Войникът, когото наричат ''Българинът''. Иван Древов от Кулевча воювал 19 месеца в Украйна

Иван Древов е бесарабски българин от село Кулевча, Одеска област. 19 месеца воюва в състава на 35-та бригада на Морската пехота (от 24.02.2022 г. до септември 2023 г.). Носител на награда „Златен кръст“, връчена от главнокомандващия. Артилерист. Живее и работи в Одеса. Женен, баща на две деца.

Разкажете за живота на бесарабските българи от Вашето детство?

Моите предци са дошли в Кулевча, Украйна, през 1830-та година. От тогава тука живеем. Трудолюбив народ сме. Моите родители са от работническо семейство, не са началници или директори. Работяги. Изглежда ми, че Бесарабските българи много се отличават от нашите предци. Все пак вече 200 години живеем тук и се получава, че сме приели повече тази култура. Кухнята ни е много вкусна. Даже, може би, по-вкусна отколкото в България. Аз съм бил няколко пъти в София, във Варна и ми изглежда, че бесарабската кухня е най-вкусна, заедно с грузинската. Широтата на бесарабските степи няма граници. Трябва да ги обичаш, да живееш там, всичко това е Бесарабия.

Какво е отношението Ви към България?

Прекрасно се отнасям. Ние обичаме тази страна. Отбелязваме празниците. Трети март, Гергьовден... Бил съм във Варна много пъти, в София един път. Много красива архитектура има в София. Отнасям се много положително към България. Но ми се иска да има малко повече подкрепа, политическа и гражданска. Тези хора, които не са почувствали какво е това нещо война, четат само от медиите… На практика се случва нещо страшно. Руснаците дойдоха при нас, в Украйна, както турците преди са дошли в България. И какво ще им бъде на българите? Сега аз задавам въпрос на тези хора, които ще ни четат. Какво ще им бъде, ако турците утре кажат, че България е изконна тяхна земя и ви завладеят обратно? Този въпрос искам да го задам на тях.

Какво трябва да направи България, за да помага достатъчно на Украйна?

Аз не съм политик, за да разбирам какво трябва да направи. Понякога и мълчанието е помощ. Понякога непомощта е също помощ. И серията нерезултати е също резултат. Проблемът е, че тук не можем да разберем какви е позицията на България сега. Или да помага, или да не помага. Или да подкрепя руснаците, или нас да подкрепят. Те сами не могат да се определят. И нерезултатът също е резултат. Ако ни бяха казали „не“, то ние щяхме да разберем, че е не. А така се получава като нож в гърба. Ние сме в Европа, и ние също, много бесарабски българи сме с флагове. Аз вкъщи имам знамето на България, в телефона имам много български неща. И ние много често слушаме българска музика. Аз много обичам песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България“ – много хубава песен. Най-хубавият химн в света е украинският, и след това българският. Който го разбира, знае, че българският химн е много красив. Ако бях политик, разбира се, щях да предприема някакви мерки, за да ни помагат в унисон. Но те сега не ни помагат, виждате, те не могат да се определят. Казаха, че ще дадат дизел, а го продадоха.

Какво бихте казали на тези наши сънародници, които вярват на руската пропаганда, че Украинската държава притеснява бесарабските българи?

Аз съм се родил преди 42 години, тогава в Съветския съюз. Вече 33 години Украйна е независима и никога не съм почувствал, че Украйна ни притеснява. Единствено има езикова бариера за старото поколение, поколението на моите родители, които наистина не знаят украински език. Но никога не е имало въпроси. Това е просто популизъм от руска страна, за да нагнетяват обстановката колкото се може повече. Няма никакви притеснения. Ние имаме същите права, които имат в западна Украйна, в Лвов, в централна Украйна – Житомир, Полтава, и Донецк и т.н. Законодателството при нас е еднакво.

Иван Древов, личен архив

Какво бихте казали на българите, които подкрепят Русия?

Бих им пожелал да си отворят очите. И да си спомнят за своята независимост. Ние сме независима държава, ние не сме нападали руснаците. Те ни нападнаха. И искат принудително да ни вземат под тяхно влияние. Президентът на съседната държава заявява публично, че иска влияние над Украйна. Този въпрос може да се пренесе върху гражданите на България. Как те ще погледнат, ако сега Гърция, Румъния или Турция завземат част от земята им. Как ще реагират? Нека се поставят на наше място. Турците днес могат да дойдат и да кажат, че 500 години са управлявали България и да окупират част от земя. Връщам се на предишния въпрос. Тази същата пропаганда започна с езиковата бариера, че притесняват рускоезичните на Донбас и това е една от причините, уж поради която Русия нападна. Няма такова нещо. Това е просто пропаганда. Вашите съграждани нека се поставят на наше място.

