Историята на Гренландия. Защо Тръмп я иска от Дания (видео)

От страница 1. 

На прага на Новия свят
Всъщност до бреговете на Гренландия скандинавци може би са достигали още около 900 г., но никой не е слизал на острова и не се е заселвал там. Така че като изгнаник от Исландия след известна обмяна на аргументи със съседи с оръжие в ръка, Ерик Червения тръгва да търси нова страна за заселване. Вместо да отиде към по-топлите морета и относително цивилизованите земи като Ирландия или Дания, Ерик и неговите събратя по изгнание се впускат в неизвестната част на океана. Някъде между 982 и 986 те откриват земя. Ерик започва там строежа на свое стопанство или ферма. Най-южните и източни части на Гренландия предлагат условия, почти еднакво гостоприемни като тези в Исландия, така че заселниците са оптимистично настроени.

В годината след заселването си, Ерик води няколко експедиции около и вътре в Гренландия, изследвайки страната. След това се връща в Исландия, за да привлече още буйни глави за заселници. Легендата твърди, че той измисля името „Гренландия“, тоест „Зелена земя“ с цел то да звучи привлекателно. За да успее да достигне Исландия и да се върне жив оттам, явно законният срок на изгнанието му междувременно е изтекъл. Ерик тръгва за втори път към Гренландия начело на седемстотин души с двайсетина малки кораба. Достига с близо половината. Морето взима своите жертви. Европейското присъствие на тази негостоприемна суша в близост до Америка е факт.

През следващите десетина години още три малки флотилии се насочват от Исландия към Гренландия. Самоуверените, нетърпящи никаква власт преселници намират дори исландското анархистично общество за тввърде ограничаващо. Създадени са три зони на поселение – южното и източното в съседство, както и по-отдалеченото западно. Основани са над 600 отделни жилища, като общото скандинавско население се колебае между 2000 и 10 000 души. Ако втората цифра е по-близо до истината, това вероятно означава, че Ерик е привлякъл хора не само от Исландия, но и от Фарьорските, та даже и от Хебридските острови. Скандинавците влизат в първите си контакти с напълно чуждите им инуити и ескимоси, които ловуват по бреговете и в замръзналата вътрешност на острова. Инуитският устно предаван фолклор също е запазил разкази за тези срещи, украсени по подобаващ начин с чудеса и фантастични детайли.

Северният кръст
Още сред първите заселници има християни, както свидетелстват запазените дървени разпятия, откривани в останките на първите гренландски погребения. Тъй като християните имат нужда от ръкоположени свещеници, те търсят контакт с църковната йерархия в Исландия, Норвегия и далечна Германия. Формално погледнато, първите енориаши на малката църква в Братахлид (имота на Ерик) са под далечната власт на бременския архиепископ. В 1118 г. гренландските християни изпращат Ейнар Сокасон да моли норвежкия крал Сигурд Кръстоносеца да назначи епископ на Гренландия.

Първият епископ на Гренландия се нарича Арналд. Ръкоположен е през 1126 г. и е изпратен към самотното си паство насред мразовития океан на борда на кралски кораб, пренасящ стоки, писма и хора. Добрият епископ умира в Гренландия и е погребан в църквата в Гардар. Католическата епархия в Гренландия овладява много ферми и повечето жители на страната стават лични васали на епископите. Разбира се, това не важи за инуитите, които продължават най-често да следват собствените си вярвания в духове.

Винланд и Маркланд: американската експедиция
Около 1000 година Лейф Ериксон решава да продължи към сушата, от която идват инуитите. Първоначално убеждава възрастния си баща Ерик да потегли с него, но старият човек пада от коня по време на подготовката за път и приема това като лоша поличба, така че остава у дома. По-късно Ерик Червения ще умре в епидемия. Както са вярвали недопокръстените скандинавци, човек не може да избяга от съдбата си. През последните си години Ерик е пътувал няколко пъти между Исландия и Гренландия, създавайки редовни контакти между двата острова. Станал е господар на най-отдалечената европейска колония още преди началото на Кръстоносните походи. Синът му ще го надмине.

