Проф. Любомир Топалов: Българският интелектуалец като усмивката на изчезваща жаба

Последна промяна на 15 юли 2013 в 07:16 10943 19

Любомир Топалов

Любомир Топалов

Всеки, който по време на летните жеги от нямане на какво да се прави, се е чудел какво е всъщност това “интелектуалец”, през последната седмица получи отговор. Всъщност повече от един. Ако претендирате да сте “интелектуалец”, но не се вписвате в българското “дясно”, то вие сте сте самозаблуждаващ се комплексар. Ако или пък не се вписвате в българското “ляво”, следва, че сте амеба. А ако не се вписвате в нито едно от двете? То тогава несъмнено и неизменно следва, че сте смесица от двете. Затова и резюмирана, дефиницията за вас би звучала така: “Вие сте най-просто микроскопично едноклетъчно животно, което няма постоянна форма, но за сметка на това сте неудачник, който страда от комплекса на Фурие и оцелява благодарение на сляпата си вяра в лъжи”. Ако не ви харесва дефиницията и не се припознавате в нея, не сърдете на мен. Тя е базирана на амалгама от описанията на двама видни български интелектуалци, които миналата седмица дадоха своите отговори на горепосочения въпрос – Петър Волгин и Калин Манолов.

Моята реакция е лична и е провокирана от мненията и на двамата. Зад махленската арогантност, която прозира от иначе интелектуално наситените с имена и концептуални референции коментари, се крие всъщност силуетът на един странно съвпадащ мироглед за това що е то интелектуалец. Образно казано, и двамата припознават добрите черти принадлежащи на тям подобните, а лошите черти – на “онези” от другата страна. Това ми напомни на жабата от оня стар виц, която припознавала себе си всеки път, когато лъвът споменел какви хубави неща ще се случат на този, “който е най-зелен”, но набързо припознала крокодила, когато лъвът казал какво ще се случи на “всички досадни зелени животни”. Проблемът с “интелектуалеца” и за двамата е неговата или нейната политическа ангажираност. Те я виждат като разрушителна, като проблематична и като нежелателна. Всеки от своята позиция. За Волгин интелектуалците, които не са леви и се ангажират с политически позиции са амеби, възкръснали от позицията на комунистическото си слагачество отпреди 10 ноември. Така че, ако не са готови да продължат с лявата си ангажираност, по-добре да млъкнат. Те са нагаждачи и лицемери, така да се каже. За Манолов, пък, ако те не се събудят от своя унес, но продължат с политическата си ангажираност от позиция на лявата си ориентация, то те са жалки, самозаблуждаващи се комплексари.

Въпросът тогава е, дали може да са интелектуалци без да са политически ангажирани? На всяка цена ли трябва да имат политически позиции, освен ако не съвпадат с тези на горепосочените автори? Политическата ангажираност, е част от идентичността на интелектуалеца, но тя може да идва във всякакви форми и цветове. Аристотел, говорейки за гражданина на древногръцкия полис, го нарича “политическо животно” или “политическо същество” (ζώον πολιτικόν). А интелектуалецът не е просто всеки “гражданин”. Той е високо образован и е съпричастен към социалните динамики на обществото. Той използва силата на разума и своята “експертиза” (една друга дума станала популярна напоследък), за да обсъжда теми от философски, етично-нравствени, или политически характер. Италианският философ (между другото и комунист, когото Мусолини погубва в затворите на Италия) Антонио Грамши твърди, че интелектуалецът е този, който издига и популяризира визии, ценности и идеи, за да получат легитимност в обществото и да се превърнат в “хегемонииални”, тоест да се приемат априори от хората, без да се подлагат на критично изследване. В тази си роля, според Грамши, интелектуалецът бива или “традиционен”, или “органичен”. Първият работи, макар и индиректно, за статуквото на управляващия елит, другият – за анти-статуквото и за революционния елит.

Всъщност, според Грамши, традиционният интелектуалец е над разделителните линии в обществото, той не защитава интересите на определен клас или прослойка. Той, напълно в духа на Просвещението, се интересува от логиката на здравия разум, на естеството на нещата, на доводите и аргументите. Грамши обаче изтъква важен контра-аргумент – традиционният интелектуалец е рожба на традиционните хегемониални институции на обществото и като такъв защитава, макар и неволно, статуквото. Органичният интелектуалец, пък, търси начин да разшири консенсуса в защита на контра-хегемониалните идеи и амбиции. Всъщност, ако се вгледате в аргумента на Волгин, той разглежда критично десния интелектуалец като псевдо-традиционалист. А Манолов пък, от своята позиция, се обявява срещу левия интелектуалец като псевдо-органичен, който в своята същност е и псевдо-традиционалист, ама от отминало време. И двамата правят едно и също – разделят образования елит на истински и псевдо интелектуалци.

