Пренасяме се на фронта в Украйна. Там, където в голяма степен се решава съдбата не само на украинския народ, но и на цяла Европа. Няма как, разбира се, да сме там буквално, но това става възможно през разказа на воювали украинци, днес ветерани. Такъв е Володимир Скосогоренко.

Той е млад мъж, малко над 30-те, юрист по образование. Има семейство – жена и детенце. Сега учи психология, за да се справи с ужаса, който изживя на фронта през 2014, но не само. Трудностите за хората на фронта сякаш стават много по-големи, когато се приберат у дома – променени и ранени. Както сам Володимир казва:

"Първо исках да помогна на моите приятели, с които воювах, и си мислех, че заради това започвам да уча психология, но се оказа, че най-първо трябва да помогна на себе си."

Срещнах Володимир в център за помощ на ветерани в украинския град Виница. Володимир разказва за "Мрежата" по програма "Христо Ботев" – за войната от първо лице. За гордостта, че отива да воюва като доброволец, страха от реалността, с която се сблъсква на фронта, като например да преминеш минно поле, за черните мисли, които те спохождат там, и още: как звучи войната и как изглеждат Европа и останалия свят, докато те обстрелват в окопа или си обкръжен от врага.

Започнахме разговора ни с наглед елементарен въпрос: Какво е войната и какво чувства човек, когато е там?

Ветеранът Володимир Скосогоренко:

"Сега ще помисля как да отговоря най-добре. Защото въпросът е много голям. Как се чувства човек? – преди всичко – страх и неразбиране какво ще бъде. Спомням си когато променяхме позицията си и по пътя вървеше дълга колона, с няколко километра военни машини се движехме, и в този момент емоциите бяха различни – и смях, и неразбиране, и на моменти гордост. Защото ето ни ние вървим, пътуваме... Това беше през 2014-та и един дебел, направо тлъст полицай, той стоеше и ни отдаваше чест. Стоя така докато покрай него не премина цялата колона. Жени с леко поведение също ни махаха :) Разбирате ли, едновременно и полицая, и жените с леко поведение разбираха къде сме тръгнали. А ние, в машините пушим и се веселим даже.

Но колкото повече се приближаваш към линията на фронта и виждаш разрушените домове, започваш да разбираш, че тук нещо не е както си си го представял, докато ти махат и отдават чест. Тогава тихичко, лично в мен се появяваше страхът – какво ще бъде, как ще бъде...

Когато пристигнахме на местоназначението ни имаше много смях, но този смях беше защитна реакция, защото когато пристигнахме, момчетата, които сменихме бързо, бързо си събраха нещата и си тръгнаха. И ние: "а... какво става..." Тогава тези, които останаха ни разказаха, че понеже сме закъснели с няколко дни, не сме присъствали на силните обстрели на точно нашите позиции.

Стана така, че когато започнаха взривовете, бяха ни казали, че трябва бързо някъде да се скрием и затова ние постоянно тичахме, щом чуехме непознат звук, веднага падахме по очи. Даже си спомням една история – когато пристигна втората група момчета и имаше команда "тревога въздух", трябваше веднага да се скрием. След отбоя усещаме силна миризма на фекали. Ние не разбираме откъде... какво се е случило... Излязохме от окопа и виждам как едно момче седи до кръста във фекали. Питаме го какво правиш, какво е това? Той отговаря – аз току що пристигнах и ми казаха, че при команда – "нападение от въздуха " трябва незабавно да скоча в някоя дълбока дупка, а никой не ми каза, че тази дупка е тоалетна.

Ние се смяхме много, но това беше защитна реакция, защото започна пак обстрел и само след ден разбрахме какво е в действителност към теб да летят мини. Едно момче го събрахме на части, в торба, защото върху него падна мина. Тогава разбрахме, колко сериозно е всичко и че не смешно както си мислехме. И че не е като на филмите, където всеки е като Рамбо... Разбираш, в съзнанието ти изплува, че във всеки един момент, във всеки момент...

