Quantcast

Шанти, шанти (пътуване в Индия)

Стоян Фълджийски Последна промяна на 05 февруари 2014 в 15:30 8782 1

Седящият Буда

Снимка Стоян Фълджийски

„За да има топлина,
слънцето трябва да протегне лъчите си.
За да има красота,
чувствата трябва да обагрят
тленните отломки на битието и
да му вдъхнат живот”.
Николай Гроздински

„Everything happens the way it does for the best”.
Ravi Thakur

 

ЧАСТ ПЪРВА
ДОЛИНАТА ПАРВАТИ

„В Дели е супер, по-късно хващаме автобуса”.

Годината е 2013, а това са думите от телеграфното съобщение, което изпращам на майка и татко на 29 септември, за тяхно спокойствие, че сме пристигнали по живо, по здраво в Индия. Страната е огромна, без да проверявам географския атлас, вероятно по-голяма от цяла Европа - необятна, както щях да науча по-късно.

Първи редове

Вече сме в Манали (Manali) ... Едри гарги с лъскави черни пера, досущ косите на индийците, кръжат и пеят около върховете на боровете, а двама местни с чалми искат да ме запознаят със своята кобра. „Може би по-късно”, отпращам ги смело.

Но какво се случи преди да се озовем в това планинско градче, което е и основната ни база за опознаване на щата Химачал Парадеш (Himachal Paradesh) и индийските Хималаи.

Пристигнахме в Дели малко след зазоряване и сред сутрешните занимания на града се добрахме до Guest House Hare Rama, Main Bazaar, Pahar Ganj. Полетът беше много удобен, направо луксозен. Ивана, стюардеса от съседна Македония, много ни хареса и не спираше да пълни чашите ни, носейки ги често и по много, също както сръчна баварка сервира халбите по време на Oktoberfest. Резултата ще спестя на тези редове, които пиша без претенции, в опит да споделя поне част от изживяното с моите близки и далечни приятели.

Та Hare Rama бе мястото, което ни посрещна първо в Индия. Лимонов чай с джинджифил и мед, черен, ментов, още чайове и напитки украсяваха масата ни на спокойната й и просторна тераса. Е, чашите не бяха от финия китайски тънкостенен порцелан, който сме виждали да поднася прислугата на изтънчените островитяни, по време на разполагането им по тези земи, а по-скоро обикновени, очукани, фабрично сторени, но пък на кой му пука.

Pahar Ganj, мисля, се води туристическо място - така поне сподели представилата се за корпоративния адвокат на BMW Индия млада изкусителна жена по пижама на закуска в Манали, но на мен ми се стори доста автентичен квартал на Дели. Търговци, пазарлъци, врява, народ и движение, украсявано от разнообразни клаксонови мелодии.

Останахме една нощ, усмихнати от посрещането, без да бързаме за никъде. Направихме и една разходка, посещавайки Jantar Mantar и Connaught Place, за повече не ни се бъхтеше. Индия е на всеки ъгъл и не е необходимо да фукнеш като турист да се запознаваш с Дели. И без това една ли ще ти стигнат силите, че хич не е малко. И така до късния следобед на 30 септември, когато взехме автобуса за Манали. Имаше проблем с изолацията на двигателя, ние пътувахме най-отзад, петима, гърбовете и всички задни части се изпържиха, а в опитите за леко охлаждане на ада, ледената струйка въздух от климатика смразяваше гърдите и корема. Това удоволствие продължи 16 часа.

Болестта

Лъч светлина. Последните около два дни бях като в мрак. Треска. Загуба на разум, тялото безпомощно, но често изхвърля натрупващата се и изчерпваща силите му амалгама от паразити и бактерии. Минутите минават като часове, а часовете на свой ред като минути. Илюзията за сън е често прекъсвана от отводняване в тоалетната, което пък е последвано от изгълтване на литри хидратиращи прахчета, че да не изчезна съвсем. Въпреки това загубата на течности печели съревнованието и изтощава още повече, а непрекъсната температура от 39,40°С просто ме довършва. Първото усещане след трудните две нощи е металният вкус в устата и въобще цялото тяло. Вчера посетих и местната болница, проби кръв и отпадъчни води, диагноза е ясна, антибиотик, та третата нощ беше спокойна.

Денят започва с ново посещение на болницата за получаване на резултати от проверката за коремен тиф и на разрешение за включване в трека, за който сме дошли. Новините са добри и малко прибързано, но лакомо се черпя с омлет с домати и кашкавал от як, поднесени с препечен черен хляб. След хапването отивам на приказки с Радж, служител в местната агенция за планини и живот на открито, много любезен и мил. Той, заедно с Камен и Никята, ме подкрепяха в болницата, а сега ме черпи ментов чай и интернет, където споделям на бързо с Любчо отминалото и предстоящото. Това е кажи речи първият и последен досег с комуникационните технологии и България. Новините - когато се приберем. За вечеря по-кротко – варени картофи (със сол).

Подготовка за експедицията

Многократно подреждане и пренареждане на багажа. Каишките и коланите нагоре надолу и все нещо не е баш най-удобно. Нищо особено този ден, почивка на терасата и продължаване на лечението. Чувствам се много по-добре, ще се тръгва за планината и туй то!

