Стефан Виет - първият инфлуенсър с увреждания в България

В рубриката „Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Стефан Виет е роден през 1995 година в Стара Загора. Завършва средното си образование в Националното училище за приложни изкуства в Троян със специалност „Рекламна графика“. Висшето си образование завършва в УНСС със специалност „Социология“. След бакалавърската си степен продължава с „Дигитален маркетинг“, а учи и PR в Химико-технологичния и металургичен университет в София. Работил е в различни корпоративни компании, най-вече в сферата на обслужването на клиенти и дигиталния маркетинг. Днес Стефан, който е с диагноза „Остеогенезис имперфекта“ (генетично заболяване на костите, което ги прави меки и чупливи), е основател на първата българска хибридна агенция за кастинг, криейтив и консултиране, водена от хора с увреждания. Стефан е и параатлет в дисциплината хвърляне на диск.

Кога за пръв път усетихте различно отношение към вас като към човек с увреждане?

Когато се наложи да заживея в друга среда, защото съм с увреждане. Бях още много малък. Училището и домът ми не бяха достъпни за мен, всичко там се случваше много трудно и затова трябваше да бъда преместен в друга институция. Тогава усетих, че състоянието ми изисква различна, достъпна среда.

Кое ви бе най-интересно като ученик?

Харесвах биологията, до IV клас математиката, а след това преоткрих изобразителното изкуство. Всичко, свързано с изкуство, като моделиране, рисуване, плетене, ми харесваше да го правя.

До каква степен увреждането ви пречи физически?

Увреждането при мен засяга горните и долните крайници, както и гръбначния стълб. Имам чувствителност на всички крайници, но поради множество фрактури и неправилно третиране след това, тези счупвания калцираха по неправилен начин и затова не мога да ходя. Ставите ми са калцирали така, че да не могат да се сгъват и разгъват. Това е причината да съм в количка. Но бих казал, че съм мобилен. Боравя доста добре с ръцете си. Понякога имам трудности при храненето, също при избутване на количката при по-неравен терен.

Когато идвате в София, с какво този град ви привлече и с какво ви отблъсна?

Когато дойдох, не ми хареса, че трябва да свиквам с новото място. Аз излизам от контролирано и защитено пространство, където ми бе комфортно. В София осъзнах, че има много трудности – физически бариери, архитектурна достъпност. Ако в защитената среда в голяма част от времето не съм имал нужда от подкрепата на асистент, то в София тя стана много осезаема. Имах нужда някой да е с мен и да ми помага да се движа свободно. Хареса ми това, че много се мотивирах да успея. Да не се върна в защитената среда, защото щях да го приема като загуба. Правех всичко възможно, адаптирах се спрямо средата. Да, по-скоро средата трябва да се адаптира към нас, но контактът с нея ти дава нов поглед и начин на мислене и това ти помага.

С какви емоции бихте се върнали в средата, в която бяхте?

Аз не се връщам там. В началото на пребиваването си в София доста често се връщах там заради навика, заради чувството за безопасност и сигурност. Но силно вярвах, че стъпката, която съм предприел да дойда, е правилна. Лесно можех да остана в защитената среда и да не правя нищо. Когато се връщам там, си спомням за онзи необременен Стефан, чиято единствена задача е да ходи на училище, да си пише домашните, да рисува и да опитва да се забавлява, доколкото средата му позволява. Това са детските спомени. Сега има чувство на носталгия, на топлина под някаква форма. Не изпитвам лоши чувства. Даже бих казал, че изпитвам чувство на успех, защото съм избрал да бъда тук. Има и други хора, които успяха да се адаптират спрямо новата обстановка. Но на мен ми се иска те да са повече. Повече успяват тези, които са по-упорити. На някои хора им липсва инатът. Да си инат, е много изтощаващо. С правилната подкрепа и с точния план за действие много хора могат да се справят и извън защитената среда.

Вие израствате без родителска подкрепа, но днес се включвате често с позиция в дискусии за родителството. Как се виждате полезен там?

Да, аз не израснах с родителите си, макар да ги познавам. Но това, което виждам и усещам у родителите и подрастващите, са погледите на незнанието, на любопитството, на страха. Мисля, че мога да съм полезен точно там. Бихме могли да покажем на децата, докато все още не са обременени, че няма нищо страшно да видиш различен човек на улицата, да си играеш с дете с количка в детската градина. Това е напълно нормално. Опитвам се да обръщам внимание на родителите, че те са хората, които трябва да предадат правилния начин, по който децата им да гледат на хората с увреждания. Попадал съм на всякакви ситуации с хора, които си дърпат децата, защото някой е болен. Да, малко се говори за това, няма достатъчно информационни кампании по тази тема. Аз бих могъл да бъда полезен там и опитвам да го правя под някаква форма.