Може би следвайки напътствията на инуитски водачи или на самотния исландски авантюрист Бярни Херюлвсон, Лейф Ериксон и неговите екипажи достигат устието на р. Свети Лаврентий и бреговете на Нови Брунсвик в днешна Канада. Там те основават няколко поселища и скоро се оказват в контакт с местните индиански племена – не само инуити, но вероятно и прадеди на микмаките, които и до днес могат да бъдат открити в тази канадска провинция. Скандинавците наричат местното население „скрелинги“. Единственото безспорно потвърждение за успеха на скандинавците да достигнат Америките е днешният археологически комплекс Анс о Медоус в нови Брунсвик. Там Лейф Ериксон се опитва да повтори успеха на баща си. Част от Бафинова земя в Канада получава скандинавското име Маркланд.

В Норвегия са западени рунически надгробни надписи, свидетелстващи, че отделни авантюристи са успели не само да достигнат Винланд, но и да се върнат в Европа. Така например Хоненският камък от Нордерхов, Норвегия съдържа думите: „... от Винланд през леда...“

Около 1010 г. Торфин Карсевни с екипаж от 160 души достига Винланд от Исландия. Той обикаля част от крайбрежието на материка и се спуска толкова на юг по американското атлантическо крайбрежие, че стига до място, където през зимата не пада сняг – може би по бреговете на Вирджиния или дори Северна Каролина, където след векове англичаните ще основат свои колонии. Лейф, Торфин, Торстейн Ериксон и свързаните с тях жени Гудрид и Фрейдис Ериксдотир правят опит да се заселят в новооткритата обширна страна, но постепенно са изтласкани от бреговете ѝ след серия нападения на враждебните местни жители – „скрелингите“ или прадедите на индианците микмак. Кратката авантюра по канадските брегове е и първото исторически засвидетелствано присъствие на християни в Америка. Впечатленията на оцелелите скандинавци е за огромна територия с дълбоки гори, плодородна и пълна с дивеч и риба. Още в края на XI в. откъслечна информация за най-далечните западни пътешествия на гренландските авантюристи достига до хрониста Адам от Бремен, който включва описание на откритите „северни острови“ в своята история.

Краят на средновековната колония
През 1261-1262 г. поради тежък глад Гренландия и Исландия едновременно приемат върховната власт на норвежкия крал Хаакон IV срещу няколко корабни това ръж. Такъв е бедславният край на свободната исландска общност. Хаакон изгражда нещо като колониална империя в северните морета, стараейки се да задържи под своя власт Хебридите, Фарьорите, Оркни, Съдърленд на шотландския бряг и остров Ман. Гренландия и Исландия не са от особено значение за краля, но ценените в двора му исландци стават важна част от свитата му. Малобройното скандинавско население в Гренландия попада под търговска зависимост от Норвегия. На ханзейските кораби от Германия и Холандия е наложена забрана да пътуват до далечния остров. Изглежда, че основният контакт с Европа е ставал два пъти годишно при редовния курс на два кралски норвежки кораба до Гренландия.

В 1378 г. умира тогавашният епископ на Гренландия и наследникът му отказва да замине за суровия остров. Той назначава свой викарий и не спира да изисква дължимия църковен десятък.

В 1397 г. датската кралица Маргарете I наследява едновремнно троновете на Швеция и Норвегия. Следва сключването на Калмарската уния, в която трите кралства запазват своите институции и формална независимост, но имат общ монарх. Унията ще се запази до 20-те години на XVI в. През този период норвежките колонии в западните морета са прехвърлени към датската корона – така е сложен край на последните останки от някога мощното норвежко присъствие в Северно море и Ледовития океан. Гренландия се оказва датска колония и това се оказва пагубно за средновековните скандинавски поселища на острова, тъй като датските крале нямат никакъв интерес към поддържането на това незначително владение. Отминали са времената, когато в Гренландия са функционирали дори манастири.

