Искам хората да научат името ми, преди да умра (Интервю с Иън Андерсън от Jethro Tull)

На 3 септември 2016 г. в Античния театър в Пловдив Ian Anderson, фронтменът, вокалист, флейтист, текстописец и композитор на една от най-великите групи за всички времена Jethro Tull, ще изнесе концерт с най-доброто от близо 50-годишната история на групата.

За нас е изключителна чест, че един от хората, на които най-много сме се възхищавали, се съгласи да даде ексклузивно интервю за OFFNews и благодарим за съдействието на организаторите от Тангра мега рок.

Г-н Андерсън, за мен е чест да разговарям с Вас. В България сме очаровани, че ще имаме възможността да ви видим в Пловдив след около два месеца. Концертът Ви се рекламира като „Иън Андерсън изпълнява най-доброто от Джетро Тъл” – това така ли ще бъде?

Това е точно така, имам предвид конкретния вид шоу в един опростен и директен контекст. Това е шоуто, което възнамеряваме да изнасяме през това лято, по-специално на концерти на открито - в амфитеатри и по фестивали. Където и да се случва това, шоуто винаги ще бъде „най-доброто от Джетро Тъл”. То ще включва песните, които съм писал – някои от тях преди (поема си дъх) - четиридесет и пет години.

Да времето тече бързо, не е ли така? Но говорейки за песните на Джетро Тъл, някъде четох, че Вие всъщност сте разпуснали състава преди две години. Ще потвърдите ли това?

Не, това изобщо не отговаря на истината. Това, което се случи, е че пред 2011 г. Доун Пери – барабанистът, и Мартин Бар – китаристът, изсвириха последните си концерти в качеството си на членове на Джетро Тъл. В израз на уважение към тях аз счетох, че е по-удачно да не използвам повече името Джетро Тъл. Двамата бяха членове на състава от много години – в случая с Мартин от 1969 г. Но другите музиканти, които сега свирят с мен и с които ще свирим в Пловдив, са били членове на състава за последните (замисля се) – 12 години. Те всички са свирили и като членове на Джетро Тъл, така че този състав с право може да бъде описан като Джетро Тъл. Но знаете ли, след всичките тези години, когато се описва какъв ще бъде концертът, аз вече предпочитам да използвам личното си име. Искам хората да научат името ми, преди да умра.

Но хората знаят Вашето име …

Не мисля, че това непременно е вярно. Предполагам, че истинските фенове знаят името ми и знаят, че аз съм този, който е написал песните, че съм бил и продуцентът, и менажерът, и човекът, който стои отпред и пее и свири на флейта и на акустична китара. Феновете знаят всичко това. Но мисля, че онези девет десети от айсберга, които стоят под повърхността и са чували за Джетро Тъл, не знаят непременно моето име, както и ролята ми в състава. Затова търся начин да накарам хората да осъзнаят, че това съм аз и това е моята музика, независимо дали тя се води на името на Джетро Тъл или пък на Иън Андерсън. Като използвам името Джетро Тъл сега аз по някакъв начин улеснявам хората, така че да знаят каква музика да очакват. Когато обаче правя солов албум или изпълнявам солов материал, тогава го наричам музика на Иън Андерсън, а не на Джетро Тъл, именно понеже това вече не е репертоарът на Джетро Тъл.

Ако отидете на концерт, рекламиран като изпълнение на Деветата симфония на Бетовен, или пък на симфония или концерт на Моцарт, то тогава вие знаете, че г-н Моцарт няма как всъщност да бъде на сцената, нито пък г-н Бетовен. Може би те двамата си прекарват времето заедно в Старбъкс – в друго измерение, в друго време, в рая или ада, все едно - там, където са решили да отидат.

В случая с тези хора ние знаем, че това, за което говорим, не е композиторът, а репертоарът. По подобен начин, ако видите музиката на „The Dark Side Of The Moon”, изсвирена, примерно, от „австралийския” (с малки букви) „ПИНК ФЛОЙД” (с големи букви), вие знаете, че ще слушате музиката на Пинк Флойд, изпълнена от една трибютна група. Така че трябва винаги да вниквате в смисъла на съобщението. По-важното нещо за много хора е, че те чуват репертоара, чуват „тази” музика. Но ако пък чуете същата тази музика, изпълнена от Иън Андерсън и други музиканти, всичките от които са били членове на Джетро Тъл, вие знаете, че получавате нещо много по-автентично и истинско.