Как се развихте в изобразителното изкуство след училище?

Много исках да стана рекламен или графичен дизайнер. Записах се в Националната художествена академия, но за добро или лошо, не ме приеха там и се пренасочих към „Българска филология“ в Софийския университет. Там изкарах точно една пълна година и си казах, че това не е моето място. Харесваше ми, беше ми приятно, но не се усещах достатъчно приет. Изпитвах много трудности да достигам до университета и да пребивавам вътре. Това много ме измъчваше. И така започнах да търся причини да не харесвам филологията. Докато учих в УНСС, университетът ми даде това, от което имах нужда. Сградата бе достъпна за мен, а имах също и общежитие, адаптирано за човек в количка. Така се усетих по-равнопоставен сред колегите си. Днес рисувам много рядко. Вярвам, че рисуването трябва да е по желание, а не насила, за да се получи красиво, а и за да се придаде чувство на картината.

Как спортът ви помага да се адаптирате към новия си живот в София?

Още като малък много тренирах доста неща. Спортът много се толерираше в защитената среда. Имаше и възможност да избереш кой спорт е за теб. Спортът бе начин да се съберем няколко ентусиасти на едно място, да се съревноваваме и да се радваме на разнообразието. Никога не съм спирал да спортувам. Когато дойдох в София, започнах да тренирам баскетбол. Но с течение на времето осъзнах, че този спорт не е за мен, тъй като той е доста контактен, а аз не бива да се сблъсквам с други хора, тъй като физиката ми няма да го издържи. Затова спрях с това и започнах да тренирам фитнес. Междувременно членувах и в клуб, който регулярно правеше спортни състезания по тенис на маса, шахмат, бадминтон, стрелба с въздушна пушка. Опитвал съм всички тези неща.

Попаднах на един клуб, където ме повикаха за разговор, след като ме бяха видели в социалните мрежи. Там искаха да накарат повече хора с увреждания да спортуват. Там споменах за трудностите ни, които са не толкова в тренировките, а в достигането до залите. Също така информацията за адаптираните спортове е много малко. Не знаеш в кой клуб да отидеш, кой треньор е специалист, кой доктор познава твоето състояние… Сега съм в този клуб и се оказа, че съм много добър в хвърлянето на диск – нещо, което никога не бях опитвал. Треньорът ми Радослав Костов явно е видял, че имам някакъв талант. Днес, година по-късно, имам зад гърба си първото състезание, което бе в Дубай. Това бе огромен форум с много хора с увреждания, а аз бях единственият българин на него. Там станах пети в хвърлянето на диск и постигнах личен рекорд, който не бях правил дотогава.

Днес тренирам всеки ден до два часа. Интересното е, че моето състояние е много нетипично. Например имам работещи мускули в ръцете, но не мога да ги сгъвам. В техните справочници няма такова нещо и това създаде сложност да ме включат в своята класификация и на база на това да ми дадат клас, за да съм по-равностоен с другите. Сега се подготвям за следващото си състезание, което е в Швейцария през май. Със спорта започнах на шега и исках да видя докъде мога да стигна. Да, целта ми е да стигна до параолимпиада, макар че моята група не фигурира в техните списъци. Но се сблъсках с една много тъжна реалност в нашите ширини. Това е минималната подкрепа, която получаваш, колкото и даровит да си и колкото и желание да имаш да се развиваш в спорта.

На мен ми се наложи сам да финансирам участието си в Дубай, а сега същото важи и за това в Швейцария. Не виждам никаква подкрепа от страна на държавата, а на мен са ми нужни точки от тези състезания, за да получа право за участие в по-големи форуми. Явно всичко трябва да правиш напук на системата, а това действа много демотивиращо и отчайващо. Ти отиваш на състезание, където представляваш държавата си, а тя нищо не прави за това. Просто ни казаха: „Трябва да се оправяте сами“.

