DJ Pancho: Хората те припознават, когато си автентичен и истински

DJ Pancho (Панчо Карамански) е млад, перспективен диджей и музикален продуцент. Работи с поп изпълнители като Михаела Филева, Дара Екимова, Михаела Маринова, Кристиан Костов, Ирина Флорин, Вениамин, Ева Леа и др. Роден в Пловдив на 4 юли 1991 година. Немалко от детството му минава в село Дълго Поле, Пловдивско, където живеят много от роднините му. След осмата си година Панчо ослепява напълно при инцидент. Очното му заболяване е форма на глаукома. Панчо завършва средното си образование в Училището за ученици с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София. Гордее се с това, че е учил с деца с неговия зрителен проблем и не му се е налагало да израства като различен. След училище стремително се запътва към мечтата си да се утвърди като диджей и продуцент. Пътува из целия свят, черпи от опита на едни от най-добрите в областта и става първият обучител на незрящи в работа с програми за звукозапис и звукообработка. Днес вече има 19 години като диджей, от които 15 години се занимава професионално и със звукозапис. По негови думи, голяма част от пътя му е извървян, но и тепърва има какво още да учи от живота.

Как Вашият път се свърза с музиката?

Моята свързаност с музиката идва от дядо ми. Когато бях на около три-четири години, за първи път той ми вкара в ръцете барабанни палки и аз започнах да ги изтезавам върху кутия за обувки. След това много ме разнасяше и по събори за народна музика, за да слушам музиканти като Петър Ралчев, Иван Милев и т.н. Оттам тръгна. След това, още като дете, сънувах музика, но не знаех какво сънувам. Нямам музикално образование и никакви музиканти в рода. Един мой прадядо, Никола, е свирил на кларинет. Казаха ми, че пазят кларинета му в някакъв сандък, но това са непотвърдени слухове. Корените ми са във фолклора. Това е странно за мен, защото не се занимавам много с фолклор. След това, докато бях в пансиона на училището за слепи и седях в стаята си, много обичах да слушам радио. И около 2001-2002 година попаднах на предаване по RFI, където Ясен Петров пускаше като диджей електронна музика. Там за първи път се запознах с електронната музика и оттогава тя остана в мен.

Когато сте сред други колеги диджеи, кога най-силно усещате липсващото си зрение и кога то Ви е най-голямото преимущество?

Най-много се чувства липсващото зрение, когато стане проблем с техниката и не мога да видя веднага какво е станало. Това ме е научило да познавам много добре техниката, с която работя, и да знам къде биха се появили проблеми и как се решават. С всичко останало не съм срещал проблеми досега. По-скоро хората си мислят, че има проблеми. Това е стигмата, с която се боря. Хората питат как стигам до определено място за участие, как се справям с толкова много копчета и т.н. Друг проблем е, че когато има иновация, свързана със софтуери например, аз съм опашката зад последния вагон, останала извън влака.

Разработчиците на софтуери не се интересуват от малка потребителска група като слепите продуценти и диджеи. Има и трети проблем, който става все по-сериозен. Все повече техника се ориентира към сензорни екрани – да използваш пръстите си, да докосваш някакви неща и те да се активират, а всичко да е много интерактивно. Производителите на мобилни телефони залагат в софтуера си достъпност за слепи, но марките, разработващи техника за диджеи, или такава, свързана с тонрежисура и продуциране на музика, слагат тъч дисплеи и въобще не се интересуват от това, че някой с нарушено зрение ще иска да им ползва продуктите.

Това е тенденция, която няма как да преборим и натам върви светът. Затова много често се налага с хората, с които съм се заобиколил, да мислим извън кутията и да измисляме сложни решения и да ставаме програмисти, за да използваме този нов продукт като другите. Колкото до предимствата, едно от най-важните е, че не се разсейвам какво ми показват индикаторите. Когато завършвах училище, ми казваха, че няма как да уча тонрежисура, защото има много светлинни индикатори, информацията е много визуална и няма как да се справя с това. А това е най-голямото ми предимство. Не гледам индикатори, а ползвам слуха и уменията си.

Най-големият комплимент в тази посока дойде от един миксинг и мастеринг инженер от Лас Вегас, Лука Претолези. При него бяхме на курс по криейтив миксинг, което е творческо миксиране, и там виждаш тънкости, които не можеш да видиш на друго място. Когато отидох на негов мастърклас в Амстердам, той стана и каза пред целия курс от 40 души:

„Единственият човек, който има предимство пред всички вас, е Панчо, защото истинският, скъпият, качественият звук се прави тогава, когато се облегнеш назад, затвориш очи и започнеш да въртиш копчета.“

При диджейската работа предимство е, че не виждам намусените физиономии на хората, когато дойдат на парти или събитие. Аз тръгвам с нагласата, че всички са усмихнати като мен и се радват. Това се предава на хората и до края на вечерта това се случва.

