Лесно ли е да бъдеш Бог

Вампирът на Пелевин долетя на нашия книжен пазар

Емил Братанов Последна промяна на 30 август 2017 в 11:51 2536 1

Empire V корица

Вампирската империя на Виктор Пелевин „Empire V” е вече и на българския пазар благодарение на издателство „Парадокс“. В осмия си роман руският властелин на словото ни представя свят, управляван от Великия прилеп, в който прилепите-вампири са избрана каста. Както е отбелязано на сайта на гениалния вампир, на 25-и Виктор Олегович навърши 20000 дни, на 30-и, т.е. днес, поредната му книжна твар – родена между гламура и дискурса – долита на родния книжен пазар: с оригинална корица и година преди да е готов филма по романа.

Интересен е опитът на издателката г-жа Монова да осигури автентично илюстриране за книгата. Практически тя прави опит да се свърже лично и пряко с един от художниците от „поколението „П”. Sasha Berg (точно тъй държи да се изписва името му, на латиница) мълчи половин година, а сетне изведнъж и́ пише, че е готов да направи оригинална корица за българското издание. Споделя и визията си за някои от креатурите (летящи и нелетящи твари), раждани от въображението на родителя на лисици, котки, вампири, върколаци, богове и богини, халдеи и свръхчовеци. Преводач на „Empire V” („Ампир „В”, във вариант за заглавието, който също носи многопластов смисъл) е Боян Станков, а романът излиза под редакцията на Светлана Комогорова-Комата.

Въпреки, че романите на Виктор Пелевин са издавани у нас, за него самият се знае малко; той не дава интервюта, мистификация е дори рождената му дата. Масивният сайт, откъдето може да се почерпи информация, практически е фенско творение с благословията на писателя. Критиката у нас не иска, не обича или не се чувства готова да го поднесе на заинтересованите и любопитните и в последните 15-тина години се захваща с него по-малко от 5 пъти. Ако перифразираме една бележита реплика на героя от „Generation ”П” Татарски – „солидна критика за солиден автор” липсва у нас. Или – както пък заключава вампирът Митра от Викторовата Империя: „който не иска да работи като клоун за педерастите, ще работи като педераст за клоуните и за същите жалки кинти”. Е, понякога обстоятелствата те удрят по главата и се озоваваш… на интервю с вампир.

За Пелевин и фантастичните му произведения от времето на „постсъветския алегоризъм” има какво да се дискутира. Срещналият се с онзи от „поколението „П”, лисицата-върколачка, Рама-фон Щорквинкел/Щчоркин придоби нееднозначни впечатления, които ще сподели след още няколко дни за доузряване на по-плътен вкус. Ще ви предложим и едно от малкото интервюта на Пелевин, измъкнато от сайта му. И ще започнем с по пространен текст, писан от млада дама, очевидно добре литературно и лингвистично подготвена, за да се опитаме да възвърнем на българския читател вкуса към по-задълбоченото писане, в лек противовес на модните през последните години у нас, неясни по жанр, "ревюта" за книги в знайни и незнайни блогове с неоправдано самочувствие, които промиват мозъците на неизкушените млади читатели точно както го правят и халдеите на Пелевин. Но трудно е да бъдеш Бог, както в друго време и при други измислени обстоятелства възкликват даже в заглавие на книга едни двама братя фантасти.

Ксения Дякова:

Бележки на читателя в полетата на „Ампир В” (По едноименния роман на В.О.Пелевин)
(текстът е от личния сайт на автора, поддържан от неговото фен общество с личното му одобрение; прев.Александрина Петрова)

Книгата на В. О. Пелевин „Empire V” е най-удивителната книга на нашето време. От нея те хвърля ту в огън, ту в студ. Тя балансира на границата между най-жесток цинизъм и най-изтънчена лирика.

Всъщност, цинизмът и лириката не СА напълно балансирани. По принцип повествовянието щокира именно с унищожаването на човека. Мисля си, че книгата ще учуди дори този, който е запознат доста добре с философията на Пелевин. Още повече, че тя ни препраща съвсем определено към по-ранния му роман “Generation “П”. На първо място е очевиден паралелът в заглавията. Впрочем, съществува интерпретация, говореща за липсата на скромност у автора. Някога е съществувало „Поколението на Пелевин”, а сега – ето я „Империята на Виктор”. Забавно! Второ, налице е пространно тълкуване на идеите, огласени в “Generation “П”, което е и своего рода продължение: над умовете на хората господстват халде–пиари, а над халдеите, на свой ред – вампири-свръхчовеци.