Разкажете за Вашата позивна.

Моята позивна е „Българин“. Най-просто казано тя е такава, защото аз съм българин, предците ми са от село Кюлевча, Шуменска област. Преди 200 години са дошли тук. Също заради гонения те са искали по-безопасно място за себе си. А аз не исках да бягам никъде. Осъзнато отидох на война на 24-ти февруари, за да защитя своята страна, нейната независимост и своя край. Съответно, както моята националност е българин, позивната ми стана „Българин“. Даже във военният ми билет е написано, че аз по националност съм българин.

Как взехте решение за отидете на война и семейството Ви как го прие?

Семейството ми не знаеше, че отивам на война. На 24-ти, когато всичко това стана, аз отидох да защитавам страната си. Майка ми и баща ми узнаха след 2-3 дена. Аз не им казвах, но тъй като всеки ден се чуваме по телефона, съответно трябваше да узнаят. Каза им съпругата ми. Със сълзи го приеха, защото войната е лошо нещо. Ние за войната знаехме само от телевизора и от военните книги. Двете ми деца бяха непълнолетни, родителите ми са инвалиди, което способства да завърша службата си след 19 месеца. Аз не съм бягал от войната. Уволних се, защото родителите ми са много тежко болни. Имах основание да не отивам на война, имам право на законна отсрочка. Родителите ми са инвалиди 2 група, пожизнено. И то отдавна, не са станали инвалиди по време на войната.

Баща ми три години вече е лежащо болен. Мама става по-зле, защото много се притесняваше за мен. Сестра ми се грижеше за тях. Но се обади и каза, че е уморена и повече не може да се справя и с двамата. И аз взех решение. Чаках държавата да ни освободи, както обещаваха, година, година и три месеца, после година и половина. Аз изчаках 15 месеца, 18 месеца и когато станаха 19 месеца, написах рапорт, защото бях много нужен на своето семейство. И правилно съм постъпил, защото мама неотдавна получи инсулт, много тежък, и сега и тя е на легло. Това вече Ви го разказвам като оправдание, защо не продължавам да служа. Както казах, родителите ми узнаха по-късно.

Жена ми разбра на 24-ти. Отидох вкъщи, казах ѝ, че съм взел решение и така. На мене ми провървя. Даже филм бих снимал за този епизод. Аз попаднах в артилерията, а във военния ми билет е написано, че съм старши стрелец на щурмови взвод. Когато отидох там, където ни записваха, срещнах брата на моя съсед, който загина във войната. Казваше ми „Ела при нас, 137 батальон, ще имаш лека служба, ще бъдем заедно“. Аз им казах „Не, мене са ме записали тук, тук и ще отида“. После всички те загинаха. А на мен ми провървя, че попаднах в артилерията. Артилерията винаги воюва на километър и половина, на 3-4 километра от нулата. Има повече шансове да оживееш.

Разкажете, ако може, за боевете, в които сте участвали.

На 26-ти февруари 2022 година вече бях на боево дежурство в Одеска област. Руски десантен кораб беше покрай брега, в неутрални води, но искаха да направят десант. Там бяхме месец. После, в средата на март отидохме в Миколаев, вече освобождавахме града. След седмица се върнахме обратно. В средата на май, цялата 35-та бригада отидохме към Миколаевското направление, към Давидов брод, освободихме Херсон през октомври. След това отидохме в Авдеевка. Аз лично съм се возил с колата из Авдеевка. Там където е промишлената зона, Коксохимическия комбинат. Всички позиции, които сега…

Ние сме воювали на Авдеевка, на Угледар, на Мариинка. Там бяха нашите позиции. По на север, Краматорск, Бахмут, не сме били. После бяхме в Старомайорск, Нескучное, Урожайное. Ние ги освободихме. След Старомайорск, нашата 35-та бригада я прехвърлиха обратно на Херсонското направление, сега момчетата стоят на десния бряг на Днепър. Аз имам „Златен кръст“ от главнокомандващия, заслужен, защото нито една бойна задача не е била без мен. Ние толкова бяхме заредени тогава, всички. Всички искахме колкото се може повече да работим (така се казва, а не да се ходи на война).

Златният кръст на Иван Древов, личен архив

Разкажете, ако може, една тъжна и една смешна история от бойното поле.