С влошаването на климата от ок. 1350 г. нататък, при неизвестен ефект на европейската бубонна чума от 1346-1351 върху местното население и при постепенното си пренебрегване от датските власти, гренландските колонии започват да губят население. Гладът, конфликти с инуитите и простата емиграция обратно към Европа водят до края на срледновековната колония на острова. В 1406, когато на Балканите бушуват османската гражданска война и въстанието на българските царски синове Константин и Фружин, е засвидетелствано пристигането на последния кралски кораб, както и последната християнска сватба на острова. Около 1420 г. датският картограф Клаудиус Клавус посещава все още не напълно изоставената Гренландия с частен търговски кораб. Най-късно към 1500 г., когато Константинопол вече е османски, а маврите са прогонени от Испания, около началото на Великите географски открития в по-топли морета, в Гренландия вече не живее нито един бял човек. Страната отново принадлежи само на малобройните инуитски ловци и отново увеличаващия се дивеч. Бреговете на изоставения остров спорадично са наблюдавани от заблудени или любопитни датски екипажи през 30-те години на XVI в. Британски съдове, търсещи северозападен път през ледовете към Азия, достигат Гренландия през 1585, но не заварват бяло население.

Знаели ли са Колумб и Веспучи за Гренландия и Винланд?
Италианските късносредновековни карти на Галванеус Флама от 1345 и на Фра’ Мауро от 1450 показват западни острови далеч от Исландия. Картата на Галванеус нарича единия от тези острови „Маркалада“ – име, което прилича на скандинавското название Маркланд, с което някога авторите на сагите за Лейф Ериксон са наричали част от Винланд или територията отвъд Гренландия. Картата на Фра’ Мауро директно споменава „Гроланда“. Тоест бъдещите откриватели на Новия свят Колумб и Веспучи са имали откъде да черпят знания за съществуването на суша отвъд Атлантическия океан. Най-вероятно италианските картографи са почерпили информацията си от латинските хроники на Адам от Бремен, който още ок. 1075 е описал на латински част от историята на плаванията на откриватели като Ерик Червения и сина му Лейф.

През XIV-XV в., незабелязано от скандинавците, културата на инуитските ловци в Гренландия се изменя. Културата Туле, която се ориентира все повече към китоловство, измества по-старите ловци. Междувременно застудяването на Северния ледовит океан и слизането на айсбергите на юг затруднява връзките на последните поколения гренландски скандинавци с Европа.

Завръщането на датчаните 
За разлика от Гренландия, Исландия така и не е изоставена от скандинавците. През XVII в. Дания, която има самочувствието на някогашна велика сила, както и на най-старата запазена монархия в Европа, се включва в колониалната експанзия на европейските морски сили. Вирджинските карибски острови за известно време стават датска колония и там се развива производство на захарна тръстика. Датски екипажи участват в търсенето на северозападен маршрут покрай Канада към Азия. Датските крале си припомнят номиналния суверенитет над Гренландия – още повече със задълбочаването на унията между Норвегия и Дания и окончателното, формално прехвърляне на норвежките претенции над западните острови към датската корона през 1537. Междувременно в Дания и останалите северни кралства е започнала и протестантската Реформация.

През 1605-1607 три последователни датски експедиции отново достигат полузабравения остров. Те не успяват да установят база на брега и напразно търсят следи от старите колонисти. Това не пречи на датската монархия да прибави бяла мечка към герба си в знак на подновени претненции към Гренландия през 1660 г. Китоловни кораби от Норвегия все по-често приближават острова на видимо разстояние в търсене на плячка.

През 1721 г. пастор ханс Егеде и неговата Бергенска гренландска компания полбучават одобрението на крал Фредерик IV да възстановят датската власт над Гренландия, ако могат, да открият местните жители на острова и да ги покръстят в лутеранската версия на християнството. През 1724 са покръстени няколко инуити. Новата колония е мъчена от скорбут поради липса на витамини. Холандски капер напада и изгаря голям датски склад с китова мас. В резултат Бергенската компания фалира. Нов опит за колонизация през 1728-1730 приключва заради фаталната комбинация от скорбут и вътрешни дрязги, прераснали в бунт.