Така че, положението е следното – в Пловдив вие ще чуете музиката на Джетро Тъл, изпълнена от членове на Джетро Тъл, включително и от Иън Андерсън.

Вече съм на 68 години и бих желал преди да умра хората да научат името ми, понеже много от тях знаят само името Джетро Тъл.

Разбрах ви чудесно, бяхте изчерпателен за това. И все пак – има ли някаква вероятност да възродите някога отново Джетро Тъл като състав? Догодина, струва ми, се имате юбилей.

Името „Джетро Тъл” не си е отишло. Няма нужда да възраждам каквото и да е било. Името „Джетро Тъл” си остава – то е тук. Някои хора може би си спомнят - аз съм го казвал и по-рано, че не предвиждам повече да издавам нови албуми с нова музика, които да излизат под това име.

Пък и концертите, които изпълнявам, обикновено не са само под мотото „Джетро Тъл”. Има случаи, в които организаторите все пак обявяват концертите като „Джетро Тъл”, но това е така, за да продават по-лесно билети.

Това се прави навсякъде. Но аз нямам нужда да възстановявам Джетро Тъл – съставът продължава да съществува. „Джетро Тъл” като име е тук, а също и в историческите книги, по обложките на плочите …

Но на Вашия въпрос за петдесет годишния юбилей на Джетро Тъл – той всъщност ще бъде през 2018 г. Защото ние започнахме като състав през февруари 1968 г.

И ако въобще говорим за юбилей или за юбилейно турне на Джетро Тъл – как въобще бих могъл да избера от двадесет и шестте други членове на Джетро Тъл – как бих могъл да реша, кои от тях трябва да са отново в състава? Кажете ми, как бих могъл въобще да го направя? Невъзможно е да се изберат такива четирима музиканти, които да представляват цялата тази епоха. Единственият начин, по който мога да го постигна, е да използвам музикантите, които могат да изсвирят всичката тази музика – и това са хората, които ще свирят с мен в България през септември. Те познават целия репертоар, познават музиката…

Като говорим за тези музиканти, струва ми се, поне на мен, че Вие за първи път имате в състава си чужденец – китаристът Флориан Опале. Той свири с тежък електрически звук, поне това видях в Ютюб. А свири ли и на акустична китара?

Да, той понякога свири на акустична китара, когато правим акустични концерти или концерти на места, където прилагаме по-различен подход. Но обикновено той свири електрическа китара, а освен това, свири с мен от дванадесет години.

Струва ми се, че той е роден през осемдесетте години…

Да, някога той беше млад човек, но вече престана да бъде такъв.

А това, че все пак е чужденец, не влиза ли в конфликт с британския дух и ексцентричност, или пък може би чрез него сте искали да влеете свежа струя в състава?

Там, откъдето идвам аз, не използваме думата „чужденец” – това звучи не особено дружелюбно, звучи дори малко враждебно, това разделя хората. Той е от Бавария, от Германия, той е гражданин на Европейския съюз и поне до този момент аз съм също такъв.

Като споменаваме това – нека да си спомним, че на 23 юни имаме важно политическо събитие във Великобритания (референдумът за напускане или оставане в ЕС). Съзнавам, че това е политически въпрос и тази материя е доста чувствителна, но нека да погледнем откъм културологичната му и социална страна. Бихте ли коментирали това и имате ли отношение по темата, което бихте споделили с нас?

Бих могъл да напиша за вас или много дълга статия за вестник или пък една кратка книга по въпроса за нашето членство в ЕС и за бъдещето на ЕС на фона на положението в Европа, което непрекъснато се променя. Но знаете ли, аз не трябва да правя това. Това не е моята професия, аз съм музикант - аз не съм Боб Гелдоф. Не съм и един от тези „невинни” и „ангажирани” многознайковци, които се стремят да се забъркат в политиката и в същото време се опитват да поддържат нивото си на музиканти – това, което за съжаление Боб не може да прави. Знам това, понеже разговарях с него миналата седмица. Ние свирихме заедно на едно шоу в Испания и той сподели, че много трудно урежда турнета и концерти, понеже хората го считали повече за политически активист, а не го възприемали сериозно като музикант. На това аз само можах да му кажа: „чия е вината за това, Боб? За това положение не са виновни нито публиката, нито организаторите на концерти”. Човек сам избира какво да прави на този свят.

