата срещу окупацията на нацистите в бивша Югославия. Освен романи, Бартол има публикувани и няколко сборника с разкази, както и автобиография. Интересът му към „Аламут“ се отключва по време на пребиваването му във Франция около 1930 г., но са нужни няколко години, докато проучванията му се превърнат в книга. Романът е преведен на 35 езика и е най-известната словенска творба в света. При първата си публикация книгата е посветена на Бенито Мусолини.

Романът му „Аламут“ (първа поява през 1938 г.; от сряда вече и у нас в изданието на „Парадокс”; превод от словенски: Георги Стойчев, Александра Ливен) ни връща в 11 век на територията на някогашна Персия, когато едноименната крепост е завладяна от исмаилитския вожд Хасан ибн Сабах. Позовавайки се на върховния принцип на исмаилизма „Нищо не е истинно, всичко е позволено“, той се самопровъзгласява за пророк и с помощта на красиви робини, вино и хашиш превръща градините около замъка си в измислен рай, закъдето само той притежава ключ. Чрез силата на сляпата вяра Хасан създава армия от непобедими воини, които не просто са готови да умрат, ами и копнеят за смъртта с цялото си сърце. Защото именно благодарение на нея ще попаднат в така желания рай, който едва са вкусили приживе. Чрез своята трагедия в пет действия, както сам я нарича, Хасан ибн Сабах достига до простичък, но фундаментален извод: „светът се състои от цветове, светлина и топлина [...] Това е вечно възраждащото се чудо на живота“. Нищо повече не е нужно, за да се заситят сетивата, а мислите и настроенията да поемат в желаната посока. И именно в това се крие неговата безгранична мощ, неговият истински ключ към рая.

Почти век „Аламут“ на Владимир Бартол е вдъхновение за редица творци, сред които и Уилям Бъроуз (за „Голият обяд“) и Патрис Дезиле (за видеоигрите „Assassin’s Creed“). Някои го възприемат като алегория на италианската репресия над словенското малцинство в Италия. Но „Аламут“ може да се разгледа като универсална алегория за човешкото общество, той ни въвежда в един на пръв поглед идеален свят със строго установена йерархия. Той е плод на въображението на Хасан ибн Сабах, узрявал с десетилетия, който най-сетне се материализира. Дори тогава обаче исмаилитският вожд не е истински автор на произведението си, защото в света, който той превръща в реалност, е залегнала прастарата идея за ислямския рай – с чудни градини, обитавани от неземно красиви хурии, където преданите бойци ще бъдат изпратени след смъртта си. И именно тези бойци, или федаини, са основното оръжие на ибн Сабах, той ги превръща в машини за убиване, които нямат страх и милост. Федаините са част от сложна йерархична стълбица и същевременно отстоят малко встрани от нея. Дълга обаче е редицата от звания, които се намират между ласиците, на дъното на пирамидалната структура, и върховния господар на самия й връх. „Крехки са основите на въздушната кула, в която Хасан заточва поданиците си. И все пак затворник е и той самият, задето вижда милионите звезди, но пътят му до тях „завинаги е затворен“ (а подкрепя моите наблюдения, че историята, хронистите и писателите могат да разпалят огъня на емоционалните възприятия на любопитните; а Бартол го прави красиво и мистично-завладяващо).

Откъси от „Аламут“ можете да прочетете в сайтовете „Аз чета“, „Под моста“ и "E-vestnik.bg". А аз ще добавя малки късчета от истинното време.

Аламут е планинска крепост в пустинните възвишения южно от Каспийско море, близо до град Казвин в Иран. Тя е построена през 840 г. на надморска височина от 2 100 м и става известна със своята непревземаемост. През 1090 г. Аламут се превръща в онзи ръкотворен рай на проповедника Ас-Сабах, който организира сектата на асасините. Крепостта е разрушена на 15 декември 1256 г. от монголския военачалник Хулагу хан. Втората по важност крепост на хашишинството, Масиаф, съществува и днес и е туристическа забележителност. Там – след като пребивава известно време в Аламут по времето на наследника на Сабах, Мохамед І – се установява Рашид ал Дин Синан, мистик, гадател, философ и почти пророк. Той е следващият, оставил следа в историята, предводител на хашишините.
Писмени източници от 12 в. споменават сирийските низарити като „хашишии”, персийските низарити също се наричат така. Различието е в двете течения на исмаилизма – между низаритите и фатимидските мусталити. Обвинявали хашишините, че са парии, низша класа, бедни са и ядат „треви”, но че пушат хашиш (което би било етимологично близко) не се е споменавало в тогавашните източници. В началото на 12 в. низаритите вече се пречкат на кръстоносците и тъй по времето на Дин Синан (1163—1193) пътешественици и летописци заговарят за „асасини”. Възможно е всички обаче да са обозначавани просто като следовници и потомци на Хасан ибн Сабах, т.е. „хасанити”.
Паралел с началния икономически подем по оста Рим-Берлин-Токио от края на 30-те години на миналия век (ала тук Дуче е твърде далеч от сравнението, освен жестокото утвърждаване на фашистката доктрина) обаче може да бъде направен. Създавайки практически крепост и държава, Сабах отменя селджукските данъци и налага на следовниците си да строят пътища, да копаят канали и укрепват твърдините наоколо. Негови проповедници обикаляли света и търсели редки книги и манускрипти, съдържащи различни знания. В Аламут били канени или направо отвличани учени и специалисти от различни области, инженери, строители, лекари и алхимици. Крепостта не напразно била смятана за непревзимаема. Отделно от всичко това, насам-натам из владенията на селджуците от нищото изниквали самоубийствено смелите му убийци, асасините, и сеели смърт и ужас. Подробности от собствената му налудност са пророческите му проявления, това че се самообявил за „Старейшината от планината”, че имал двойници. Коронен номер му бил да разговаря с отрязана човешка глава, която отговаряла на въпросите му. В действителност, бил е цар на манипулацията и фалшификациите и една от тъмните личности в старите времена.

Бартол е избрал да ни разкаже за един съмнителен – но пък измислен – рай като следва съдбите на младите момчета, които ще се обучават да убиват, изпълнявайки немислимите цели на вожда си. И на момичетата, доведени в крепостта, държани като затворнички, за да дадат биологична форма на обещанията за благини в този или другия, небесния рай. Мъжете вярват, че смъртта е мост към мечтите (защото като правило асасините се оставят да бъдат заловени след като изпълнят задачата си, и самите тях ги убиват). А жените са свободни само в мислите си – дали да прозрат, че изобщо не са онези хурии от бленувания рай, или че съдбата ги е превърнала в обикновени атрибути на мистични проповеди. Които са и канон и лудост. Просто пламъци в историята, които изгарят и жертвите и пророците.

Още по темата

07/09/2017

Книги

Лесно ли е да бъдеш Бог (2)

30/08/2017

Книги

Лесно ли е да бъдеш Бог

09/05/2017

Култура

Преводач на думи, превеждащ съдби

05/05/2017

Култура

Свидетелки на времето с женски лица