През 1733 нова протестантска мисия на Моравските братя с одобрението на датската корона се заема с конверсията на инуитското население в християнството. Но европейците донасят със себе си шарка, която избива значителен процент от ловците на острова. Това не спира ентусиазма на датските търговци и власти, така че през следващите години новото селище Нуук се разширява и се образуват редица нови бази. Датчаните пристигат сериозно, решени да донесат цивилизация сред ледовете. Бойни кораби охраняват нововъзникващите селища от опитите за пиратство на британски и холандски капери. Препитанието на новите колонисти започва да звиси основно от китоловния занаят, тъй като китовата мас се превръща в стратегическа стока. Датското правителство си дава сметка, че нарастващото население от европейски преселници и оцелели инуити не може да се прехранва със земеделие, както и че повечето от полезните изкопаеми на острова са практически недостъпни с наличната технология. Първият опит за организиране на редовна китоловна флотилия е от 1782 г.

Чест прави на датските власти, че между 1782 и 1797 с нарочен указ забраняват опитите за урбанизация на живота на инуитите, които са оставени да живеят по своя традиционен начин като ловци и събирачи.

През 1814 Дания и Норвегия са наказани заради съюза си с победения Наполеон. Унията между двете скандинавски кралства е скъсана, като Норвегия преминава под контрола на Швеция. Гренландия, Исландия и Фарьорите обаче твърдо остават под датска власт и докато в самата Дания кралският абсолютизъм е отслабен, то в колониите контролът остава изцяло у администрацията и търговските компании под върховенството на монархията.

Между 1857 и 1912 отделните селища в Гренландия формират местни съвети, които раззпределят оскъдните бюджетни постъпления. В 1912, когато Балканският съюз влиза във война с Османската империя, датското министерството на вътрешните работи поема контрола над острова от служителите на краля.

В 1917, по време на Първата световна война, Съединените щати за първи път повдигат въпроса за суверенитета над цяла Гренландия. Тъй като островът е огромен, Америка предявява частични претенции въз основа на посещенията от нейни граждани, арктически изследователи. Спорът е уреден с продажбата на датските Вирджински острови. Въпреки доктрината „Мънро“, скпоред която САЩ следва да са хегемон в Западното полукълбо и да не допускат присъствие на европейски сили, Дания и Великобритания запазват връзките си съответно с Гренландия и Канада. През 1931 отново възстановилата независимостта си Норвегия повдига въпроса за суверенитета над Гренландия, но постига бързо споразумение с Дания.

Втората световна война:
американски протекторат и метеорологична война
В началото на 1940 г. нацистка Германия окупира Дания и Норвегия, заплашвайки да разшири войната си срещу Великобритания в Северно море и Ледовития океан. Британците отговарят с незабавна окупация на Исландия, за да предпазят базата си в Скапа Флоу. През 1941 г. Съединените щати сключват юридичесдки съмнително, но ловко споразумение с датския посланик във Вашингтон Хенрик де Кауфман, формално от името на крал Кристиан X, който се намира под нацистко наблюдение в Копенхаген. По силата на това споразумение Гренландия става американски протекторат и тъй като към този момент САЩ все още са в мир с Райха, германските власти не реагират... поне не официално.

Всъщност още от 1939 г. в Северно море и Ледовития океан е започнала така наречената „война за времето“ или „метеорологична война“. Един от най-важните военни ресурси в тези опасни води е метеорологичната информация, така че контролът над всяка, дори най-отдалечена геологическа или метеорологична станция и радиоапарат могат да дадат превес на германските или британските съдове, мълчаливо ловуващи в студените северни води. Модифицирани и въоръжени рибарски и търговски съдове започват да служат като плаващи метеорологични станции от 1940. На пусти, оспорвани или рядко посещавани скали и носове из островите Шпицберген, както и в Гренландия, та даже и на отдалечени точки по северноамериканските брегове Германия се опитва да си присвои или да построи малки форпостове, осигуряващи качествена информация за промените на времето. Великобритания, Канада и Щатите не могат да позволят това и при почти пълна тишина този малко известен дял от Втората световна се разразява сред снеговете и айсбергите. Немците успяват да стигнат Гренландия и имат няколко престрелки с местната брегова охрана. Въпреки капитулацията на Дания пред Германия, гренландците не смятат, че са длъжни да приемат германските мародери на своя територия. С откритото влизане на Щатите във войната в края на 1941 страните се избистрят и нацистките опити за контрол над метеорологичната инфармация и отделни опорни пунктове из ледените морета са превъзмогнати. Разбира се, отделен остава въпросът за постоянното, тихо и фатално присъствие на германските подводници – винаги там, където никой не ги очаква. Но към 1944 нито една база на гренландска земя не остава под германски контрол. През 1945 с края на Втората световна датският контрол над Гренландия е възстановен.

