Началото на края

Тони Николов, kultura.bg

То е вече очевидно, усеща се. Видно е по бруталността на властта, която става все по-безогледна и все по-неадекватна. Видно е по невъзможността й не само да се справи със ситуацията, но и да разбере кой всъщност се е изправил срещу нея. Видно е и по фразеологията от годините на Студената война, с която Сергей Станишев и Лютви Местан ни облъчват от парламентарната трибуна със заклинания за „метеж”, „глобална конспирация” и „подстрекатели”, папагалски преповтаряйки едни и същи спуснати им като „опорни точки” от МВР – протестиращите са „вандали” и „ултраси”.

Трагедията на днешната тройна коалиция е, че тя не може да разбере нито „какво” сама си причини заради Пеевски и Бисеров, заради безогледния си ламтеж да употреби властта за користни цели, нито пък „кой” наистина се изправи срещу нея.

Станишев, Местан и Сидеров продължават да смятат, че „врагът” е ГЕРБ, а някъде в периферията зад него им се привиждат козни на Реформаторския блок, Сорос или някаква „Глобална България”.

Те не могат да повярват, че не скроен заговор, а отвратителните безобразия тъкмо на сегашната власт вдигнаха на крак най-будната част от гражданското общество, начело с „ранобудните студенти”. Че дори на протестите, продължаващи над 150 дни, да има и хора, гласували за ГЕРБ или за реформаторите, не те са водещите, не те задават посоката на гражданското негодувание, прераснало в „морална революция”. Декларацията на „ранобудните студенти”, както и решението на ГЕРБ да свика своя антиправителствен протест не в София, а в Пловдив, го потвърждават. 

Трагична е неспособността на Станишев, Местан и цялото бутафорно правителство на Орешарски да проумеят защо станаха „по-отвратителни” на протестиращите даже от управлението на ГЕРБ с целия му популизъм.

Отговорът е в пълното самозабравяне на тази конкретна власт. В нейното дълбоко убеждение, че тя може да си позволи всичко, щом като и други преди нея са вършили безобразия, записвайки ги в тефтерчета. Оттук и чувството й за пълна безнаказаност (Пеевски, Бисеров) или за тотален „непукизъм” (Михаил Миков), целият този хладен цинизъм, който накара студентите да окупират Университета и да излязат на улицата, увличайки гражданите срещу едно аморално управление.

И, второ, тази власт не се срамува да демонстрира нарастваща бруталност. Спомням си мерките за сигурност в София по време на „възродителния процес”, когато имаше даже вътрешни войски с автомати, както и докараната от провинцията полиция през 1990-1991 г. или 1997 г., но толкова полицаи, колкото видяхме в София на 12 ноември, никога не е имало. Колеги математици изчислиха, че по маршрута за изнизване на „народните избраници” (шпалир в две колони от сградата на БАН до сградата на бившия Партиен дом) е имало около 7000-8000 служители на реда. В същото време по „Пиротска”, „Позитано” и „Стамболийски” всяка вечер се регистрират ксенофобски изстъпления на скинарите, без да има полиция, която да реагира. Нали тя е плътно концентрирана около парламента, в очакването на неговата „окупация” според плана на „разконспирирания метеж”.

Това е скръбният образ на една фалирала политика, но, уви, и на днешна България. Страната, която ни отнеха и ще продължат да оглозгват пред очите ни, ако младите хора не защитят бъдещето си. Страната, в която „млад и успял” човек е само 33-годишният Пеевски, който продължава да преуспява, макар и да не стъпва на работа в парламента. Страната, в която никой не знае „къде” е Христо Бисеров, издирван за данъчни престъпления и Бог знае какво, докато той, изглежда необезпокояван, продължава да живее в собствения си дом. Страната, чийто парламент с новите си решетки все повече заприличва на затвор за строго охранявани престъпници, а както е тръгнало скоро ще бъде въведен и вечерен полицейски част в 22 ч. Страната, в която МВР смята, че е в правото си да издирва по домовете им късно вечер или рано сутрин лидерите на студентския протест за „справка на документите” (в едни други времена тази формула имаше доста злокобен смисъл). Страната, в която млади хора биват бити и влачени по паважа, защото отстояват убежденията си, а снимката на един от тях – на окървавеното лице на студента 4 курс английска филология Александър Попов – обиколи световните медии като образ на бунта на българските студенти срещу несвободата.

Дали Станишев и Местан изобщо виждат това окървавено лице на млада България, дали са им „доложили” за него? Имало ли е по въпроса пиар- или синтактичен анализ вкъщи, или изобщо не им „пука”? Или те си имат готов отговор: на който не му харесва „тяхната” България, да си взима шапката и да емигрира, както казва близкият до тях ректор на УНСС Стати Статев. 

Все по-болезнено става усещането, че управляващите и ние живеем в различни светове, функция на което е и бруталността на полицията, довела до ескалацията на напрежението.

Мислех си за това на 12 ноември зад парламента, когато с просто око се виждаше, че тъкмо спусканите заповеди „от горе” на практика увеличават напрежението. Кому бе потребно да бъдат бити и влачени по земята студенти, да бъдем ритани, включително и аз, от полицията, да влачат момиче, оковано за пейка – срамни сцени, които ще тегнат завинаги над БСП и ДПС, както и над съвестите на техните медийни клакьори, които инак много обичат да се изкарват за жертви.

Основните жертви са „децата на прехода”, този път бити по заповед на неговите архитекти. А истинската жертва е една – майка България във вериги, за която студентите неотдавна се сетиха. След един от сблъсъците зад парламента, недалеч от гроба на Вазов, забелязах да се въргалят на земята два плаката, които „ранобудните” изработиха за 1 ноември, Деня на народните будители. Единият от тях с надпис „История Славяноболгарска” на Паисий Хилендарски бе оцелял, макар и с кални стъпки от полицейски ботуши. Другият, на който на червен фон бе изписано „Вяра” от Никола Вапцаров, бе пострадал и скъсан на парчета. Още една от гримасите на днешната политика, която идва да ни каже нещо. Или да ни покаже, че живеем във време на политическо безумие, за което трудно намираме обяснение.

Питам най-ревностните защитници на това управление, неговите контра или ре-контра адепти: кому бе нужно на 13 ноември в 14,30 часа да блокира с кордон от стотици полицаи и коли на жандармерията мирния протест на преподаватели пред МВР на ул. „Шести септември”, с който те искаха да изкажат моралното си негодувание, че са били бити техни студенти? В кой болен мозък може да се роди мисълта, че някои от най-известните професори в Софийския университет и шепа техни възпитаници ще направят „пробив”, ще застрашат, че даже и ще „превземат” този непристъпен бастион на сигурността? Няма друго разумно обяснение, освен че властта е в плен на панически страх и параноя. А това означава, че тя е вредна за себе си и вредна за другите, което подсказва, че трябва да си отиде. Нещо, което отдавна е формулирано от класик на политическата философия като Бенжамен Констан, който казва, че едно управление губи властта си, след като първо загуби ума си.

Това е началото на края.

Още по темата

13/11/2013 Общество

Ранобудните студенти: Г-н Борисов, не ви чакаме да ни оглавите, а да си тръгнете

13/11/2013 Протести

Полицията пуска на протест срещу лична карта

13/11/2013 Протести

Инструкциите на "Позитано": Казвайте, че битото момче май не е добре с главата

13/11/2013 Протести

Преподаватели питат Йовчев защо полицаите на протеста са анонимни (снимки и видео)

Следете новините ни в GoogleNews