Тъжна история… Когато бяхме в Давидов брод с моите побратими, един настъпи на противопехотна мина, оставена от руснаците. Левият крак му ампутираха после. Качих го в колата да го превозя. Накъде – не зная. А пътят от Березниговато до Давидов брод се прострелва силно. Отивам на блок-пост, питам, къде са медиците. А той в това време крещи, изтича му кръвта в колата. А отпред, до мен, друг побратим, на когото от взрива му пострада лицето, нищо не вижда, тече кръв. Карам - на всеки блок пост питам „Къде са медиците, къде са медиците?“. Никой не знае. На този побратим, който се вози отпред звъни баща му. Той вдига и казва: „Ало татко, зает съм, ще ти звънна по-късно“. Колко е трогателно това.

Ние не знаехме къде са медиците. Накрая ги намерихме, приеха момчетата, оказаха им първа помощ. Оказа се по-тежък този, на който лицето е пострадало. С хеликоптер го превозиха тук, в Одеса, а другият в Днипро. Това е такава тежка история. После имаше история, когато двама мои приятеля, единият наш, от Бесарабия, а другият от Белгород-Днистровски загинаха. Бяха прекрасни момчета. Загинаха така… Взривиха се напълно…

А смешни случи на война почти няма. Нашият командир на бойната машина е кадрови военен. И през 23-та година, Великден беше на 26 април. Нашият боен екип отиде на работа точно в тази неделя. Работихме с картечница, голям калибър, в Семенивка, където сега са руснаците. Цял ден не вървеше работата, ту картечница не работи, ту снаряда не се взривява, ту отсечка – цял ден така. Вечерта се връщаме и командирът (който е голям патриот, сержант, по образование е учител, на деца е преподавал по-рано) докато пътуваме в колата казва: „Момчета, знаете ли какво. Слава Богу, че днес никого не убихме. Днес все пак е Великден.“ Тоест, даже в условията на война, когато срещу теб е врага, ние разбираме, по неговите думи, че и така и така е грешно да се убива на този ден. Ако това може да се счита за хумор – то хумор. А друго смешно…

Съжалявали ли сте някога за това, че сте участвали във войната?

Не. Не съжалявам. Но войната винаги е лошо нещо. Аз не можех да остана встрани. Ако тогава не бях отишъл на война, на 24-ти, щях да отида сега. Във всеки случай щях да отида. Нито ден не съм съжалил, за това, че съм отишъл. Но с това не трябва и да се гордееш, вътрешно за себе си съм го разбрал. Тогава, в първите дни на войната, никой даже не мислеше за това. Сега можем да сложим на везните ТЦК, доброволците, командирите, парите, заплатите. Тогава никой не мислеше за това. Има такъв лозунг, че всички са отишли на война за пари.

Искам да подчертая, че на 24-ти, когато се мобилизирахме, никой не мислеше за пари. А първи пари, първи заплати, казаха през април, че ще ни плащат. Аз отивайки на война взех със себе си пари. Никой не знаеше, че ще ни плащат. А първите заплати дойдоха през май месец. Аз не съм съжалявал, че съм отишъл на война, но и не парадирам с това. Войната винаги е лошо нещо. Някои говорят, че сме отишли да служим за някакви привилегии. Никакви привилегии няма и до днес. Аз като участник в боеви действия, имам документ за ветеран от войната, но никъде не го използвам.

Как мислите, защо обединението от началото на войната и опашките пред военкоматите сега ги няма?

Доста тежък въпрос. Анти-публичен. Защо хората в началото хората отиваха, както и аз? После започнаха тези лозунги „Ако си отишъл да воюваш, значи си от бедно семейство, нямаш приятели, няма кой да те защити“, „Отишъл си за пари“. И хората видяха несправедливостите. Ако е война – воюват всички. Даже и например, сега колко депутати, колко общински съветници, колко човека от областните управи, кабинети на министри… Всички тези хора позиционират себе си като законотворци, украинци и т.н. Те трябва да отидат първи. Сега върви борба за Харков. Буквално. Там 10-15 километра са останали. Защо депутатите от Харков не си вдигат трибуквието и не отидат на война? Защо? Затова хората не искат да отиват. Избирателна е дисциплината.