Изначално книгата се възприема като своеобразен втори том, който очевидно развива все същата идея за изнасилването на човешкия разум, за грубата подмяна на истинските ценности с мними, за безкомпромисната обреченост на човешкия род на жалко живуркане. Само че тук това е по-твърдо изречено, тъй като главният героя вече не е човек, а вампир, уж по-съвършено и благородно същество. Затова и оценките са шаржирани: човекът е животно, биологичен вид, създаден за храна на вампирите; разумът, отличаващ го от животните, е паричната му жлеза; културата му – кюспе, отходен материал, останал от производството на пари.

Присъствието на очевидна повторяемост смущава. Струва ни се, че се извършва свиване на художественото пространство на автора, очертават се граници за поетиката. След прочитането на целия „сборник” с анекдоти (трябва да се признае – смешни), на изложеното в книгата и проблясването на поредните слогани, без да щеш, си задаваш въпроса дали писателят контролира оригиналността на материала. Впрочем, в този цикъл пелевинските анекдоти са, като правило, „лингвистични”: построени са върху игра с етимологията, синонимията, фонетични, дублети и т.н.

За сметка на такава конкретна преориентация на читателя на “Generation “П”, книгата сега напомня или своебразен коментар от типа „Бележки по страниците на „ Името на розата”, или на втора тухла от епопея, наподобяваща „Хари Потър”. В първия случай това разочарова, доколкото определено стеснява пространството на интерпретация на “Generation “П”; авторът отчетливо обяснява и какво е това зикурат, и как трябва да се изкачиш на него, и кои са халдеите, т.е. определено заема лидерска позиция, като отблъсква читателя встрани. 

    Във втория случай, с аналогията “Generation “П”, е още по-очевидно доколко в композиционно отношение произведението е фентъзи роман на възпитанието. Името на Хари Потър се появява още в самото начало на книгата; главният героя е обичайното надарено момче от небогато семейство, принудено да работи като хамалин; щрихират се знаци от своеобразен паралел на човешкия свят – V-тата империя и съществува импровизирано училище с вълшебни преподаватели. Забележителен е „добрият” и могъщ куратор-чародей Енлил Маратович, ала Дъмбълдор, който непрекъснато дразни с недоизказаните си истини, отлагайки от страница на страница окончателната инициализация с нещо подобно като „Но за това ще разбереш по-късно”. Прощалната фраза на Енлил Маратович след първата му среща с Рама „Радвам се, че отново си с нас” – почти дублира Дъмбълдоровското „Добре дошъл!” (и макар да е от филма, не противоречи на поетиката на романа „Ампир В”). Има и кръв, която (почти както) „сам знаеш Кой” или „Онзи, когото не трябва да назоваваме с името му” завоалира в примитивния евфемизъм „червена течност”, или още по-добре – „дума с буквата „к”. Още: „мисли от епруветката: препарат от кръвта на човека, предаваща човешкото знание на собственика и́ у вампира – „огньове на информационния фоерверк”. Това много напомня описаните в книгите за Хари Потър спомени, запечатани в епруветки, уж за да ги опазят при несанкционирано проникване във вашето съзнание и „активиране” в случай на преместване в Омут Паметта. В резултат на всичко това, дори си съставих формулата: Рама = ХП + ВОП (т.е. Потър плюс Пелевин; б.пр.).

Има и умишлено сладникави описания като следното: „Възрастните вярваха само на нея, но аз се досещах, че все някога и жабата ще излъже – а щуреца няма да може да бъде върнат…”. Тук жабата и щурецът са символи на отиващата си и идващата власт, на разрушавания и изграждащия се свят и т.н. Човек застава нащрек от факта, че деветнайсетгодишният герой разсъждава толкова много за съветската власт. Например на мен, двайсетгодишната, мисълта за съветската власт ми минава през ума именно по повод книгите на Пелевин. Не искам да се оправдавам, но това едва ли е обусловено от политическо безхаберие и т.н. Просто моето поколение се е родило и възпитало в практически друга държава. Затуй зад образа на Рама прозира отчетливо лицето на неговия създател. Това подсилва темата за пелевинското наблюдение – „в неговите книги между любовниците винаги лежи самият той (автор К.Д.)”.

