Какво е щастие? – Да имате приятел, който е наел къща на морето и ви кани на гости в края на лятото. Какво е пълно щастие? – Тази къща да е на остров, обгърнат в тайнственост и мистерии, с една дума Самотраки.

С Боян сме напълно щастливи. Нашият домакин и спасител от градската центрофуга е Сотир. За да работи, му трябва само компютър, добра интернет връзка и доста мозък. Той има и трите. От април до октомври живее тук, смята, че в предишен живот е бил камък на този остров и всяка година се връща, за да си тежи на мястото. Кани стари и по-нови приятели през цялото лято, за да има компания, някой да прави калабълък около него, докато той бачка и изкарва пари. Така всички са доволни. Сега е наш ред.

При пристигането ни се разминаваме с позната от предишни лета двойка. Гриша и Деси ще отплават с яхта за Лимнос, после Лесбос, Хиос и накъдето ги отнесат вълните. Завиждам им. Няма “бяла завист”. Тя е или черна, или зелена, в моя случай е морско синя.

С фериботa доплават и други стари познайници - Манол и Галя, вечните влюбени. Живеят от години заедно, но нямат брак, защото подписът убивал истинската връзка. Дали? Познавам доста “убити” връзки, които се радват на дълъг живот, а може и да е агония, знам ли. Двамата са заклети планинари и още на другия ден ще тръгнат да покоряват върха на тукашната планина. Щели да търсят Посейдон, легендата мълви, че оттам богът на моретата наблюдавал битките през Троянската война. От морското равнище до над 1600 метра за една несигурна среща - не, мерси! Божествените висоти не ме влекат, а и знам, че “от Витоша по-високо нема”. И за да е по-трудно, двамата ще катерят целия маршрут пеша. Това, което сам си причиниш... сещате се. Все пак, са разделили пътя с две нощувки на качване и слизане в Хора - старото главно градче на острова, разположено и укрепено нависоко, за да вижда приближаваща от морето опасност. До него стига нормален асфалтов път, но това е обидно лесно за нашите катерачи.

За нас остават по-достъпните земни радости. Сутринта дълго се наслаждавам на играта на слънцето между клепките ми, вдишвам морския въздух примесен с аромат на кафе. Време е блаженото безделие да започне. Манол и Галя още в зори са поели по стръмните планински пътеки, Боян е приготвил кафе и лека закуска, Сотир вече е заел позиция зад компютъра. На мен се пада мързелуването - това го мога най-добре. Днес нашият домакин ще има повече работа на клавиатурата, затова решаваме да го оставим да се труди на верандата с изглед към морската шир - ех, мъка! Тръгваме на опознавателна обиколка на острова с уговорката довечера да се видим в близката рибна таверна.
Здравей, Самотраки, очакваше ли ни? Този остров не е от общителните. На пръв прочит ни се струва малко скучен към селски, въпреки че е родно място на Нике - богинята, носеща победа, но дори тя е предпочела Лувъра. Козите преобладават над хората. Това, че няма пясъчни плажове с изключение на няколко достъпни само с лодка, го е спасило от пълноводния туристически поток, който прелива по популярните острови, но го е лишило от оживлението и пъстротата на типичния летен морски курорт. Боян дори дръзва да изрече еретичната мисъл, че можем да съкратим престоя си. Преди да се разочаровам, още се надявам да открия някакъв чар, поне скрит чар.

Вечерта сме в уговорената таверна. Сотир ни е изпреварил и вече е поръчал богата трапеза за добре дошли. Наслаждаваме се на морската кухня и леденото узо. Споделяме първите си впечатления, които са далеч от възторга, а той кима и се усмихва загадъчно:
- Още не сте усетили острова. Изчакайте.

Хапваме и пийваме до насита, но когато идва време за сметката, донесена на хвърчащо листче, виждам, че там се мъдрят едни тиквички, които наистина поръчахме, но така и не сервираха. Обръщам внимание на келнера, като внимавам да не го смутя. Съвсем невъзмутимо той отвръща, че знае, че ги е забравил и нагло пита искаме ли да ги донесе сега. Не, искаме да ги извади от сметката. Великодушно ни разрешава ние да го направим и се отдалечава, сякаш е приключил с нас. Няма да си разваляме настроението, плащаме и ставаме.

