От Видин до кралския дворец в Мароко: историята на един от спасените български евреи

На 10 март 2018 г. България отбелязва 75-ата годишнина от спасението на българските евреи. Дни преди Деня на спасението един от оцелелите от Холокоста - учителят по математика Аврам Папаро (81 г.), разказа пред OFFNews спомените си от онова време.

"Знаеше се, че отиваме в Полша. Мина един барабанчик през Калето, разсилен в кметството, децата тичахме след него. Каза, че трябва да се приготвят пет килограма на човек – провизии, че ще заминат всички евреи. Не обясняваха защо. Закон за защита на нацията. Можеш ли да протестираш", пита днес Аврам Папаро.

В първите месеци на онази 1943 г. видинските евреи не знаели за лагерите на смъртта. Имали смътна представа, че нещо лошо се случва в Европа. Но мислили, че ги изселват от България, за да работят в Полша.

Полицаите обаче знаели. „Един мустакат, много интересен полицай, предложи на родителите ми да ме осинови. „Вий там, където отивате, не се знае дали ще се върнете, обаче тоя, малкия ми го оставете. Аз ще го гледам като мое дете“, спомня си Папаро. Те отказали.

Майката на Аврам ушила торби от чаршафи, приготвила сухари, чорапи за себе си, съпруга си Яко и трите им деца – Рафаел, Естер и Аврам. Но никога не събрала багажа им в тях. Товарните влакове с открити вагони, които трябвало да тръгнат в нощта на 9-и срещу 10 март с около 8 000 евреи от стара България по пътя към газовите камери, останали празни на гарите. На 4 март обаче тръгнали вагоните, откарали около 12 хил. евреи от Западна Тракия и Македония - окупираните от Германия части от Гърция и Югославия, които Берлин е предоставил за администриране на България.

През пролетта на 43-а Папаро е шестгодишно дете. Роден е през август 1936 г. във Видин, но животът му го отвежда първо в София – където завършва средното и висшето си математическо образование – след това – в Рабат, Казабланка, където преподава и отново се връща в родната България. Пенсионира се на 60 г. като учител в столичната 7-ма гимназия, но продължава да преподава частни уроци. Приключва и с тях, когато е на 80, но не си дава почивка от активната си работа в помощ на Организацията на евреите в България „Шалом“.

Срещу евреите

През 1940 г. се приема Закон за защита на нацията. Той е публикуван в Държавен вестник и влиза в сила през януари 1941 г. С него, наред с останалото, се отнемат множество права на евреите у нас.

„По този закон се отнемат не много права, а почти всички права на евреите“, казва 81-годишният днес Аврам Папаро и изрежда ограниченията: не могат да работят държавна служба, не могат да бъдат адвокати, митничари, нямат право да се женят за българи, да имат друговерци за прислуга. Впоследствие на евреите се налагат огромни имотни данъци, мъжете от 18 г. нагоре пък са вземани всяко лято в трудови лагери.

Лагерите

Бащата на Аврам – Яко, е в трудов лагер всяко лято от 1941 г. до 1944 г. включително.

След 9 септември 1944 г. някои казваха, че тези лета са били ужасни, други – че не са били ужасни. Каква е истината? „Не е вярно нито едното, нито другото“, казва Папаро и вади вече пожълтели снимки, на които се вижда баща му – облечен в хубава българска военна униформа.

„Лятото на 1941 г. Ето баща ми в Церово, ето палатките. Облечени са в красиви български военни дрехи, с ботуши, с колани.“ На друга снимка се вижда група, дошла от Видин. На трета – „моят чичо, сестра ми, брат ми – идваме на гости в неделя, за да видим баща ми“.

Българите се отнасяли добре, пускали евреите в събота и неделя, докато германците не наложили друго.

„Един ден минава група от посолството на Германия, след което изпращат телеграма на Иван Попов (министър на външните работи по това време – бел. ред.), до неговата квартира на ул. „Дрян“ в кв. Княжево: „Какви са тия безобразия? Евреите да бъдат с хубави военни български дрехи? С колани и хубави ботуши? Как може да ги пускате в събота и неделя в отпуски? Те не заслужават това, те са кучета“.

Положението на евреите започва да се влошава. От 42-ра до 44-та те отново са в лагери, но „няма и помен от хубавите дрехи и храна“. Започват побоища, наказания.

През 1944 г. баща му е в лагера в Белене, където има около 700 евреи, а Аврам има ясен спомен от завръщането му у дома няколко дни преди 9 септември.

„Дойде въшлясал, отслабнал, с някакви шумове в ушите. Разказваше ни, че ако някой се провини в нещо, фелдфебелът го наказва да стои потопен до шията във водата в блатно място близо до брега. През лятото водата е топла, не е неприятна, обаче има пиявици и започват да те смучат.“

Следва на стр. 2