Как Ви повлияват хората, които не вярват в качествата Ви поради това, че сте незрящ?

Изморяват ме. Знам, че 34 години не са много, но скоро ще станат двайсет години, откакто съм диджей. И днес ми е малко излишно постоянно да трябва да обяснявам и да показвам. Ясно е, че цял живот ще се доказваме и ще показваме различни неща, а все някой ще има глупави предразсъдъци. Но това изморява. Това не ме мотивира, нито ме отказва, то е част от страничния шум. Когато съм бил по-млад, на моменти ме е демотивирало, но не съм и някаква спортна натура, която да се състезава и да показва какво може в някакво кратко бягане. Винаги съм бил на принципа „Дай ми три или пет години и след това ще си говорим кое и как е направено.“

Върху какви проекти работите в последните години?

Аз съм част от компания, където заедно с най-добрите автори на поп музика в България и с колегата ми Ангел Проданов пишем музика. Две-три от нещата, които направихме, станаха най-пусканите по всички радиостанции и телевизии в България. Решихме да си направим и независим лейбъл, където работим с наши приятели - музиканти и инфлуенсъри. Интересна е идеята да издаваме музиката такава, каквато искаме, и тогава, когато искаме. А като диджей, едно от нещата, които най-много обичам е, че в последните четири години съм част от един голям фестивал за тийнейджъри – „тийн бум фест“. Той събира много инфлуенсъри на едно място и накрая има и концертна част.

Аз съм един от хедлайнерите на събитието и се радвам на публика между пет и десет хиляди. Много обичам хората, с които го правим. Що се отнася до студиото, което имаме, смятам, че с него доказахме, че сме сред най-добрите в България, що се отнася до звукозапис, миксиране и мастериране. Знам, че звучи нескромно, но аз транслирам това, което хората казват. А щом дойдат веднъж при нас, те отново се връщат – заради високото качество на работа, скоростта, с която се случва, а и заради отношението. Важно ни е музикантите да се чувстват при нас като у дома си. Освен популярните имена, имаме и доста артисти, на които много се кефим. Те нямат тази публичност, но с удоволствие работим с тях и имената им тепърва ще се чуват. Много се радваме и на хората, с които правим лейбъла – Денислав Димчев – Дени и Linsho. Това са сред най-популярните инфлуенсъри в България, които имат и своите сериозни музикални заложби.

От какво най-много трябва да се пази един незрящ, ако реши да е публична личност?

Трябва да се пази от употребата на автоирония. Типична черта при слепите е да ползват много автоирония и хумор, свързан със слепотата. Нормална защитна реакция е да се шегуваш със себе си, за да не се шегуват другите с теб. Но в един момент това обезценява и теб самият като личност и като стойност. Друго, от което лично аз много се пазя, е вкарването в книжката с жалостивите истории. Там, където медиите обичат така да представят историята ти, че ако има начин, постоянно с нея да разплакваш зрителя, за да ти съчувства. Все пак и ние като хора имаме някакво достойнство! Ако постоянно всеки те гледа и те съжалява, рано или късно това се отразява на начина, по който те третират като професионалист и като личност.

А на какво най-силно реагира публиката, когато се появи незрящ, и как Вие го използвате, за да разберат посланията Ви?

Истината е, че почти нищо не достига до хората. Всичко, което правя в интернет пространството, го правя, защото има огромен вакуум от информация за това що е сляп човек и как съществува. Има много легенди и предположения. А не мисля, че сме достатъчно представени в медийното и интернет пространство. Хората са безкрайно любопитни. Ако правилно подходиш към тях, са склонни да ти помогнат да решиш какъвто и да е проблем. Любопитството им може да бъде и обидно от гледна точка на това, че човекът зад дисплея на телефона си се чувства свръх силен и пише неща, които не би те питал директно в лицето.

Кое най-много Ви липсва в България по отношение на хората с увреждания?

Искам да има повече нормални, нови и равни тротоари с водещи линии по тях. Установихме, че чисто нов тротоар, на който няма водеща линия, може да те отведе до дърво, или в колчета. На запад от десетки години има равни тротоари и водещи линии на повечето места. Ако ги има и тук, това ще направи живота ми много по-достоен. Когато си разцепиш веждата, докато отиваш на бизнес среща, любовна среща, или на каквото и да било, самочувствието и достойнството ти си отиват.