    Много оригинални и интересни са метафорите, основаващи се на компютъра и конструкцията му. Например, сравнението на мозъка с харддиск и връзката с проблемите за изтичане на информация. Също и играта с руско-английското разположение на клавиатурата (кирилица-латиница), като огледало на новата реалност. Но понякога и тук се усеща определено прекаляване, например: „Да се изгради фундамент на националното светоусещане от комплект текстове, писани неизвестно от кого, неизвестно къде и кога, е все едно да се инсталира пиратскатата версия на Windows 95 на турски език върху сървър без възможност за ъпгрейтване, с дупки в защитата, червеи и вируси, отгоре на всичко с повредена от неизвестен майстор динамична библиотека *.dll, поради което машината записва на всеки две минути”. Това, разбира се, е оригинално, и смисловото намерение е ясно, но е някак неестествено, сякаш е създадено за красота, като самоцел.

И, разбира се, за тези, които имат проблеми с английския, книгата също ще бъде и изтезание: лично аз я четох с мюлеровия речник под ръка. Мисля си, че далеч не всички имат такива добри познания в областта на английския език като господин Пелевин. Макар, вероятно, това да ни показва една прогноза за езика на нашето скорошно бъдеще. За съжаление, подобни прогнози на писателя досега са се оказвали сполучливи.

Не бива да не се обръща внимание на следната забележка: „най-пошлият знак на нашето време е практиката да се назовават с чуждестранни имена магазини, ресторанти и дори написани на руски романи, сякаш искаме да кажем: ние не сме такива, ние сме напредничави, офшорни, евроремонтирани. Това отдавна не предизвиква у мен нищо друго, освен гадене”. Разбира се, появата на такава забележка е естествена за книга със звучното, произнасящо се трудно от руснак заглавие „Empire V”. Дали това е провокация към читателя или към критиците, дали е – уви! – просто опит (моля за извинение!) да си избършеш задника като изпревариш възможните упреци. Така или иначе, не особенно честен ход.    

    Същото се наблюдава и в следния случай: Московският карго-дискурс се различава от полинезийския карго-култ по това, че вместо манипулации с останките от чужда авиотехника, използва фокуси с фрагменти от заемния жаргон. Терминологичният камуфлаж в статията на „експерта” е не само разновидност на маскировка, но и бойна окраска. Вече отбелязах по-горе „манипулацията със заемния жаргон”, прокарвана в книгата на Пелевин. Звучи като заявление: разбирам, че това е кошмар, но е така.

Кратко казано, едната половина от книжката изгражда във въображението на читателя, на първо място, образа на автора – циник, чудовищно умен и жесток, зъл гений. Колко много струва дори една такава констатация: „Духовността на руския живот означава, че основният произвеждан и потребяван продукт в Русия са не материалните блага, а тежкареенето. „Бездуховността е в липсата на умение да се надуваш по правилния начин. Умението идва с опита и парите…” Макар на всички да им е ясно, че подобни истини са верни само наполовина, т.е. ако гледаш на тях от едната им страна. За този случай в книгата също е изведена формула: „аморално, но за сметка на това ефективно”.
Както и в цялата фентъзи литература, в голяма част от книгата е въведена условна, един вид специфична лексика и тълкуване на понятията, които се крият зад нея. Това са един вид термини, заключващи в себе си голям обем информация: гламур, дискурс, халдеи, препарат, агрегат „М5”, ум „Б”, Хартланд, хамлет, баблос и мн.др. Тази лексика функционира единствено в романа и без нейното пояснение, по-нататъшното му четене е невъзможно.

    Пелевин повдига съществения въпрос за изместването на литературата от филмите. Той нарича това „развит постмодернизъм” и го препоръчва като „култура на анонимната диктатура”: „Вашето поколение вече не познава класическите културни кодове. „Илиада”, „Одисея” – всичко това е забравено. Настъпи епохата на цитати от масовата култура, т.е. предмет на цитирането се явяват предишни заимствания и стари цитати, които са откъснати от първоизточника и обезличени до абсолютна анонимност”. Разбира се, тази мисъл не е нова, но вербално е формулирана блестящо и е въведена безупречно в общата концепция на книгата.