А точно сега, аз мога да кажа само едно нещо за референдума – той е част от нашия демократичен процес и той дава възможност гражданите на Обединеното кралство да решат дали биха желали да останат в Европа, или биха желали да напуснат Европа. Единственият ми съвет към тях е „гласувайте!”. Аз няма да им казвам как да гласуват, аз просто им казвам „гласувайте, защото имате възможност да упражните демократичното си право!”. Много от нас, които желаят да останат в Европа, се считат за „европейци”. Въпреки това, този спонтанна реакция не съответства на сложната ситуация. Ние имаме такива развития в Европа, че много хора са обезпокоени от променящия й се характер – икономически, поради увеличената мобилност на хора, които търсят социални придобивки, независимо от това дали са бежанци от военни зони или са политически или икономически мигранти, които се възползват от ситуацията, за да съборят вратите и да проникнат вътре. Това са въпроси с голям емоционален заряд в Германия, Франция и други страни, включително и Обединеното кралство. Европа е място, което се променя, но ако съумеем да постигнем една Европа, която подлежи на контрол, с отговорна система за управление и правораздаване, която да отразява по справедлив начин интересите на всички страни, тогава повечето от нас в Обединеното кралство ще искаме да останем част от Европа. Много хора са силно разтревожени от липсата ни на контрол върху собствените си дела. Но аз няма да ви кажа – дори и на съпругата си не съм казал – как ще гласувам, нито пък ще кажа на децата си. Мисля, че тези неща са твърде лични.

Считам обаче, че е много важно европейците да разберат, че като цяло болшинството от британците, изхождайки от личния си опит и от това, което чувам да се говори, по принцип желаят да останат част от Европа. Ние чувстваме този въпрос по този начин. Но все пак това не е толкова просто – някъде около 50 процента от населението ще гласува за напускане. Може би тези хора си мислят, че това ще бъде протестен вот, който ще ни позволи да постигнем чрез преговори по-добри отношения с Европа, или пък ще принуди Европа да осъзнае, че има и други страни в съюза, които искат да променят отношенията си с него.

Разбира се, получава се дълбок политически проблем и силно разделение, но по принцип, ние всички в Европа харесваме относително свободните икономически свободи, с които разполагаме - да продаваме и купуваме стоки един от друг, да пътуваме и т.н.

Аз мисля, че ако все пак има вот в полза на Брекзит, нещата няма да се променят кой знае колко много. В предвидимо бъдеще това няма да се отрази на хората от Румъния или България или от други страни от други части на Източна Европа, които идват тук да работят. На практика нищо няма да се промени по същество. Ние знаем, че се нуждаем от временни работници, които да берат плодове и зеленчуци в нашите полета, знаем, че се нуждаем от много хора в кетъринга, хотелиерството, ресторантьорството – хора, които идват от Източна Европа. Тези хора са част от нашето общество. Не мисля, че нещо ще се промени. Каквото и да се случи, ние няма да стигнем дотам да започнем да ги качваме на кораби и да ги извозваме навън.

Никой не трябва да се тревожи за каквото и да е било, що са касае за промени в практиката. Но хората на Великобритания ще вземат решение. И много от тях, макар и неохотно, ще вземат решение за напускане, макар и всъщност да не желаят това. Но те считат, че в крайна сметка ще бъдат в по-добро положение. Аз не мога да направя нищо, за да повлияя на тяхното решение – не съм нито политик, нито Боб Гелдоф.

Благодаря Ви за този отговор. Бихте ли ми позволили да насоча вниманието Ви към един друг злободневен въпрос – един съдебен процес в Лос Анжелис относно предполагаем случай на плагиатство. За мен лично е трудно да кажа дали има повече прилики или разлики между една Ваша песен – „We Used To Know” (от албума „Stand Up”, 1969) и една изключително популярна песен за някакъв хотел на Западния бряг, или пък между „Stairway To Heaven” и „Taurus” (на състава Спирит).

В музикалната гама има само дванадесет ноти и съществува вероятността, ако някой анализира някоя от песните, които съм написал, да намери сходства с някоя друга. Може да анализирате последователността на акордите на песента, която имате предвид, и на моята песен, и да кажете: това е едно и също нещо. Но мелодията е различна, текстът е различен и Ийгълс написаха тази песен, наречена „Hotel California”, която е далеч по-добра от моята песен. Ако по някакъв начин това, което съм написал, е оказало влияние върху тях, то аз ще бъда горд за това. Но няма да започна да ги преследвам, за да изскубна някакви пари от тях.