Относно отношението на хората, то е, както си го направиш. Преди години вярвах, че хората имат специфично отношение. Сега вярвам, че от мен зависи как хората ще се отнасят към мен. Отношението е такова, каквото им позволя. Според една популярна фраза "не съм роден диван, за да ви бъда удобен". Преди време, ако някой се държи неадекватно с мен на улицата, бих се сврял някъде, а в момента не изпитвам такива скрупули. Вярвам, че щом си е позволил да ми навлезе в личното пространство и да се държи нагло и неприлично, имам правото да се защитя. Това важи и при всеки нормален човек. Ако някой на улицата го хване, започне да го дърпа и влачи нанякъде, той може да го осъди, защото онзи може да иска да го обере, изнасили, или нещо друго. Не харесвам това, а то продължава да се случва.

Доколко последователите Ви могат да обяснят на другите проблемите, които срещате, и има ли резултат, когато говорите за тях?

Резултат има, но е с натрупване, между пет и десет години. Със сигурност хората виждат, научават се, разбират, преразказват си. Но ще си разказват за теб, докато си от готините. Ако не си, ти си просто част от скрола. Минали са покрай теб и са скролнали в друга посока, без да се интересуват от това, което имаш да им кажеш. Не бих натоварвал хората, които ме следват, с ангажимента да обясняват какви са моите проблеми. Но ако те доброжелателно го правят, много бих се радвал, че има такова влияние върху тях.

Аз не искам нищо от хората и това е част от причината те да ме следват. Нито искам пари, нито нещо друго. Те са там, защото аз имам какво да им дам, а не те на мен. А разбира се, че има и начин този интерес към мен да ме храни и за това си имам мениджър, който се занимава с инфлуенсърската ми кариера. Има интерес от брандове, работили сме и в дългосрочни и добре платени кампании. Винаги мога да материализирам това, че много хора ме виждат, но не е за сметка на тях. Най-нормалното нещо е когато имаш достъп до хората, ако имаш нещо интересно и полезно за тях, да им го дадеш и то да е смислено. Не можеш да избираш всякакви глупости, които ти предлагат пари.

От какви хора се влияете?

От тези, които правят нещата напук. Много се радвам на хора, които, когато им кажа, че имам някоя нова идея, те не ми казват десет неща, поради които тя няма да се случи, а измислят двайсет начина да се случи. И обикновено тези хора не ги виждаме често. Наскоро гледах интервю с Мими Иванова. Тази жена показва достойнство. Влияя се от хората с усмивки. С истинските усмивки. Аз не ги виждам, но усещам кои са истински и кои не са. На мен не ми минава номера с това само да си е повдигнал крайчетата на устните, за да се усмихне лицемерно. Влияя се от хора, които надскачат себе си и средата. Навремето много ми повлия биографията на Джакомо Пучини, след това много ме радваха Рей Чарлс и Ерик Клептън, за които също четях. Това са хора, които са правели неща във времена, в които те не са били никак лесни.

Радвам се и на предприемачите. Това са хора, които не виждат проблем и намират негово решение, което е толкова добро, че всички искаме да го купим от тях. Понякога това решение е супер простичко, но това да се сетиш за него изисква друг поглед към света. Влияят ми и хора, които работят неуморно. Имат много големи идеи, надскачат себе си, но сядат и се разкъсват от работа. Ето, Михаела Филева за мен е голямо вдъхновение. Тя е изключително позитивна, гради и действа смело. Също Денислав Димчев. Масовата публика, която не го познава, го отписва като човек, който прави съдържание за дечица. Но той скача високо. Мисли за филми, сериали, за много неща. Когато прави сериали, той стои до пет сутрин на снимки, а след това става в девет същата сутрин , за да си върши другата работа. Такива хора също ме вдъхновяват, защото те не просто говорят за нещата, а ги правят.

Какви са препоръките Ви към хората с увреждания, които имат медийно влияние?

Желателно е да направят максимума за себе си, да се изградят като личности и чак тогава да застанат пред хората и да бъдат себе си с гордост от постигнатото. Но преди всичко трябва да седнат и да го направят. Хората те припознават тогава, когато си автентичен и истински. А при артистите има и една допълнителна посока, че когато успееш да изградиш легендарен статут, ти трябва да го поддържаш. Но ако няма да си себе си, а ще има някаква персона, някакъв образ на сцената, трябва много стабилно и с достойнство да го изградиш. Колкото до мен, сега съм фокусиран върху себе си. Върху това да направя себе си по-добър пример за мен самия и след това, ако мога, да бъда такъв и за другите. А останалото оставям в ръцете на Бог. Той знае най-добре кое е за мен и кое не е.

Повече за творчеството на DJ Pancho можете да научите от YouTube и TikTok. 

Следете новините ни в GoogleNews