Не исках да стигам до кампании, защото не смятам, че е работа на обществото да ми дава пари, за да се състезавам. Искам да ударя камбаната, че там нещата не се случват по правилния начин. Аз успявам, защото много хора ме разпознават и искат да ме подкрепят. Но много други млади хора, които искат да успяват в спорта и дават всичко от себе си, не могат да променят неща, които зависят от институциите. Искам да покажа на хората, че всеки може да стигне дотам, където иска, стига да не спира.

Има ли напълно достъпни за вас маршрути, по които можете да се движите напълно сам?

Да, има такива места, за които знам, че са достъпни. Движа се предимно с адаптиран личен автомобил, което ми дава независимост. Ако го нямах, щеше да ми е много по-трудно. Вече съм имал такъв период. Проблемът с паркоместата е тежка тема, но има места, където мога да паркирам, да си сваля количката и да тръгна с нея. Но ако си навън и се появи нужда от тоалетна, трябва или да устискаш, докато се прибереш, или да знаеш добре заведенията, в които можеш да влезеш, за да свършиш тази работа. В София сравнително достъпно и равно е в района около НДК, също по „Граф Игнатиев“. Да, има бордюри, които са неудобни, но може да се ползват велоалеите. Понякога прикачвам едно моторче към количката ми, което я прави по-мобилна и не се налага много сила при бутане.

Откога разпознахте в себе си човек, който може да предаде опита си през социалните мрежи?

Цял живот съм го правил, но просто не е било така публично. Срещал съм хора, които са ме питали как се движа, как се справям, откъде взимам инвалидната си количка и т.н. Осъзнах, че в България нямаме инфлуенсъри с увреждания. Много исках и ние да създаваме съдържание, което да достига до други хора с увреждания, за да се надъхат да покажат своя живот. Например показвам, че някое заведение за хранене е достъпно за мен, за да стигне до други хора с увреждания и те също да отидат там.

Те ще ми повярват, защото съм човек, който го изживява и от личен опит знае, че е достъпно. Моят колега Борис Бъндев ме побутна леко. Каза ми, че трябва да започна да заснемам видеоклипове, помогна ми да снимам първите видеа и те да се позиционират в социалните мрежи. Те станаха много интересни и харесвани и благодарение на това, че отново излязох от зоната си на комфорт, сега стигнах до агенция.

Как имате смелостта да създавате кастинг агенция за хора с увреждания, с какви знания и умения влизате в такъв процес?

Понякога най-великите неща се случват, без много да ги осмисляш и да се информираш, а само като скочиш в дълбокото. Аз съм работил в корпоративни среди и имам друг бекграунд. Не мога да разбирам от всичко. Но благодарение на други запълвах своето незнание. Всеки от хората, с които работя, има различен опит. Аз имам личен опит в това да знам какви проблеми имат хората с увреждания и как да достигна до тях. Знам как да говоря с хората без увреждания така, че да преодолеем притеснението и преградите. И така стана една добра симбиоза, с която изградихме и агенцията.

Най-привлекателни за хората с увреждания са кастинг услугите. Там кандидатстват хора с увреждания, за да бъдат лица в различни продукции – реклами, модни ревюта и т.н. Опитваме се това да бъде комуникирано по правилния начин в социалните мрежи, в телевизията, в рекламите и филмите, така че да е напълно естествено човек в инвалидна количка да присъства там, без да предизвиква жалост или да бъде героизиран. Вярвам, че всеки би искал да вижда по-често човек в количка, който се движи и пие бира с останалите, без фокус само върху уврежданията му. Стремим се да приобщим хора с всякакви увреждания, включително с аутизъм, синдром на Даун и др.

Как успявате да заобиколите съжалението към хората с увреждания и същевременно да поддържате интереса на публиката към тях?

С много разговори и с добри примери. България има нужда от примери, каквито има в други страни. Една комерсиална реклама може да бъде едно красиво видео, което не буди нито героизиране, нито съжаление. Скоро под мое видео имаше коментар: „Как можете да използвате горкия инвалид!“. В България все още има възприятието, че щом в една снимка присъства човек с увреждания, непременно това е с цел съжаление. Това мислене е много трудно за пречупване. Трудно е да покажеш на бизнеса, че можеш да достигнеш до голяма аудитория, която също може да пие бира с теб, да яде от твоя шоколад.