Аз не мога да премина ВЛК (Военна лекарска комисия), а други хора за две минути преминават и ги признават за непригодни. Как така? Това момче, което споменах, без левия крак, него го признаха за непригоден за Морската пехота, а за сухопътна войска – пригоден. Разбирате ли? А други, високопоставени хора, веднага минаха ВЛК, признаха ги за непригодни, уволниха се. Затова хората не искат, защото ако е очевидно, че някой е болен, не му вярват. Аз по себе си зная. Имам проблеми с раменете и не мога да се лекувам. Започнах с таблетки и мазила. На 2 февруари 23-та за първи път бях в отпуска, вкъщи. Отидох във военната болница, без направление. Отидох при травматолога, който е наш бесарабски доктор. Той каза, че ако се върна на фронта няма да се излекувам. „Трябва да лежиш в болницата и да се лекуваш“. Аз му отговорих, че ми е срамно да не се върна на фронта от отпуска, че побратимите ми са там. Изписа ми 50 инжекции. И аз с всичко това се върнах. Дотолкова бях мотивиран.

Ние всички бяхме така, не щадихме здравето си. Но когато видиш, че 95-ти квартал не служат, градският и областният съвет на Одеса – не служат. Идвайки в Одеса аз виждам, че хора, физически по-здрави от мен не служат. И аз разбирам, че това е несправедливост. Ето защо хората сега не искат да отиват. В първите дни на войната – опашката пред военкомата. Не ми е приятел, добър познат, сменям си гумите на колата от 16 години при него. Аз когато служих много ни помагаше. Изпращаше ни гуми, втора употреба, там не ни бяха нужни нови, защото постоянно се режеха от осколки. Той ми звъни и казва „С кого да се договоря, на кого да дам пари, за да ме вземат на война. Ходих във военкомата, не ме вземат заради здравословното състояние“. А сега го ловят. Тоест, в 22-ра е бил непригоден, а сега е пригоден. Можете ли да си представите какъв патриотизъм беше тогава. А сега, като виждам всички тези мускулести, брадати, на мотори, на коли устройват гонки по Аркадия… си задаваш въпроса „А аз защо съм длъжен да служа?“.

Какво мислите за варианта да се сключи примирие с Русия за сметка на окупираните територии?

Това е много деликатно. Когато в началото на ноември 2022 отивах в Авдеевка с колата и с мен беше моят командир на батареята. Ние пътуваме из Авдеевка и такова усещане, че с очи ти запалват гърба. Той даже зареди автомата си, разреди го вече когато стигнахме до промишлената зона. И каза: „Тук по-добре се диша, отколкото там“. Това, което сега ще кажа е непопулярно политически – трябваше веднага да се даде този Донецк. Или да се постъпи като Порошенко, въртял като в куклен театър, и война нямаше. Или трябваше веднага да се окопаем там. А ние не се и окопахме. Аз като отивах в Авдеевка, нашите позиции бяха тези Бердичи, Семенивка, Уманское, Ласточкине, а сега ние не можем там да отидем, защото руските са на нашите позиции.

В Новогродивка има магазин „Тюлпан“, аз както разбирам, скоро там в руски рубли ще се разплащат. Защото те от Очеретино продължават и продължават. Това, което говоря не е популярно днес. Да, за съжаление, щяхме да дадем тези територии, но за щастие, щяхме да съхраним много животи. Там толкова хора лежат. Това е много тънко. Не мога да дам еднозначен отговор. Разбира се, за нас щеше да е най-добре, да дадем Крим и да вземем Донецк, ако е можело така да направим. Като за интервю, мога да кажа „до последната капка кръв, границите от 91-ва година“.

Ние не можем, у нас са по-малко хората. Но повече патриотизмът. Ние се държим на дух. Нашите партньори, които ни обещаваха, че ще помагат, не помагат. Това е все едно ако съм ви приятел и се нуждаете от помощ, да ви кажа, че ще дойда през март месец следващата година и тогава ще ви помогна. И отново, ще ви дадем далекобойни снаряди, но няма да стреляте по руснаците. Ако ние разбираме, поне аз така го виждам, на този момент сме неспособни, давайте поне хората да съхраним.

Толкова хора са убити, толкова инфраструктура е разрушена, майчини сълзи са залели всички гробища. Какво се случва? Не зная какво да ви кажа. Аз съм бил в Донецк много пъти, в мирния Донецк. В Крим съм бил над 20 пъти. В Енергодар съм служил в казарма. А сега там навсякъде са руснаците.

А там какво е било отношението на хората, преди войната? Имало ли е хора, които силно искат в Русия?