За мен тази разделителна линия е чужда и неразбираема. В какво обвиняваме тук родните “интелектуалци”, които и да са те? Че е невъзможно за един “истински” интелектуалец да е десен (според Волгин), или ляв (според Манолов)? Защото, ако те са – то или са политически и вероятно морални “амеби”, или са “комплексирани неудачници”? На всяка цена ли мерилото кой е “истински” интелектуалец трябва да бъде нашият собствен първообраз и възприятието ни за самите нас? Нима има “една истина”, малко като идеализираните форми на Платон и всичко останало е имитация? Защо борбата за визии трябва да минава през обругаването на ценностите на тези, които не са като нас и отхвърлянето им като неистински? Няма ли обществото ни да се обогати повече от приемането на съществуващо разнообразие и богатство на идеите, макар и да не ги споделяме? Може ли да има приемливи и искрени ценности, особено свързани с политически визии и настроения, които да са извън нашите собствени възприятия?

Историята, според мен, на българския интелектуалец е всъщност синтез на трагедията от ефекта на Пигмалион – едно самосбъдващо се пророчество. Поставяме ролята му в рамка, очертаваме очакванията и чакаме той да се самоопредели като такъв. Когато пък се разминат с поставените очаквания, го омаскаряваме и изхвърляме на боклука. Резултатът е – липса на каквато и да е лигитимност и авторитет, както и на възможност да различим “истински” от “псевдо” интелектуалец. Интелектуалецът се превърна в нарицателно за някакъв плазмодий, който се самозаблуждава и отрича реалността, докато се гъне като едноклетъчно пред по-висшите животни в природата. Той оцелява. Но на него му е отнета възможността да се самоопределя. Мястото му е предопределено или сред лудите комплексари, или сред едноклетъчните. Освен, ако не е “истински”. Това, простете, е симптом на същата тази социална динамика, която унищожи уважението ни в интелектуалците като носители на авторитет. За да оцелеят много бяха принудени да приемат една или друга роля, вместо да отстояват своето собствено четене на събитията. Когато пък рискуват да я отстояват тази нестандартна позиция, биват отхвърлени като псевдо-псевдо интелектуалци – тоест тях вече никой не ги и припознава дори като псевдо-интелектуалци.

И тук се сблъскваме с друг концептуален проблем съотнесен към естеството на това “какво е това истински интелектуалец”. Проблемът е формулиран от Мишел Фуко (знам, знам, той е ляв, не, чакай, той е десен! Всъщност, не, той е истински, или не е…) – в контекста на това, доколко мнението на интелектуалеца е меродавно и доколко то като такова е повлияно от “критичната дистанция” на позицията му. В светлината на този дискурс, ролята на интелектуалеца се заключава като “проводник+ и “преводач” на дискусията, която се води на различни социални нива, а не като на авторитет, който дава своето тежко и меродавно мнение, от базата на своята възвишена ценностна система и мироглед.

Абсурдът, в който е поставена тази митична личност в българското общество – интелектуалец, според настоящия дебат, е че той априори не може да е “истински” ако не е “наш” и неговата роля е лимитирана до това да е “рецитатор”, а не “проводник” и “интерпретатор” на идеи и визии. За съжаление, за да се измъкне от блатото на тази социална предопределеност, той трябва да се хване като Барон Мюнхаузен за косата и да се вдигне нагоре. Защото няма кой друг да му помогне. Тези отляво му хвърлят спасителен пояс, но го карат да рецитира Комунистическия манифест на Маркс, докато устата му е под водата. Тези отдясно му подават клон, но го карат да демонстрира ефекта на “невидимата ръка” на Смит, като оставят пазарните механизми сами да си го изтеглят на брега. Всички в купом пък го презират и осъждат точно както в историята за пещерата на Платон и завързаните с вериги роби, които презират водача си, който ги е извел навън под светлината на слънцето, понеже не могат да понесат силата на истинската светлина.

Няма място в рамките на настоящия дебат за някого, който не споделя левите възгледи в тяхната цялост, или в частност осъждането на интерпретирания като “либерален империализъм” на така наречените НПОта, овластяването на държавата отвъд рамките на допустимата демократична отчетност и непременното и неизбежно възобновяване на класовата борба като политически и социален инструмент за социална промяна. Но в същото време, същият този някой да отхвърля на свой ред писанията на Айн Ранд като социален цинизъм и патология, да осъжда псевдо-либералния модел на корпоративно-транснационален капиталистически монополизъм наричащ себе си глобален “free market economy”, или заменянето на държавата с “пазарни механизми” за социална политика. Това последното само по себе си е оксиморон. Но такъв е и образът на този митичен интелектуалец, който се разграничава от дискурса на ролята, в който бива запечатан от настоящия дебат. Сърби ме да добавя ред или два именно за обществената политика и ролята на държавата тук, но това е един друг дебат, в който господата Волгин, Манолов, Каролев, Салкин, Дойнов, Кънев и други вече достатъчно обстойно дискутираха. По-скоро бих отбелязал, че именно наличието на такъв дебат е, може би светлината в тунела, която поставя началото на издърпването за косата от блатото а-ла Барон Мюнхаузен. Само да не удавим митичното животно “български интелектуалец” междувременно. Слава Богу, тази заплаха мен лично не ме грози, не защото не съм “български”. Но ако бях като оксиморонния интелектуалец по-горе, сигурно щях да се чувствам като оная жаба, която се чудела дали да се нареди сред “най-красивите” или “най-умните” и накрая възкликнала: “Е, аз да се разкрача ли сега?” Или по-лошо, щях да се чувствам като усмивката на котарака от Алиса в страната на чудесата – изчезваща след като обектът носител си е заминал. С други думи, една несъществуваща невъзможност.