Наближава полунощ. Прибираме се бавно по крайбрежната, от която тръгват няколко преки и очертават малкото пристанищно градче. Повечето хора още са по масите на терасите или на двора под асма или разклонена смокиня - вечерят, допиват си, приказват си, чува се смях. В дълбочина се виждат осветените холове и кухни. Не видях работещ телевизор, колко хубаво!

След още един ден шляене по каменистите плажове е време да посрещнем нашите планинари. Завръщат се в окаян, но победоносен вид. Ожулени колене и лакти, изгорели рамене, обелени носове, уморени до изнемога и на всичкото отгоре... щастливи! Както се очакваше, Посейдон не се явил на срещата, но затова пък ги поздравил с гъста мъгла, раздухана от режещ вятър и ги окъпал със ситен студен дъждец. Разказват за подвизите си, сякаш са покорили Еверест. Това трябва обилно да се полее. Тръгваме да търсим нова таверна.

По време на цялата протяжна вечеря Манол и Галя не спират да показват обичта си - погледи, докосвания, целувки по косата, хванати ръце и всички подобни признаци на неизлечима любов. Обикновено поведението им предизвиква умиление в околните, само на мен ми сладни вповече. Може би защото, както се казва в един филм, “знам какво направи миналото лято”. Беше на друг остров и друго море. Горещите летни нощи са заредени с безсъние и подмамват някои към грях, други към самотни разходки. Та, за Манол и Деси беше грехът, за мен - самотната разходка. Откраднатите ласки са най-страстни, жаждата - по-ненаситна, изневярата потъва в мрака. Понякога е твърде късно да издадеш присъствието си и си принуден да се спотайваш, докато любопитната луна зяпа отгоре и не ѝ пука. Тя е виждала всичко. Чувствам се гузна за трима. Може би затова с Гриша и Деси се разминахме толкова набързо тази година. Тръгнали си по-рано, като разбрали, че ние с Манол и Галя идваме, уж да не се пренаселва къщата. Манол не допуска, че знам. Деси може да се досеща, затова избягваше погледа ми. Никого не съдя, всички сме грешни. Ще погреба тайната им, на която неволно станах свидетел, заедно с мен, но тези непрекъснати цунки-мунки ми фалшивят. Както и да е - мир и любов!

Всичко сме изпили, всичко сме изяли, приказките никога не свършват, но е време за сметката. Келнерът идва и изписва с пръст нещо на бялата покривка. Гледаме го недоумяващо. Той повтаря движението - някакво число. Това е сумата, която дължим. Този път няма дори бележка.

- Тука е така - осведомява ни Сотир. - Ще свикнете.

На другия ден ще отидем до източната част на острова. Според Сотир там бил духът на Самотраки - да видим.

Пътьом минаваме през древно ритуално светилище на “старите богове”, които и да са те. Останали са каменни колони, очертания на сгради с неизвестно предназначение, фризове, арки. Ще ми се да усетя нещо мистериозно и божествено, но не, не се получава. Камънакът си е камънак, няма дух или поне аз не го долавям.

Малко по на изток се озоваваме в съвсем различен пейзаж. Мрачните черни скали се заменят от свежи зелени гори от чинари и дъбове, сред тях текат буйни ручеи, шарената сянка е мека и гостоприемна, диша се леко. Стигаме до красив водопад, още малко катерене и ето го вторият. Около водопадите са се образували езера със студена, но не ледена вода. А около езерата са се излегнали на групи или двойки… древни траки? Не, оцелели хипита, цяла колония. Повечето са както ги е майка родила и това е най-естественото, което можеш да очакваш тук. Някои медитират, други си напяват нещо, дочува се китара в ритъм с тарамбука. Друг свят! Дискретно се долавя мириса на марихуана и още нещо, може би опиум. Още не разбираме точно къде сме попаднали. Преминаваме в мълчание по странични горски пътеки и виждаме указателна дървена табела със стрелка, на която на гръцки и англиийски грижливо е написано: “КЪМ РАЯ”. Не, рано ни е още. А и едва ли някой от нас един ден ще получи виза за там, Сотир има шанс.

