Преводач на думи, превеждащ съдби

Даниел Щайн, „преводачът” на Людмила Улицкая вече и у нас

Емил Братанов Последна промяна на 09 май 2017 в 17:39 4218 1

Преводач на думи, превеждащ съдби

Като реакция за 70-годишнината от края на Втората световна война, издателство „Парадокс“ подготви колекция от романи, посветени на едно от най-трагичните събития в съвременната история. Всички книги са маркирани със специално лого и мотото „Вчерашният свят, прочетен днес, за да има утре“, като вече могат да се намерят в книжарниците „Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах, „Крематорът“ от Ладислав Фукс и „Лека нощ, сладки сънища“ от Иржи Кратохвил. В два тома излязоха и три от произведенията на нобелистката Светлана Алексиевич, наново преведени и редактирани по изричното желание на авторката им: „Време секънд хенд: Краят на червения човек“ (прев. Ангелина Александрова) и дебютните и́ два романа „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели”, които се появяват отново на български близо 30 години след първото си издаване у нас. Те са публикувани в един том в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова–Комата. Колекцията ще включва още нови издания на „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих” от Лоран Бине, „Страна без любов“ от Жил Розие.

Вече е готов за среща с читателите и неиздавания досега у нас роман на Людмила Улицкая „Даниел Щайн, преводач” (превод на Александрина Петрова). Пишещият тези редове се „възползва” от досега си с текста като редактор, за да опита кратко да сподели впечатленията си. Всъщност, в заглавието Даниел Щайн може да бъде наречен по още няколко начина: разводач, разузнавач, преводач, спасител, даже нещо като „авантюрист на абсурда” (до един момент в живота си – по принуда, а после по собствено желание). За самата книга също ми хрумва обръщащ се словоред, еднакво верен: документален роман или романизирана документалистика. Наистина сюжетът следва една биография, а самият Даниел е действителна личност (не с това име). В интервю с Олег Кашин, препечатано в сайта на „Гласове” (29.11.2015 г.), Улицкая казва: „Над „Даниел Щайн“ плаках: защо не се намери на света силен талантлив мъж с твърда ръка, който да напише това? Защо точно аз съм длъжна да понеса този товар?” И допълва: „Литературата е по-точен термометър за измерване на историческите процеси. И значително по-интересна за четене.”

                                                  

Бих опитал да и́ отговоря. Ами, защото, и оригиналните скрижали, дадени на Мойсей на планината, отпървом били строшени, т.е. Десетте Божи заповеди най-напред така и не стигнали до юдеите (които по това време се възторгвали, че са избрания народ, само, когато им изнася). Спорно е и дали Шева Мицвот Бней Ноах (или Седемте Ноеви закона, Ноевия кодекс, които – според устната Тора, Талмуда, Бог дал на синовете на Ной, т.е. на цялото човечество) са били възприети в сърцата им. Понеже Бог кове нормите, а човекът гледа да ги заобикаля. Искам да кажа, че или си Даниел Щайн, превеждащият хора и души насам-натам, или не си. Какво значи ли? Ще трябва да прочетете, за да си отговорите сами. Издавам само, че е увлекателно написано и се чете с любопитство и увлечение.

             О.Руфайзен, преводач

Все пак: той е евреин, ала приема католицизма; работи при фашистите, но спасява сънародниците си, завръща се в Обетованата земя и се захваща да помага на араби и християни (като вярва, че неговият Йехова не е „гневливият Бог”, а миропомазващият в състраданието). И не е просто „прозелит”, т.е. онзи, който се стреми да разпространи и разпростре своето учение и да привлече, да обърне в лоното на своята вяра хора извън паството си. В повечето си действия Щайн – превеждащият думи и хора – излиза извън религиозните предписания и е просто един добър, страдащ човек. Не е „цадик”, нито маг, нито чудотворец или старейшина. Няма как да е сред петдесеттимата от групата на Шломо Горен, които през 67-а изкачват Храмовия хълм и влизат в зданието на Купола на скалата с Тората и рог от овен. И уж не е заклеймяван от авторитетните равини, но и не е добре приет в родината си.