В романа присъстват доста пространни заемки от дискриптивната лингвистика, известни на всеки филолог, както и теорията за лингвистичната относителност на Сепир-Уорф, като главната идея е в това, че думите определят и формират човека, неговата култура и поведение: „именно думите създават предметите, а не обратното – пише Пелевин – всичко е направено от думи”.

Парадоксалното е, че целият необхватен цинизъм по отношение на човека и неговата култура, живот, труд, подчертава изключително изгодно финалните „сентенции”, „морала”, които извън контекста на цялата книга биха се възприемали като евтини общоизвестни истини. Потопени в контекста, тези истини изглеждат изстрадани и неминуеми.

    Първо, посредством личните преживявания на главния герой Рама, авторът показва, че баблосът е вълшебно питие, получено при циркулацията в човешкия мозък на мислите за пари, „кръвта на света” – това е също така и „ярка червена капчица на надеждата и смисъла”, „аленото цвете на надеждата”. „В човеците трептеше червената спирала на енергията, тлеещата граница между това, което те приемаха за действителност и онова, което се съгласяваха да приемат за мечта. Полюсите бяха фалшиви, но искрата между тях – истинска.”. Както винаги в прозаичната лирика на Пелевин, и тук присъства образът на децата, на детството: „… спомних си, че в детството си знаех всичко това. Виждах вампири, прелитащи през сънищата ми и разбирах, че те отнемат най-важното от живота” (курсивът мой – К.Д.). „Най-важното в живота” е капчицата надежда и смисъл, които човек трупа в себе си постоянно докато живее, а не циркулацията на пари́те в мозъка. Ето я втората – светла – страна на пелевинската философия, основана върху състраданието към човека, а не на неговото унищожение. Винаги е тъй при Пелевин, но не винаги е толкова ярко. Пелевин преминава към езика на масовата литература и мъртвородения език на интернета, за да обрисува достъпно човека в неговото робско положение, закрепостен и нещастен; за да покаже цялата чудовищност на създалата се ситуация, на системата за унищожаването на хората, превърнати в добитък.

                               

Това познание се реализира чрез образа на Рама – вампир, формален стопанин на човешкото стадо и потребител на вълшебния баблос, изцеден от човека. На практика Рама се оказва също толкова закрепостен, колкото и човека. Посвещаването му като вампир само му отваря очите за случващото се, но не го изтиква от системата, не го освобождава. Светът на вампирите напълно се дублира с човешкия свят. Баблосът, или по-точно това, което се впръсква след приемането му в мозъка, дава усещане само за минутно щастие: „невротрансмитерът” – агент, предизвикващ в мозъка последоватеелност от електрохимични процеси, изживявани субективно като щастие. Изкуственото щастие на вампира е забъркано от същата идея за парите и циркулацията на мислите за тях в хорските мозъци, както у самия човек. Вампирският свят има своя социална стълба, „началници”, към чиито имена се добавя бащиното име: „Ние също имаме своя йерархия”. За началниците достъпът до баблоса е по-свободен, отколкото за младшите вампири; те притежават тежкарски вили, имат свой си ограничен кръг от познанства. Вампирът даже се оказва в малко по-неизгодно положение от човека, доколкото от човек той се превръща в „кон”, средство за придвижване на всемогъщия „език” – в което се състои цялата му вампирска същност. В романа много пъти се мярка едно сравнение, илюстриращо това положение – Наполеон („език”) и неговият кон (човек). Има и епиграф по този повод: „Локомотивът е създаден мъдро, но той не съзнава това, и каква би била целта да се построи локомотив, ако в него нямаше машинист?” Вампирите се управляват от езика, хората – от вампирите; на практика аналогията е пълна и почива на принципа на тоталитарното управление.

    Още преди да е преминал посвещаването си, Рама казва: „…помислих си, че все пак, не съм станал докрай дявол, защото случващото се не ми харесва.” Съвсем очевидно е, че положението му на „дявол” не му харесва и на финала. Ако в началото на книгата това му се струва нещо ново и той с интерес опитва да вниква в ставащото край него и с него, то в края на романа той просто е принуден да се помири с факта, че е обречен. Всички въпроси, с които Рама се обръща към препоръчания му вампир-ментор – Озирис – са глобални: какво е това свят?, какво е Бог?, какъв е смисълът на живота?, къде е истината?