А сега пък се появи някаква организация, която е решила след толкова много години да преследва Лед Зепелин, за да получи някакви пари – страхувам се, че въобще не изпитвам симпатия към тези хора. Мисля, че тези червеи трябва да се върнат в дупките си и да затворят ш-----те си уста! Честно казано, доста късно са се сетили. Ако имаха истинско основание, или пък някакъв сериозен аргумент, трябвало е да го направят две седмици след излизането на албума на Лед Зепелин, тъй като „Stairway” се пускаше по всички радиостанции в Америка и тези хора е нямало как да пропуснат да я забележат. Тогава е трябвало да кажат нещо.

Така че съвсем искрено, аз въобще не им симпатизирам и считам, че Джими Пейдж е в правото си да защити позицията си и да каже: „Добре, това е нещо толкова отдавна, че не си спомням да съм чул тази друга песен. Ние написахме едно музикално парче и това си е нашето парче, това е самата истина”. Струва ми се, че аз съм на страната на Джими Пейдж и Лед Зепелин, основно защото мисля, че са минали много години, за да бъде основателен искът от името на този, който е написал другата песен. Когато хората остареят, или издивеят, или пък умрат, техните наследници търсят начини да спечелят пари. Мисля, че това, което тези хора правят, е много мошеническо и мръсно.

А що се касае за Вас, Вие никога не сте били преследвани с подобни искове – Вашата музика е толкова оригинална и Уили Диксън, например, не може да тръгне срещу Вас и да каже „вие взехте това или онова от мен”.

(смее се) А може би аз съм малко по-умен и прикривам добре влиянията върху музиката си.

Никой няма претенции върху рифа на Акваланг, например … - това е едно от най-оригиналните неща, които се случиха в музиката в началото на седемдесетте години.

Да, това е така, заедно със „Smoke On The Water”, „Sunshine Of Your Love” и цялата тази купчина от велики песни с много прости рифове. Старият беден Бетовен сигурно си блъска главата, питайки се „защо аз не се сетих за този риф?”

Е, добре, но все пак Ричи Блакмор призна, че той самият „дължи” на Бетовен много пари … Но, говорейки за Акваланг – как се появи идеята за тази песен? Кое беше измислено първо – китарният риф или вокалната партия – началната фраза “Sitting on a park bench”, например, следва строго рифа, изсвирен преди това?

Това е точно така. Заедно с (б.р покойния) Глен Корник, басиста на Джетро Тъл, споделяхме една хотелска стая, струва ми се беше в Холидей Ин някъде из Америка, и си дрънкахме на акустичните китари. Тогава се появи този риф и аз си помислих, че трябва да напиша една фраза, която следва рифа, и така развих песента – получи се встъпителният куплет, изсвирен на акустична китара. Разбира се, когато дойде време да я запишем, аз исках това да бъде песен, която да има непосредствено въздействие. Затова, вместо да свирим встъпителния риф на акустична китара, реших да изградим този голям китарен мотив като нещо, което да окаже голямо въздействие като въведение към песента. Когато се стигна дотам да аранжираме песента и да я репетираме и запишем в студиото, аз вече имах много добра идея как трябва да изглежда тя. Така правя с повечето си песни – опитвам се да ги подготвя преди да влезем в студиото и да очертая общата им форма, да зная предварително кой какво трябва да свири. Не във всички случаи се опитвам да правя това, но повечето пъти имам предварително достатъчно ясна идея как трябва да изглежда песента. (Смее се) Аз съм този, който трябва да има такава идея, понеже именно аз съм продуцентът на записите, това е част от моята работа – да пиша песните, да ги аранжирам, продуцирам, да свиря моите партии, когато ги записваме. Аз трябва да направя това по план – да вляза в студиото с една много сигурна и здрава идея. Тази идея може по принцип да се промени докато репетираме или в процеса на записа, ако примерно някой от състава предложи нещо различно.

Но общо казано, аз се опитвам да вляза в студиото с много ясна идея, защото там не можеш се мотаеш и да очакваш другите хора да дадат своя принос, или пък да чакаш в същия този ден ти самият внезапно и чудотворно да излезеш с нещо ново за аранжимента или записа. Опитвам се да планирам нещата предварително, да имам ясна представа, преди аз и момчетата да влезем в студиото – независимо дали става дума за работата ни през 1969 или пък в днешно време. Обикновено имам предварително много сигурна идея къде трябва да се отиде с една песен.