Следвоенна Гренландия
През Студената война САЩ подновявят предложението си да купят Гренландия и през 1951 постигат ново споразумение с Дания, според което военновременната американска база Туле в Гренландия става постоянна. През десеткилетията датското и американското правителство поддържат приятелско разбирателство по всички въпроси, свързани с базата, до степен това да доведе до напрежение сред населението на големия остров заради изискването няколко инуитски семейства да продадат домовете си за разширение на базата. Отделно, инциденти с радиоактивно замърсяване и дори с една изгубена поради падане на пренасящия я самолет водородна бомба от 1968 са систематично потулвани както от датските, така и от американските власти.

Гренландското население е системно насърчавано да се заселва в столицата Нуук и в дргите относително урбанизирани точки на острова. Сред инуитското население промяната на живота се приема трудно и броят на умствени заболювания, депресии и самоубийства расте. От 1979 г. насам местната изпълнителна власт или „Наалаккерсуисут“ е превърната в реално действаща местна автономия. Гренландия официално е самоуправляваща се общност под датската корона. По липса на външнополитическа иницитива и минимална представеност на гренландското население в датския парламент, Гренландия въпреки желанието на мнозинството си жители става част от общия европейски пазар. Датската власт обаче все още е икономически изгодна за гренландското население, тъй като част от местния бюджет се дотира от данъците на самата Дания. Същевременно, като датска територия, островът дава и стратегически достъп на Европейския съюз до Северния полюс: факт, който надали убягва на заинтересованите страни като САЩ и Русия. 

Американските претенции
Съединените щати се интересуват от Гренландия още от 1867, непосредствено слред края на собствената си Гражданска война. Темата на няколко пъти е повдигана пред сената и Конгреса, но официални сондажи за закупуване на Гренландия по подобие на Аляска са поставяни през 1917 и 2019. Непосредствено преди инаугурацията си през януари 2025 г. 47-ият президент на Щатите Доналд Тръмп едновременно и с шокиращ език заяви, че Америка ще се опита да придобие контрол както над Гренландия, така и над Панамския канал, за да си осигури повече сигурност. Естествено, тези славесни жестикулации не повишиха доверието на Дания и Гренландия към Америка.

Войната на бутилките
Не всички войни в историята на Дания и нейния огромен остров са кървави. Симпатичната Война за уискито или Война на бутилките е териториален спор, протекъл между Дания и Гренландия, от една страна, и Канада от друга. Оспорваната територия е малкият, необитаем и стратегически незначителен остров Ханс. Между 1973 и 2022 г. при всяко преминаване покрай острова датската брегова охрана издига своя флаг и оставя бутилка водка за канадските си колеги. Канадският патрул възпитано сменя датското знаме с канадско и оставя бутилка канадско уиски на милостта на „врага“. През 2022 г., веднага след началото на пълномащабната руска инвазия в Украйна, Дания и Канада се споразумяха за взаимен суверенитет над островчето, за да дадат пример как се уреждат подобни въпроси между цивилизовани нации. Днес половината от остров Ханс принадлежи на Гренландия, а другата – на най-близката канадска територия Нунавут. 



Ако видеото ви е харесало, абонирайте се за канала ни в YouTube и ни подкрепете!

Следете новините ни в GoogleNews