Опитвахме се да се поддържаме един друг постоянно, особено когато част от нашата част се оказа обкръжена няколко дни, след като пристигнахме...

Тогава разбрахме, че нищо от случващото се не е смешно. За да не ни е толкова тежко, постоянно се поддържахме един друг – с думи и действия. Например постоянно си измисляхме някаква работа, да вършим нещо, за да не се потапяме в черните мисли за това, какво всъщност се случва. Тоест, започнахме да правим полезни неща. Копаехме окопи, търсехме контакти с доброволци и им пишехме какво да ни донесат. Постоянно правехме нещо, за да не зациклим върху това, което ни заобикаля и максимално да потушим емоциите.

Ще ви разкажа още една история оттогава. Случи се така, предадоха ни, че са нападнали наш пост. Чувахме картечница, а ние бяхме по-назад в кръгова отбрана и имахме далекобойни оръдия. Но за да стигнем до тях трябваше да минем през минно поле. Знаехме каква опасност са мините. Това е преломен момент за психиката – да превъзмогнеш страха, защото си наясно, че ако настъпиш мината – край...

В същото време обаче, трябва да тичаш към оръжието и да си свършиш работата. Каквото и да ти се случва, каквото и да ти се наложи да направиш, знаеш, че трябва да си свършиш работата. Дотичахме до оръжията, заехме позиция, в това време пристигна и нашият БТР, който ни помогна. Всичко приключи много бързо. Седнахме, запалихме по цигара и един от по-възрастните войници ни каза: "Е, браво мъже, поздравявам ви. Сега вече сте войници. Защото рискът за живота е този повратен момент, който ви прави не просто войници, а военни, които могат да воюват." Този момент го помня и до ден днешен."

Как звучи войната

"Различно. Хъркане, тежко дишане, вибрации, грохот, мишки, взривове, свистене, тишина... Но тишината е най-страшният звук по време на война. Защото, ако има тишина, значи нещо скоро ще се случи. Най-страшна за мен е тишината. На фронта посрещнах двадесет и деветия си рожден ден. Изкарах около година. Отидох доброволец, не бях ходил в казарма преди това и нямах никакво отношение към армията до този момент. Но когато започна войната си казах, че ще отида и че съм длъжен да отида. След година на фронта имам травми, заради които не мога да продължавам да служа. Сега не съм на фронта, заради физическа невъзможност. Но знам и съм готов, че рано или късно ще ми се наложи да се върна на фронта. Тоест, голяма част от мъжете в Украйна днес разбират, че рано или късно всички ще трябва да отидат да воюват в тази война."

От какво зависи войната да свърши

"Не знам. Има много фактори, които трябва да съвпаднат, за да свърши. Това е мое субективно мнение, че краят на войната няма да стане внезапно и с щракване на пръсти. Големият въпрос е какво трябва да се случи, за да свърши войната. Защото тази каша не я забърка само един човек, то и не може един единствен човек да направи всичко това. Защото там, на фронта има и войници, нали. Колко човека са нужни, за да заблудиш цяла армия, с толкова много хора в нея. Тоест, за този конфликт не работи само един човек. И тях никой не ги кара насила да ни убиват, нали? Те могат и да се предадат, ако не искат да ни убиват. Тоест и в главите на войниците трябва нещо да се случи, както и в тяхното правителство и командване. Много са факторите, които трябва да сработят, за да спре войната.

Мирно население около фронта

"Когато ние преминавахме, заобикаляхме селата. Селата бяха втора линия. Но в тях имаше хора, да. Те не искаха да ги напуснат, както и да ги уговаряха. Те просто искаха да си останат там и това е. Не знам защо. Мисля си, че трябва да си много глупав човек, че да не се обезпокоиш. Хайде, ако си сам можеш да решаваш за себе си. Но най-ужасно е, когато оставят и децата си с тях. Не разбирам как човек би оставил детето си в село или град, в които се води война. Когато всичко започна на 24 февруари аз казах веднага на родителите ми: "Ако тук не дай Боже пристигнат руснаци, веднага си събирайте нещата и тръгвайте."