Когато говорим за протагониста на тази песен – г-н Акваланг, и аз мисля, че това е той на обложката на едноименния албум, без нито една фотография на състава. Този човек е облечен с балтон, както и Вие носехте балтон на сцената в онези времена …

Да, така е. Човекът, който нарисува обложката, беше художник на акварели, чиито произведения нашият мениджър Тери Елис видял в някакво американско списание. Той реши, че именно този човек е подходящ да направи обложката. Този художник долетя до Лондон, направи няколко снимки на мен и на състава, докато репетирахме за поредното турне. И така - той дойде, направи снимките, върна се обратно, направи своите рисунки и ни ги изпрати. Аз не ги харесах. Не бях чак толкова против рисунката на състава, която е на вътрешните две страници, но наистина не харесах външната обложка. Там той беше нарисувал главния герой по такъв начин, че да прилича на мен. А аз бях позирал за тази фотография, само за му да покажа образа на един стар, бездомен човек, който обаче има силен характер, със смесица от страх и най-вече гняв. Аз исках той да улови това състояние, но не исках да направи така, че този човек да изглежда като мен. Не харесах обложката на албума и казах на Тери Елис – този характер е нарисуван така, че да прилича на мен. Но знаете ли, ние тогава бяхме в този краен етап на продукция на албума, че ако започнехме да правим нова обложка, щяхме да изтървем срока, в който трябваше да излезем на пазара.

След толкова много години, обаче, това се наложи като добро артистично оформление на обложката. Е да, обложката е емблематична и много хора я харесват, така че аз трябва да приема, че те имат право, а аз греша. Но ако можех да се върна и да я променя, щях да го направя.

Все пак един албум с вас петимата, снимани на заглавната страна на обложката, нямаше да е чак толкова емблематично нещо.

Аз все пак бих предпочел едно „фотографско” изображение на Акваланг, а не този характер, който беше представен като художествена картина, която, пак повтарям, се основаваше на снимките, направени от автора. Но той се върна в Ню Йорк, за да довърши обложките и ние не ги видяхме, докато те не бяха завършени. А тогава вече беше вече твърде късно да се правят промени. Е, така се получиха нещата.

(В този момент Иън се извинява, че трябва да прекъснем интервюто след две минути, понеже имал ангажимент с дъщеря си)

Благодаря за интервюто и Ви уверявам, че сме в очакване за Вашето посещение в Пловдив. Ще останете ли поне няколко дена в страната ни и имате ли нещо предвид, което може да направите тук - например ще можем ли да продължим разговора си в по-спокойна обстановка?

Бих желал да мога да направя това, но в деня преди концерта в Пловдив трябва да съм в американското посолство, за да получа визи за мен и за състава (за турнето в САЩ през есента), а на следващия ден след концерта започвам репетиции със струнен квартет за записа на албум с вариации върху музиката на Джетро Тъл. Така че, както преди, така и веднага след концерта аз трябва да съм в Обединеното кралство – опасявам се, че няма да имам никакво време за малка почивка. Може би някой друг път.

Всъщност аз бях наскоро в България със съпругата си, само преди няколко месеца в рамките на пътешествие по Дунав, когато посетихме малки градове и имахме възможност да видим части от България, които не бях посещавал по-рано, а също и да се разходим, да се срещнем с хора и да видим как стоят нещата.

Спомняте ли си кои градове посетихте?

Не мога да ги възстановя; това би било много лесно ако отворя набързо някоя карта, но за съжаление сега не разполагам с време да включа компютъра си.

А дали сте имали възможност да чуете малко от местната музика – спомням си, че българската (народна) музика оказа известно влияние върху развитието на британската музика през шестдесетте – най-вече вокалните хармонии и синкопираните ритми.

О да, да. Но ако си турист в една страна, много често музиката, която чуваш, е предназначена за туристи. Но беше добра за слушане - всъщност чухме малко отлична музика и видяхме някои отлични танци и това беше много, много вълнуващо. Учудващо е, че имаше много, много добри музиканти. Но все пак тези музиканти бяха там заради туристите и бяха там, за да изпълнят задълженията си.

(Шеговито) А може би ще бъде същото и когато аз дойда в България, за да изпълня „най-доброто от Джетро Тъл”, и може би тогава ще чуете (смее се, със самоирония) – „туристическата версия” на Джетро Тъл.

Благодаря Ви толкова много, пожелавам Ви успех и един хубав ден, а също и да прекарате добре в България, когато дойдете.

Беше удоволствие да разговарям с Вас. Довиждане!

---------

Билети за концерта на 3 септември 2016 г. в Пловдив могат да се купят от сайта на Eventim

Още по темата

14/04/2016

Култура

Иън Андерсън от Jethro Tull с концерт в България

Следете новините ни в GoogleNews