На връщане минаваме гората в мълчание. Всеки осмисля за себе си изненадата от видяното. Къде бяхме всъщност? Да не би да попаднахме в сцена от филм?

Вече седнали отново на маса, Сотир, нашият духовен водач и домакин ни разказва. Хипитата се появили на острова преди няколко години. Постепенно заселили гората с малките си палатки, други се разположили на брега. Предвидливите местни власти веднага ги снабдили с химически тоалетни и генератор за ток. Не пречат на никого, живеят си техния живот, изработват дребни украшения, хващат се тук-там за няколко дни на работа, колкото да купят най-необходимото от близкия магазин и отново потъват в безвремието си. Вечер понякога обикалят уличните заведения, свирят и припяват техните си песни за дребни монети. Не се натрапват, не търсят внимание. Според Сотир сред тях има медицински сестри, пенсиониран архитект, бивш военен летец и други специалисти, които хипарстват само по време на отпуската си, останалите са пожизнени хипари, но никой не знае къде зимуват. Пак според Сотир откак те са тук, времето тече по-бавно, тоест - ще живеем по-дълго, нали? Тази аритметика ми харесва и внушавам ли си или не, но ритъмът на всичко от тази вечер определено се забавя. Може би духът на древните траки, населявали някога това парче земя, се е вселил в тези едновременно свободни и затворени в себе си хора, недопускащи съвремието да ги опитоми и вкара в релси.

За пореден, но не последен път разплащането е забавен актьорски етюд. Сотир вика сервитьора. Той идва и хвърля бегъл поглед на масата. После вперва очи в звездното небе. Застива така, сякаш чака просветление отгоре, само устните му леко помръдват. Най-после отговорът му се дава и той шепнешком го свежда до знанието ни. На този остров не ползват касови апарати. Нужната информация идва свише. До края на престоя си вече въобще не искаме сметката, просто питаме колко дължим, казват ни някаква произволна, но поносима сума, плащаме и това е. Изглежда ни естествено.

Вечерта, преди да заспя, си спомням за една любима книга - “Острови на течението”, Хемингуей. Винаги съм искала да попадна на един от тях и ето че най-после се случи. Макар и далече географски, Самотраки е един от тези острови оставени на течението на времето. Тук то тече с естествения си ритъм, никой не го гони, никой не го изпреварва. Дните просто минават, без да ги броим. “Отровата” на магичния остров постепенно навлиза все повече във вените ни. Все по-малко ни се тръгва, все повече ни се остава без срок докога и защо. Ставаме все по-лениви, оставяме времето да изтича свободно. Изоставили сме обичайната гоненица с дните и те не ни припират, дори понякога сякаш спират за малко да ни изчакат. Къпем се в минералните извори и събираме здраве за телата и душите си. Който иска, спи до обяд, който иска - спи и следобяд. Общо взето, вечер сме по-активни, като хищниците. Ловуваме звездни нощи, летни прегръдки, солени морски целувки. Мистериозният островен дух все повече ни опиянява, узото също има принос.

Трбява да си тръгнем, докато още можем. Сотир вече се е заплел в сладките окови на блаженството и не мисли да ги сваля. Всъщност, той е по-свободен от всички нас. Всеки остров си има своя фен-група. Нашият Сотир е от ветераните на тукашната.

Една сутрин с мъка събираме багажа и с останки от решителност поемаме към пристанището. Фериботът ни чака със зинала паст. Сега той е хищникът, а ние сме плячката. Ще ни погълне и ще ни върне там, откъдето сме дошли - в месомелачката на всекидневието. Качваме се, без да поглеждаме назад, може да се разколебаем. Сред пътниците има и хипита, които се връщат към сушата, наречена цивилизация. Не, телата им се връщат, а душите им остават тук да ги чакат.

Освен пътните сакове, всеки от нас е нарамил и по един товар спомени. Те ще ни топлят, когато стане студено.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.