Накрая (най-вероятно) е убит в нагласен инцидент от имащ му зъб субект, но Държавата и Църквата не пишат книга за него. Правят го един полски евреин, една американка и Улицкая. Ако съдбата му бе го унищожила в младостта му някъде из Съветския съюз чрез фашистите, сигурно името му щеше да бъде съхранено в Яд ва-Шем, Мемориала на Холокоста и героизма. Но той оживява, за да спасява други. Той е просто преводач.

Щеше да е много добролюбиво-поучително, ако написаното (събраното, украсеното и подредено тъй, че да те стисне за сърцето) от Улицкая бе някаква приказка. Притча. Животоописание на Свети Даниел, когото кармелитки спасили и обърнали в католическото вероизповедание… Ала животът и добрините му се простират в нашето съвремие. В една държава, където още могат да те умъртвят с верско проклятие. Където съществува Пулса де-нура! (Както обяснява равин Моше Зев Пизем в „Русская народная линия”, VІ.2014.: Този обред отделя душата на човека от тялото и е опасен и за провеждащите го, ако техния довод не е истинен, могат да умрат мъчително. Прави се в изключителни ситуации и само срещу някой, който твори зло срещу еврейския народ. В интервю раби Йосеф Даян, чието име в романа е променено и публициста-общественик Авигдор Ъскин, споменават свое участие в проклятието срещу двама премиери на Израел – Ицхак Рабин (1995) и Ариел Шарон (2005). Ъскин твърди, че лично е организирал „пулса де-нура” срещу Рабин. Месец след обреда, премиерът е убит. По-малко от половин година след този за Шарон, той изпада в кома, която трае 9 години, до смъртта му на 11.01.2014 г.) Има какво да се научи при прочита на житието на преводача Даниел Щайн и, уверявам ви, то оставя противоречиви чувства относно геополитиката, историята, религията и сблъсъците на индивида с околните и държавата.

Улицкая запазва някои факти и хора в романа си (почти) непроменени. Примерно: Давид Нойхауз е йезуит, настоятел на говорещите иврит католически общини на Латинския Йерусалимски Патриархат в Израел. За други подсказва на любопитните и паметливите. Малка книжка на пастор и изследване на профессор по социология предхождат труда на Улицкая. Но тя е превела най-чувствено живота, делото и съдбата на Щайн, един преводач, за да узнае света на четящите (поне) за него.
Време е да посочим действителния прототип на романа: Освалд Руфайзен, с монашеско име – брат Даниел; род.през 1922 г. (рожд.име Шмуел; Самуел) в Живец, Галиция, днес Силезийско воеводство, Полша – поч. на 30.07.1998 г. в Хайфа, Израел. Баща – Елиас, майка – Фани, по-малък брат Леон (изр. Ари, след като заживява там). Спасява от гибел стотици евреи в гр.Мирск (в романа: Емск). Онези, които са събрани на площада и разстреляни, преди неговото идване в Мирск (белорус. Мир), намират смъртта си на 9.11.1941 г. В бягството си се спасява в манастир при игуменката Бартковяк. Заминава за Израел (1961 г.). Става монах-кармелит. До кончината си живее в манастира „Стела Марис” в Хайфа и е пастор в общината на евреи-християни „Св.Иаков” при католическия храм „Св.Йосиф” в Хайфа. Голям обществен отзвук предизвиква съдебното дело и обжалването по молбата на Руфайзен за израелско гражданство по Закона за завръщането. Описва сам одисеята си в „Автобиография”, публ. в Полша под ред. на проф.д-р Бенигнус Йозеф Ванат, известен историк от Ордена на босите кармелити.

Историческите процеси действително са по-възприемливи за четене в литературна форма. А Даниел Щайн няма нужда да бъде определян. Той е Човек. Вярваме, че е един от мнозина. И това е достатъчно.

ПС. Издателката ми разказа, че доста време е отнело консултирането с учени хора от езиковедските среди, преди да се окаже, че най-правилно авторката трябва да бъде изписвана като Улицкая.