Искам да покажа точно това. За това са нужни компании, които са извън кутията и у които има смелост. И целта е да не се изпитва тягостно чувство от присъствието на човека с увреждане в някое видео, а напротив, човек да се изкефи от това. Докато това се случи, ще мине много време. Няма нищо лошо в това да си с увреждане. Аз имам увреждане, то е видимо, живея с него. Това трябва да се приеме нормално, също както и човек с бенка на лицето. Напълно човешко е, когато на улицата срещнеш някой различен, да се обърнеш. Това е инстинкт, който е във всеки от нас. Самият аз се обръщам, когато видя нещо нестандартно и твърде различно. Не можеш да преодолееш този инстинкт. Въпросът е какво правиш с него. Продължаваш ли да се вторачваш в човека и да го караш да се чувства неудобно, или отиваш при него, запознавате се и му казваш например, че много ти харесват цветовете на количката му. Това става съвсем естествено! Все едно да похвалиш обувките или парфюма на някого. Много бих искал в България да има такова мислене.

А как комуникирате с компании, които развяват знамето на приемащи хората с увреждания, но в посланието им има корпоративна лъжа?

Всяка фирма трябва да е социално отговорна. Когато си социално отговорен, това не означава непременно да дариш пари или да наемеш хора, които да правят нещо. Погледът върху това трябва да е много по-различен. Има компании, които правят социални кампании, и това наистина помага. Например всички в компанията да изплетат мартенички, да ги продадат и да дарят парите на дом за възрастни хора. Това е страхотно. Но при уврежданията, когато там отвориш темата, трябва да я разгърнеш докрай. Не можеш да направиш обучение за работа с хората с увреждания и да го отчетеш като социално отговорна кампания. Трябва да остане нещо след това, да надграждаш върху това, което си научил, и да можеш да го приложиш в твоята компания. Компаниите имат нужда от хората с увреждания, както и хората с увреждания имат нужда от компаниите, за да работят. Така че много зависи какво и как правиш. Разбира се, има такива, които, разговорно казано, само отбиват номера.

А как комуникирате с хора с увреждания, които смятат, че сте поредните, печелещи пари на техен гръб?

Ние не толерираме такова отношение. Това е въпрос на избор. Ако искаш да бъдеш възприеман като човек за съжаление, напълно възможно е да гледаш така на нещата. Има и хора, които се възползват от това. И сред хората с увреждания има лоши хора. Това, че си в количка, не те прави непременно добър човек. И има хора, които злоупотребяват с това, което определя и масовката. Явно не са малко тези хора, за да се случва така. Ако искаш да те виждат като равен, ти ще се стараеш да бъдеш такъв. Ако искаш да те съжаляват, няма да правиш нищо, а други ще изкарват пари на твой гръб. Колкото до нас, агенцията не е нито институция, нито неправителствена организация. Тя е бизнес, който предлага услуги и изкарва пари, както прави и всеки друг бизнес. Хората с увреждания трябва да изкарват същите хонорари, каквито и другите. Те работят за това. Всяка кастинг агенция търси различни типове хора. И хората с увреждания са един тип хора, и ако ти търсиш такъв тип хора за своя продукция, няма нищо лошо те да присъстват там. Крайно време е бизнесът да се адаптира към хората с увреждания и да не бягаме от слона в стаята.

Смятате ли, че да си различен, може да бъде добър капитал?

Разбира се, че да. Да си различен, носи предимства. Всеки от нас е различен и всяко различие е много субективно. Човекът със силни ръце може да сече дърва, друг със силни крака може да бяга бързо. Всяко различие носи капитал. Ние можем да допринесем със способностите си според това, което можем. Един може да пее, друг да рисува, трети да води лекции в университет. Не бива да затворим обществото на хората с увреждания и да кажем, че те са различни. Увреждането не ни спира да носим капитал, но и да правим капитал.

Къде виждате бъдещето на хората с увреждания в България?

Аз съм обнадежден от днешното младо поколение. То е различно и вижда различното като нормално. Тези хора нямат никакъв проблем да си говорят с мен. Аз имам проблем да говоря с по-възрастни хора. Много ми се иска да виждам повече млади хора с увреждания, които да заявяват себе си по всякакъв начин. Това го виждам и в социалните мрежи. Там попадам и на хора с увреждания, които са забавни и правят хубави неща. За да стане това по-масово, средата ни трябва да стане по-благоприятна за всички. Сигурен съм, че за мен България няма да бъде най-достъпното място. Но силно се надявам тя да е такава за хората след мен. Много се надявам това послание да стигне до младите хора и те да мислят за тези след тях.

Стефан Виет можете да следвате във Фейсбук, Инстаграм, ТикТок.

Следете новините ни в GoogleNews