Народният съд – кървавата машина на Отечествения фронт

Настоящото изследване обхваща причините за появата на т.нар. „Народен съд“, хода на неговите заседания и последствията от решенията му. Анализът се обосновава на документи и спомени, като се стреми да представи тази така полемична тема по един обективен и достоверен начин, оставящ на заден план емоциите и политическите пристрастия.

Народният съд продължава да бъде едно от най-дискутираните събития от българската история. Дали заради начина, по който е създаден, големият брой присъди или дори самият факт, че за първи път се търси наказателна отговорност от толкова голям брой представители на властта, армията и полицията. Във всеки случай трябва да си дадем сметка, че това е едно явление, което оставя трайни следи в българското общество, в българската история, в българското съзнание с различни оценки за неговата същност, задачи и резултати.

За да изясним ясно причините относно тези различни интерпретации, трябва на първо място да разгледаме епохата и условията на това необикновено явление, както и историята на самата идея. Нека започнем от втория елемент. Народният съд не е нещо съвършено ново за българското общество.

Още през ноември 1919 година парламентарната група на комунистическата партия внася законопроект за „Съдене виновниците за народната катастрофа“, търсейки отговорност за поражението в Първата световна война и последвалия Ньойски договор, който бележи Втората национална катастрофа. Не бива да забравяме и че кабинетът на БЗНС начело с Александър Стамболийски организира през 1922 година референдум за съдене на министрите от кабинетите на Иван Евстратиев Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов, като виновници за двете национални катастрофи.

Идеята се появява отново след избухването на Втората световна война през 1939 година. Така в обръщение на ЦК на БКП към българите от есента на 1941 година институциите и силовите структури са предупредени, че за своите деяния ще бъдат „изправени пред народен съд“. Такива послания се отправят и в края на 1942 година по Радио „Христо Ботев“ (радиостанция на комунистическата партия, която излъчва от СССР по време на войната). През март 1943 година e дадена по-ясна представа за един такъв съд и задачите му. Отново по Радио „Христо Ботев“ се оповестява, че той следва да се създаде при комитетите на ОФ и да се отнася до случаи на „шпионство, издайничество и провокаторство спрямо организациите на Отечествения фронт и неговите дейци“.

Но възникването на народен съд като орган става възможно едва след преврата от 9 септември 1944 година, с който на власт идва правителството на Отечествения фронт (ОФ). В България навлиза съветската армия. Новото правителство незабавно иска от СССР примирие и настъплението е спряно. Бъдещето на България вече зависи от коалиционното правителство на ОФ (съставено от БРП (к), БЗНС, БРСДП, Звено и т. нар. независими интелектуалци) и външните фактори, между които Москва има първостепенно значение.

Т. нар. Народен съд е създаден с „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“, приета на 30 септември 1944 година и обнародвана на 6 октомври същата година. Тя се отнася за регентите, министрите, депутатите от 25 ОНС, висши духовници и военни, както и други лица, отговорни за провеждането на българската политика в периода 1 януари 1941 – 9 септември 1944 година.

Съгласно наредбата делата трябва да приключат в изключително кратък срок – до 1 януари 1945 година. Това обаче се оказва невъзможно поради големия брой подсъдими, изпращането на част от държавния елит в Москва и статутът на военните. За това допринасят и различни грешки – неправилно изписване на имена, прехвърляне на обвиняеми между състави, присъствието на подсъдими в повече от един обвинителен списък.

Интерес детайл от Наредбата е, че в нея първоначално липсват регентите. Причината за това е, че са отведени в Москва за разпити и известно време липсва информация относно тяхното положение и начинът, по който ще бъдат съдени. Тази неяснота провокира запитване от Трайчо Костов до Георги Димитров: „Кой и как ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под съветско попечителство. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или трябва да ги съдим задочно?“

Прочетете целия текст в "Българска история"

Следете новините ни в GoogleNews