Поетът и драматург Стефан Иванов: Адът е на един нечовек разстояние

Последна промяна на 06 март 2019 в 11:57 3723 0

Снимка Яна Лозева

Стефан Иванов е автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. От 2003 г. публикува многобройни текстове в различни издания. Превеждан е на английски, френски, немски, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.

Започваш да публикуваш едва на 15, следват 4 стихосбирки и три пиеси. Поезията или драматургията е твоят личен остров днес?

Обичта, приятелите, семейството, шегите, смехът, разговорите, пътуванията и разходките, прегръдките са по-скоро островът. Писането сякаш са песъчинките по брега и светлината и сянката, на които съм свидетел. Писането е отговор на въпросите, от които изникват още въпроси. То е съпротива и възхищение, опит да се преодолеят страховете и да не се свиква с чудото, а да се отглежда. Искам да съм любител, а не професионалист в писането, да обичам това, което правя и то да не е заключено само в думи, а да е ангажирано с поведение, грижа, внимание, да е и действие и лична отговорност, да не е само тъжни констатации, иронични коментари или розови и захаросани измислици. Всъщност въобще не мисля, че правя достатъчно.

Иван Динков казва, че поезията е вдовицата на живота, а според теб?

Би могла да бъде. Георги Рупчев споделя, че на поезията е присъщ инстинктът за неприспособимост. Поезията е проява на този инстинкт, който нашепва на поета, че трябва винаги да е в опозиция, че само ако си контра, ако си контракултурен, ще се движиш, може би и напред, но със сигурност встрани от клишето на лесното и общото. Този инстинкт напомня на другия, на този за самосъхранение, само че е с обратен знак, става въпрос за саморазрушението, за съмнението и колебанието, което създава смисъл.

Категоричен си, че освен талант, изкуството изисква дълготърпеливост. Как се вписва такава изконна ценност в този високоскоростен и технологичен век?

Както в настоящето има много фалшиви, манипулативни, бързи, повърхностни и временни неща, така има и голяма нужда от дълбочина и смисъл, от нещо, което да те събира, да ти дава опора, да не те предава и да не те оставя да висиш в безтегловност. В момента стресът, страхът, паниката, неврозите, кризата на идентичността, безпътиците са по-засилени и изострени, отколкото дори съвсем доскоро. Все по-трудно е човек да се събере и да може да отговори на собствените си въпроси и отговорите да останат валидни за повече от денонощие и да не са компромисни. В книгите, в бавните изкуства има спокойствие, разказ, история, противоречива и сложна цялостност, чрез тях може да се противостои на разчовечаването на хората, на безкрайните манипулации не само на политиката и икономиката. Има травми, катастрофи и рани, които ще се повторят, както на лично, така и на обществено ниво, ако не се знае какво е довело до тях. Паметта е любов колкото към миналото, толкова и грижа за настоящето и бъдещето, а адски много ценни неща и хора са забравени, сякаш никога не са съществували.

Колко силна воля е нужна, за да спрем, да се вслушаме, да видим?

Не знам дали е до воля, а до желание да виждаш нещо повече от това, което насилствено ти се предлага, при това като безалтернативно. Има алтернативи. Животът не е само черен, бял или сив. Шарен и сложен е и дъгите все още не са изчезнали. Има и друго и човек може да не се задоволява само с необходимото. Крал Лир на Шекспир казва „Недей да търсиш нуждата, Регана! И най-нещастният бедняк си има парцалче, без което би могъл. Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота!“

„Адът е на един нечовек разстояние“ – пишеш в едно твое стихотворение. Кои са днешните нечовеци?

Тези, които с лекота подменят истината с лъжа и сякаш няма механизми да им се потърси отговорност за действията. Черно е наричано бяло. Лъжата и безсрамието са норма, омразата е доходоносна за едни безпрецедентно алчни, посредствени и зли нечовеци. Те не четат, не чуват болката на хората, презират ги, отвръщат поглед и продължават без да им мигне окото. Екатерина Йосифова пише в едно стихотворение: „Не е поливал. Не е хранил. Не е такъв човек. Не е моят човек.“ Слава богу, има и наистина много хора, които правят всичко по силите си, почти буквално и до изнемога, за да променят картината и ситуацията. Но България днес е тъжна и (само)поробена, (само)унижена и неадекватна страна, с лидери без достойнство, в която се живее крадешком, управлява се наужким, но безогледно, краде се откровено и се убива постепенно.

Кое даде повод да се роди последната ти пиеса „Същият ден“?

Това, че едни уж преодолени стени и прегради отново се издигат. Сякаш 1989 г. никога не се е случила и свободата е все по-несъществуваща и трудна. Не само в България.

Определят пиесата като черна гротеска за абсурда и повтарящите се исторически грешки. Фарсът ли е пътят към безбитийност на една трагедия?

Историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс, но това, че хората на власт – политическа, икономическа или каквато и да е друга – са за смях и ги иронизираме или им се подиграваме не намалява болката, която те причиняват всекидневно и която се размножава. Където има власт, няма любов, но където няма никаква власт и правила, цари хаос. Странен и болезнен парадокс.

Казваш, че свободата е рисковано занимание. Колко боли да си свободен?

Не боли, ако обичаш да правиш това, с което се занимаваш и да си понесеш последствията. Прекрасно е ако нещата се наредят, че да намериш и правилните хора, с които да работиш и които да обичаш.

Върлуващите агресия и омраза набират все повече мощ и власт. Има ли антидот срещу тях?

Противоотровата са честният и открит разговор, защото хората никога не са живели сами и поотделно всеки в своя монолог. Нужно е образование, което култивира свобода и критично мислене. Образование и възпитание, които са на страната на съчувствието, вслушването и взаимността, а не защитават само агресивната амбиция и императива да си успешен, велик, харесван и продаван. От толкова величие планетата боледува, животните измират, а човек се случва да се чуди защо не се чувства добре денонощно като в рая.

Пиесата „Същият ден“ е черна гротеска за абсурда и повтарящите се исторически грешки, в които са замесени клоуни, едновременно невинни и виновни. Те са част от силата, която желае добро, но често създава зло. Пиесата е страшна и смешна приказка без край за всекидневното усилие да бъдеш човек в нечовешки условия. Действието се развива 30 години след 1989. Героите са дядо и внук, пътуващи по вече построения плавателен канал, който свързва София с Черно море. Те снабдяват отново живите 86 български лагера и разказват за раждането на новия режим, за тайните му и явни проявления. Историята им прелива в скандал между онези, които са отговорни за това повторение. Публиката се превръща в свидетел на травма и рана, която се е отворила на различни места по света през миналия и настоящия век.

Представлението може да гледате днес, 06 Март от 19.00 ч. и на 23 Април от 21.00 ч. в ТР "Сфумато".