Александър Йорданов е роден във Варна през 1952 г. От 1991 - 1993 г. е заместник-председател на Съюза на демократичните сили. От 1991 до 1992 г. е председател на парламентарната група на СДС, а от 5. ХІ. 1992 до 17. Х. 1994 г. е председател на ХХХVІ ОНС. От 1998 г. е посланик на България в Полша. През 1999 г. - с указ на президента, е назначен за посланик на България и в Литва, Латвия и Естония. 2001 г. е назначен за посланик на Република България в Македония. Автор е на книгите "Личности и идеи" (1986), "В сянката на думите" (1989), "Своечуждият модернизъм" (1993), "Надеждата срещу безвремието" (1993). В момента е член на Националния съвет на СДС.

Има ли сценарий за унищожаване на СДС, както твърди Мартин Димитров?

Проблемът на българските партии са апаратните игри и интриги в тях. СДС не прави изключение. Но в случая с решението да не се приеме споразумението на Синята коалиция не виждам сценарий. Това беше ясно, открито и взето чрез поименно гласуване, решение. И то е добро за двете партии, защото им дава шанс да докажат своите политически амбиции – без да си пречат и конфронтират, без да се скриват зад нещо „трето”. Това решение е една възможност за възраждане на СДС „отдолу”, а не чрез „лидероманията” и апаратните игри „отгоре”. Решението отчита и новата избирателна система в България, в която преференциалният елемент не стимулира създаването на предизборни коалиции. И не случайно всички останали български партии бягат от темата коалиция. В този смисъл националното ръководство на СДС взе едно разумно и отчитащо политическите реалности решение. И не само защото „насила хубост не става”. Затова и не прави чест на Мартин Димитров да говори глупости за някакви „нови коалиции”, които предвиждало СДС. Няма такова нещо и обясних защо.

Ще оцелее ли СДС след краха на Синята коалиция? Не е ли твърде голям рискът СДС да не влезе в парламента след изборите догодина?

Политиката не е бална зала. Ако една партия няма самочувствието и силата сама да влезе в парламента, то тогава е крайно непочтено и неморално да се прави на орташка кобила. Защото знаем поговорката за орташката кобила. Преди няколко години Синята коалиция бе създадена с цел да печели изборите и да управлява. Тази цел остана неизпълнена. Продължи напрежението между членове и симпатизанти на СДС и ДСБ, загубиха се нови избори. Нещо повече - „Синята коалиция” забрави, че наш основен опонент е БСП, а не ГЕРБ. Апаратчиците и „командирите” на двете партии твърде дълго се опитваха да се „спечелят” или „прекарат” взаимно. И това отблъсна нормалните хора от техните непрестанни интриги. СДС и ДСБ са държат като разведени родители, които биха сключили отново брак, но „по сметка”. А същевременно скандалите помежду им продължават. Дори самият Мартин Димитров не спря да говори за „грешките” на Костов, а от ДСБ много често се държаха високомерно, сякаш са завършили университета в Оксфорд, а не в Долно нанагорнище. Любопитното е, че т.нар. Споразумение не само не ликвидираше проблемите между двете партии, а точно обратното – усилваше вътрешните напрежения, защото практически създаваше нова политическа структура, а не чиста и почтена коалиция.

С кои партии СДС може да състави коалиция преди вота? Или да разчита на самостоятелно явяване на избори?

Ако една партия няма силата и самочувствието сама да влезе в парламента, то „орташкото” спасение е по-скоро признание за нейната слабост. Доминиращата европейска практика е коалиции да се правят след изборите. СДС трябва да започне процес на възраждане, но не отгоре, а отдолу. Не с намирането на поредния „командир”, а с възстановяване на образа си на национално движение за демокрация, което днес има нови цели и приоритети. Всъщност отсега е ясно, че в следващия парламент СДС има всички шансове да участва в управлението на страната. Защото досегашните лидери и на СДС и на ДСБ, поради личните им капризи и недалновидност, направиха така, че вече повече от 10 години не могат да отведат своите партии до управлението на страната.

Кой ще е новият лидер на СДС?

СДС не е командирска, лидерска партия. Такива в България наспорил Господ. СДС беше силен, когато имаше не един, а много лидери – и всеки от тях със своя харизма, със своя политическа физиономия. Членовете на СДС ще изберат своя председател. Но който и да е той най-важното е да не заболее от лидероманския синдром.

Ако СДС остане в историята догодина, кой ще е виновен?

Съдбата на СДС е в ръцете на неговите членове и симпатизанти, но също така и в ръцете на гражданите на България. Евентуалният провал на СДС ще означава победа за партията на бившите български комунисти – БСП. Защото, когато говорим за история, всъщност историята на тези двадесет години е история на сблъсъка между СДС и БСП. И аз не мисля, че българският народ ще допусне политическия символ на демокрацията в България да изчезне, а да остане само символа на пъпната връв с времето на тоталитаризма и комунизма.

Всъщност – умря ли синята идея?

Синята идея, като идея за честна и справедлива демокрация, е безсмъртна. И нека да не я свеждаме и разбираме само като партийна идея. Синята идея е във всеки български гражданин, който цени свободата и демокрацията, европейския и атлантически път на България. Този гражданин може да гласува за различни партии, но синята идея е в него дори и когато сам не съзнава това. През всичките тези години най-добър изразител на синята идея бе именно Съюзът на демократичните сили. А дали така ще продължи да бъде, бъдещето ще покаже. Но бъдещето не трябва да се чака със скръстени ръце.