В Крим, може би. В Донецк такова нещо не съм чувал. Никога не съм чувал от кримчаните „Ние искаме в Русия“. Просто, когато започна войната, отново се връщам към един от първите въпроси, политизира се „забраната на руския език“. Наши, българи, преселенци от вашата родина има в Крим. За мен това е болезнено. Там има български села. Аз искам да отида там, да отида със семейството си. Ако не бяха почнали всичко това с езиковия въпрос… Но кой го повдигна? Сега говорят, че в западна Украйна са го повдигали, но може да са били агенти на Кремъл, които нарочно са направили това, за да разделят обществото. Което днес виждаме, че се случва. И за съжаление, сегашния президент дойде с това „Каква разлика на какъв език разговаряме“, а сега пак по старому. Връщаме се към това, деловодството нека бъде на украински, без въпроси. Но например моят баща не знае украински език, иска да напише някакво заявление на руски език. Ами да го напише на руски, да го приемат. Аз така виждам нещата.

От мен могат да искат, аз съм завършил училище, при нас украински въведоха в 6 клас, освен българския. В украинската армия съм служил, в университета съм учил в Украйна. От мен искайте, от моите деца искайте. А старото поколение… Ние полека сами ще стигнем до това. И тези хора, в Крим, в Донецк… За съжаление вече 98% от Луганска област ги няма, почти напълно е окупирана, 5% от Харковска област, 60, почти 70% Донецка област, Херсонска, Запорожка, малка част от Николаевска област… Някакво тношение към мен не е имало по повод това, че говоря руски и български. Аз съм бил в Ивано-Франковск, в Лвов. Не е имало никакви въпроси и в таксита, и в ресторанти.

Мога да Ви разкажа за Еремча. За Нова година преди войната, отидохме в Буковел, Еремча. Попаднахме в семейния хотел "Глянц". Сега разказвам, че ние, които сме рускоезични, попаднахме в това семейство. Ние помежду си разговаряхме на български, с тях на руски. На 6-ти (Бъдни вечер), поръчахме вечеря. Отидохме в кухнята и ни дадоха, освен другото, и сладко. Опитах го, толкова вкусно сладко не бях ял никога. Поопитах може ли да купим бурканче от него, да го вземем със себе си. А жената казва „Сине, това е последното бурканче. Ние видяхме, че сте чужденци и го отворихме безплатно, за да го опитате“. Толкова трогателно беше.

После, когато си тръгвахме ни подари половинката бурканче, което беше останало. Дотолкова топло отношение. Говоря за Еремча, нищо, че сме рускоезични и говорим на български. Когато си тръгвахме сутринта на 10-ти, беше ни приготвила много храна. Аз ѝ казвам, че няма нужда, а тя пита „Как без храна ще минете пътя до Одеса, а сте и с деца“. А по пътя има камара бензиностанции, ресторантчета. Това е пример за това, че към нас не е имало никакви претенции, че говорим на руски, че сме българи. Никой не ни е гонил, няма никакви въпроси въобще. Сега не знам, не съм ходил в Лвов и в Ивано-Франковск. Говоря Ви за преди 5 години.

Какво за Вас е победата?

Победата винаги е празник, дори да е със сълзи на очите. Има и друго – победителите не ги съдят. По какъвто и да е начин да се намери изход и да има победа – ще бъде прекрасно. Но за победа ще считам това, да се спре войната. Ако преди година казвах, че победата ще е на границите на 91-ва година, днес не мога да го кажа. Всички мобилизирани да си дойдат у дома. Да се спре войната. Да няма тревоги и изстрели. Всички деца да се наспят. Победата ще е, за мен, дори със загуби на територии, без изстрели и да бъде граница условно като Приднестровие.

Това казвам днес. Какво ще бъде утре – не знам. Това, което съм говорил преди година, чувствам, че няма да стане. И няма да стане защото виждам политиката на Украйна, на нашите западни "партньори". Ние всички бяхме свидетели на интервюто, в което един от депутатите във Върховната рада (Украинското народно събрание) от партията „Слуга на народа“ каза, че с един подпис е можело да се върне всичко до 24.02.2022 година. Струва ми се, че ние се движим в неправилна посока.

Гореспоменатият депутат, каза, че вече бивш лидер на държава в Европа, е казал нищо да не подписваме. Но в страната на този лидер нищо не лети, война няма, техните деца спят спокойно, а нашите деца пищят и стоят в подземията. Нашите деца просто не учат, защото „тревога – в укритията, тревога – онлайн“. Ние трябва днес да разчитаме само на собствените си сили и днешните реалности. За съжаление, днес може да се защити само това, което можеш да защитиш сам. А да чакаме някого не можем. Победа – ако днес кажат примирие, или поне диалог за примирие, диалог без стрелба, вече ще бъде, в нашия случай, тъй като ние сме 40 милиона, а те са 140 милиона, ще бъде вече малка победа. Защото силите са несъизмерими.

Следете новините ни в GoogleNews