-----------------

Любомир Топалов е преподавател по политология и международни отношения в университет в Токио

 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

12.08 2013 в 09:25

Дрон - безпилотен летателен апарат. Ползвай го на нашенски език друг път, Професоре :)

24.07 2013 в 16:59

,,Българският интелектуалец,,- какви интелектуалци са те патили бе Любчо, нали вече всичко било богато простолюдие и бедно такова..........или то беше за аристокрацията!!!!!!!!!!!!

19.07 2013 в 18:56

Само да уточня, какво мисля за двубоя Волгин - Каролев.

Волгин пръска много отрова като говори, защото тезите му не издържат. Нещо повече, статиите му бъкат от чисто фактологически изкривявания, които лесно могат да бъдат оборени на секундата. С Каролев съм съгласен като цяло, въпреки че имам за какво да го критикувам. Освен това има маркирана разлика в това как Каролев отговаря на коментарите си и колко по-спокойни и структурирани статиите.

Надявам се да ми дадете да пиша и аз. Като човек, близък до либертарианските идеи, мисля че мога да представя критика, която да показва къде ни трябва държава.

18.07 2013 в 14:22

Защо се хабите с разни дискусии по темата "Интелектуалец", когато самата дума понастоящем за голяма част от по-образованите хора е изпразнена от съдържание. Читавите интелектуалци (леви, центристки и десни) понастоящем са безкрайно малко в сравнение с псевдоинтелектуалците, които са извънредно много. Не може всеки, който е написал някаква малка книжка, която сам си чете, някаква статия във вестник или публикация в електронна медия, появявал се е два-три пъти в интервюта по телевизията и радиото, да се нарича интелектуалец. Истински интелектуалец е този творец, който искрено милее за своя народ и родина и с интелектуални средства дълбоко вниква и описва неговото житие, битие и страдание.

18.07 2013 в 11:57

Смислена статия, една от малкото по темата без крайности.

18.07 2013 в 01:23

На старогръцки (зоон политикон) не е политическо същество, а обществено животно. Сентенциите се превеждат трудно, защото им се променя смисъла. Но тази е много ясна. Господин професорът не е учил старо гръцки и затова по-добре да не жонглира с този език.

17.07 2013 в 18:31

@Александра: Съгласен съм за едно от значенията на човекът като "обществено същество", видях го като пропуск след публикацията. Но това не променя смисъла. Каква е етимологията на "политика"? Не е ли управление на "полиса" сиреч обществото според вижданията на Аристотел?

Не съм съгласен, че съм давал квалификации на двамата господа. Критикувам дефинициите им на "интелектуалец" и как слагат в калъп интелектуалците. И не съм се и писал "професор", а "преподавател", интерпретацията е на редакцията. Нека да се придържаме към дискусията и аргументите, не квалификациите.

17.07 2013 в 16:49

От цялата статия разбрах следното: Волгин и Манов са политиканстващи идиоти, а аз (професорът) съм върхът на интелектуалния сладолед. Браво! Чудесно!

Съгласна съм, че интелектуалецът не е задължително да се оцветява политически. Даже е по-добре да не го прави, за да е непредубеден.

Още нещо. Професоре, πολιτικός НЕ означава "политически". Да се твърди подобно нещо е МАНИПУЛАЦИЯ. πολιτικός означава: граждански, обществен, НЕчастен, присъщ на общността (т. е. полисът като общност от граждани) в противоположност на ἰδιώτης = частен, индивидуален, присъщ на отделния човек. В старогръцкия πολιτικός се отнася към ἰδιώτης, тъй както в латинския publicus се отнася към privatus. Престанете да манипулирате хората превеждате πολιτικός като" политически", а publicus като "публичен". В този ред на мисли фразата "ζώον πολιτικόν" се превежда не като "политическо", а като "обществено" същество. Т. е. човек има нужда да живее в общност, не може сам.

15.07 2013 в 22:07

КОРУМПИРАНОТО ПСЕ 'ЧМ' ВЗЕ НЕЩО ДА ТОЧИ ЛИГИ , ЯВНО Е ХВАНАЛО БЯС !!! ТАКИВА СЕ ЛЕКУВАТ САМО С ОГЪН .

15.07 2013 в 18:03

Лявото в България, дясното в България, Волгин интелектуалец -- ако вкарам тези неща в компютъра, веднага ще ми се разтопи процесорът...