А те се тюхкаха - как така ще си тръгнем...

Аз им казах – в какъв смисъл се чудите? И настоявах непременно да се махнат. Казах им: Единият ви син е воювал, а другият в момента воюва. Какво ще се случи с вас, ако останете в зони на активни бойни действия? Длъжни сте веднага да се махнете.

Даже им измислих маршрут през който да се изтеглят, ако се наложи. Същото важеше и за съпругата ми, защото знам какво може да им се случи. Затова и не разбирам хората, които остават в местата, в които се води война и има реални военни сблъсъци. По-добре да останеш без дом и временно да няма къде да живееш, отколкото постоянно да се криеш в мазетата и системно да те бомбардират. А знам много добре какво могат да им причинят. Защото войната не е филм или някаква приказка. Във филмите винаги има някаква романтика, а войната не е такава... войната вони, войната е болка... А преживяването след края на войната... това е още по-страшно... да се справиш с войната след края ѝ е още по-сложно..."

Когато се прибереш от войната

В началото е радост - о, колко е хубаво всичко, вкъщи съм! После не е хубаво. Никак не е хубаво. Ще направя аналогия. Представете си, говорят ви в цивилния живот всякакви неща - кое е правилно, кое не е правилно в човешките взаимоотношения. Отиваш на война и разбираш, че това не е истина. Лъжа е. Всичко, което някога са те учили е лъжа. Не е истина. Не е така. Всичко свято, в което човек е вярвал се оказва, че не е така. Представете си, да допуснем, че вярвате, че сте добър човек, а после всички около вас ви казват, че сте лош човек. Ще се разочаровате, нали? Как ще приемете това вътре в себе си? Или друг пример - имате дете и вярвате, че то е добро, а то стане престъпник? Какво ще се случи с емоциите, какво ще стане в главата ви? Да, ще се разочаровате, ще ви боли, ще плачете...

А войната изтрива всички тези ценности и понятия като например - "не убивай"... или "хората са добри"... Войната изтрива всичко това. Каквото и да си чувствал преди, ти спираш да го чувстваш, защото чувства по време на война не може да има, не съществуват. Всичко се заличава. Както и да се довериш на някого. Да се довериш на някого става все по-трудно и сложно, освен на хората, с които си воювал. Дълъг процес е да провериш в себе си човека, с когото общуваш и да общуваш с него нормално. Всичко това се изтрива. Оставят те сам и ти се питаш - а какво следва оттук нататък. Какво? Губиш всичко и даже понякога не ти се живее. Имам приятели, които се самоубиха, защото жените им не разбират тази промяна в тях, взимат децата им и ги напускат.

От какво имат нужда сега войниците на фронта, освен от оръжие и самолети, в личен план от какво имат нужда

"От подкрепа от семействата им и да знаят, че има къде да се върнат. Така мисля. Да им се създават условия да се върнат у дома спокойни. Да знаят, че тях ги чакат, поддържат и няма да ги забравят. Както и да знаят, че ще имат условия да се върнат и социализират нормално в обществото.

В момента моят брат е на фронта, няма и час, в който да не се стреля и да не се водят бойни действия. Нашите търсят къде да пробият линията. Войната е постоянна. Дори тук, в цивилния град, постоянните въздушни тревоги, те не са просто да се посмеем... О, сирените вият... има въздушна тревога... Това е реалност – нещо лети към нас и може във всеки момент да дойде и да разруши каквото и където му падне."