„Стана ми мъчно…”

- А ако я караме без философия? – попитах аз. – Честно? Присъства ли Бог в нас? Неудовлетворен от получените отговори, Рама настоява: „Защо всичко е толкова ужасно създадено?”. И има два варианта за отговори на въпросите, зададени от Рама. Първият се предполага от възможността за постановка на подобни въпроси. В действителност, Рама иска да чуе утвърдителен отговор, младият вампир жадува добро, надежда, смисъл, истина и Бог. Но има и друг отговор (всъщност, много отговори на много въпроси, но те се сливат в едно) и това е отговорът на Озирис – отричащ, брутално свързан с живота, реален, циничен: „Винаги може да се измисли заклинание, предизвикващо в невронните вериги на твоя мозък възбуждане, което може да се изживее като свещено дихание на истината.”

В книгата се осъществява диалог между двамата Пеливини: твореца, романтика, поета и Пелевин – циничния мъдрец.

Авторът предлага абсолютна алтернатива. Въпросът е в това на чия страна ще застане читателят, кой Пелевин ще предпочете, с кого ще се съгласи. Като цяло тези две страни съжителстват у всеки човек и това демонстрира сполучливо писателят. Професорът по теология, работещ като „наемна храна” в квартирата на вампира Озирис, казва на Рама: „Наистина нашата планета не е затвор. Тя е един много голям дом. Вълшебен дом. Това е дворец на Бога. Много пъти са се опитвали да убият Бога, разпространявали са различни клевети за него, дори в СМИ са съобщавали, че се е оженил за проститутка и е умрял. Но това не е истина. Просто никой не знае в кои стаи на двореца живее той, защото постоянно ги сменя. Знае се само, че там, където влиза Той, е подредено и гори светлина. А има и стаи, в които Той никога не влиза.”

Такива думи не изникват на празно място и в тях определено има истина. Но авторът не идеализира човека нито за секунда: произнасяйки своята „проповед”, професорът връчва на Рама визитка с надпис-слоган: „Към Бога чрез Словото Божие. Молитвен дом „Логос КатаКомбо”. Истината се изопачава в зависимост от чии уста се излива, защото човекът е човек, а в средностатистичния човек винаги съжителстват двама – поетът и предприемачът. Винаги е така в произведенията на Пелевин. Поетът пресича циника, а гениалният циник заглушава поета. Въпросът е кой кого предпочита да слуша. Поради това прозата на писателя е организирана без възможност нещо да се загуби.

Във финала, където тонът на повествованието е подчертано минорен, меланхоличен, раждащ се от обречеността и примирението, звучи реквием под формата на песен на „козела и гръцки бог, световноизвестния певец Мирча Беслан” (за Беслан е разбираемо) – „реквием като реквием, не по-лош от всеки друг”. Реквием за Рама, който пораства и се съгласява – „намира своето място в строя”, съзнава, че е безполезно да се съпротивлява. Той следва „дружелюбния съвет” на учителя по любов и бойни изкуства Локи: „Време ти е да се отървеш от тези леви тежнения. Трябва да пораснеш”.

Историята на обречения герой завършва както си му е редът, с порастването, от което, разбира се, ни е болно, както в случая с Холдън Колфийлд или с момченцето Алекс, и с приемането на отреденото място в системата, почти като в „1984” на Оруел.

        

Подписът на Рама под неговата „документирана слепена душа” – „Рама Втори, приятел на Ищар, началник на гламура и дискурса, комарински селянин и бог на парите с дървени криле – е твърде жестока самооценка, свидетелстваща за абсолютно отсъствие на каквато и да била самоидеализация, стремеж за самооправдание или илюзии за своя сметка.

Навсякъде е трудно да бъдеш писател. Постоянно да продаваш душата си на нас, читателите. Романът „Ампир В” за пореден път ни убеждава, че Пелевин не е модният Grand Master Beat на нашето време, изтъргувал популярни истини от сергията, както се мъчат да ни убедят през цялото време. А Писател. Мъдър и не лишен от душа.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

7671

1

Hissarion

30.08 2017 в 17:06

Малко старо, но все още бива. Новият Пелевин става все по-отегчителен за четене.