Срещали ли сте врага си в очите

"Аз лично не съм, Но щурмовиците го срещат, защото са на много къса дистанция от врага. Артилеристите са по-далеч и не го виждат. 15'48 се маха...17.00… В Телеграм каналите тази война се показва с всичките ѝ зверства. И това трябва да така, за да видят нашите бойци, че онези също са смъртни и могат да умират."

Когато брат ви тръгна да воюва, какво му казахте

"Казах му какво да прави на фронта, предадох му опита си – какво да прави, как да го прави, как да се държи, как да копае окопи, всякакви такива неща, от моя личен опит. Защото искам той да оживее и всички подробности, които ми помогнаха на мен да оживея, ги предадох на него. Казвах му – прави така, така, така и всичко ще е наред. Слава Богу, засега всичко с него е наред.

Но искам да ви кажа от гледна точка на ветеран – войната е най-ужасното нещо, което може да ти се случи и в същото време е най-прекрасното, защото ти се иска да се върнеш там... Тя е като наркотик.

Това е наркотик. Такъв наркотик... Да, там е тежко, но когато се прибереш тук, в цивилния живот, разбираш, че там ти е по-добре, защото там разбираш всичко, там всичко ти е ясно! Там има огромен адреналин... Ясно ти е какво да правиш, какво да не правиш... и всичко е много просто. Това започва да ти липсва, липсват ти хората, с които си воювал... Но за съжалени момчетата там загиват. Ето, вчера мой приятел загина на фронта... и така постоянно... някои останаха без крака, без крайници... откъснати са... а други умряха… не, не умряха, убиха ги... От това много ме боли. В един ден може да погребеш двама или няколко свои близки приятели... Това е много тежко за психиката, да го приемеш емоционално... Много от моите приятели престанаха да ходят на погребенията, защото не могат да понесат повече загубите... Как да изтърпиш такова нещо?"

Докато сте на бойното поле, как ви изглежда Европа и целия свят, който не е там под обстрела на ракетите

"Отговорите са два. Преди се ядосвах много, защото за съжаление Европа не разбира, че те няма да спрат до нас и ако превземат Украйна, те ще продължат нататък. Какво им пречи да продължат нататък? Кой и какво ще им попречи?

Никой, дори и аз не си помисляше, че те ще направят това, преди да започнат пълномащабната война. Но, не, те се оказаха такива идиоти, че от тях явно може да се очаква всичко. Илюзия е, че страни - членки на ЕС или НАТО са защитени... Те могат и вас да нападнат, защото от тях може да се очаква абсолютно всичко. Това няма да свърши с Украйна. Най-ужасно е, че има хора в Европа, които не разбират това, че това не е само наша битка.

Ние пазим безопасността на всички близки европейски страни – Литва, Латвия, Естония, Молдова, България, Румъния, Полша, даже Унгария, която си вири носа, но ако те тръгнат към Европа, ще стигнат и до нея.

Най-страшното би било, ако превземат Украйна, те ще започнат да промиват мозъците и на украинците, които живеят тук и ще се окаже така, че в един момент украинци ще воюват против Европа. Защото ако ни превземат, те ще ни заставят да воюваме за тях.

А Европа си седи спокойно и си мисли – е, това се случва някъде там... не е у дома... нещо си там... защо трябва да им давам каквото и да било, ако са толкова далеч... А на нас ни трябват още много оръжия, включително далекобойни, трябва ни ПВО, за да освободим територията си. А после ще построим такава граница, че те никога повече да не могат да припарят тук.

Трябва да се разбере и в Европа, и тук, че има враг и трябва да го спрем по всякакъв начин.

Защото ако Украйна не ги спре, те ще продължат нататък, навсякъде и ще се опитат да провалят живота на всички хора. Знам, че във вашата страна има купени политици, които лъжат хората, не в името благополучието на вашия народ, а по други причини. Откъде извират всичките тези глупости за плоската земя, антиваксърските теории или за всемирния заговор, и колективния Запад? От Русия идват и това не води до нищо добро. Трябва да го знаете."