Трекът ни включва седем нощувки и изкачване през долината на река Парвати, прохода Пин-Парвати, три нощувки в долината на река Пин (Национален парк), две нощувки в долината на река Спити (Spiti), в столицата й Каза (Kaza). Спити е тибетската част на индийските Хималаи, с важни за будизма манастири и села. Оттам се прибираме с джип до Манали.

Лагер 1: Пулга, около 2500м …

Рано сутринта, всъщност въобще не толкова рано, последно затягане на раниците. Porridge в ресторантчето до моста (Old Manali Bridge), натоварване на джипа и хайде към долината Парвати. Парвати е индуистка богиня, жена на Лорд Шива, може би не единствената, тепърва ще се запознавам с тази история. Дъщеря на Химаван, бог на планините и персонификация на Хималаите, та името й е свързано с планината и означава нещо като „нейно дете”. Ударението е на първото „а”.

Експедицията ни включва 21 човека. Ние петимата (Надето, Никята, Иво, Камен и аз), Саран, местен водач от селцето Вашищ (Vashisht), Карма и Радж (кухня) и 13 непалци по джапанки или гумени ботуши, найлон за шалте и прокъсано одеало за завивка. Това са нашите носачи. Целта ни е планинския проход Пин-Парвати, около 5400м, но няма еднозначни данни (Pin-Parvati Pass).

Носачите и кухнята отпрашват направо към Лагер 1 в Пулга (Pulga). Ние пък спираме по пътя. Първата отбивка е до селцето Нагар (Naggar). Посещаваме къщата музей на Николай Рьорих. Дървената къща с опасваща я веранда, храм и прохладни градини, е кацнала на гористия планински склон, а долу в нозете й, на завоя на пътя, досами пропастта два вертикални пръта и едно платнище създават дом за група бедняци, клекнали дребни около нищото. Гледат го вторачено и мълчаливо сякаш само то съществува на „белия” свят. Сянката и светлината, цветното и черно-бялото, си играят навсякъде в Индия - земя на контрастите.

Контрасти виждаме и във великолепните картини на руснака. Това, което човешките сетива долавят непосредствено в планината и въобще природата рядко може да се улови от обектива или друг инструмент за спомени. В картините на Рьорих обаче има нещо вълшебно, което събужда позадрямалата наша чувствителност за живота, точно както това правят планинските върхове и изкуството. Прекрасни! От Кимура научавам, че преди около година е имало изложба на негови картини в София. Включително живи писма от кореспонденцията му с Людмила Живкова. Блазе на посетилите я.

В Нагар има и „замък”. Красива и масивна постройка от дърво и камък. Бил е дом на царя на Кулу (Kullu). Вероятно Кулу е било някакво царство, а днес е нещо като нашето област.

Следваща отбивка е Маникаран (Manikaran). Село свещено хем за индусите, хем за сикхите, та храмове много и за всеки. Минерални извори и бани, тесни пазарски улици с всякакви стоки, много от тях дрънкулки. Ако имаш сетивност за тези неща усещаш духовното на мястото, аз нищо не усетих този път, но не такъв беше случаят с част от моите спътници. Хвала! Пътят от Маникаран до Пулга тръгва направо нагоре по планинския склон и след около час меко возещият Шевролет ни стоварва над Лагер 1. Той е недалеч от края на пътя за автомобили, досами строящата се язовирна стена на Пулга. Вечерята е много вкусна и след чая се отправяме към палатките.

Полевата ни кухня е оборудвана с всичко необходимо, енергията е керосин. Храната и средствата за готвене се носят в два огромни метални сандъка. Видели са не една експедиция и вероятно тежат страшно много. Другият багаж се носи в денкове.

Лагер 2: Кир Ганга, 2900 м, или нашия първи ден в долината ...


След закуска поемаме нагоре по планинската пътека. По пътя си срещаме ученици, село, храмове, внушителни водопади и сковани дървено-найлонови навеси, където можеш да изпиеш един чай. В селцето Нактан (Naktan) правим първа кратка пауза на сянка. Денят е слънчев, а слънцето силно. Досами пътя расте много индийски коноп, чийто аромат витае във въздуха и ни съпътства в изкачването, крави сладко преживят растенията. Районът е известен с производството на хашиш, като в долините наоколо се разпорежда японската, руската, индийската и италианската мафия. Изброявам ги по спомен. Районът е и много посещаван от израелтяни, наши връстници. Дали идват да отпускат от задължителната военна служба и запаси не знам, но са много и си почиват истински, нещо като продължителен Шабат.

Изкачваме се стръмно нагоре през гора и пристигаме в Кир Ганга (Kir Ganga). Това е нашият Лагер 2. Кир Ганга е „селце”, настанило се на планинска ливада на около 2900 м, има около 12 покрива, предлага се храна, чай, легло, гледка към скалисти склонове и водопади, кръжащи орли. Постройките се разделят от една улица, пътека, едноетажни и много просторни. Одая с широки миндери или направо килими на пода, много светлина, ниски масички привлича пътешественика. Да седнеш и да посрещаш гости.

Малко след края на правата улица, по нагоре по ливадата, се намира и минералният извор. Свещен е на Саду (Sadu, Sadhu), последователите на Шива, които взимат тук своята свещена баня, наред с всички посетители на селцето. Мястото е много е известно именно покрай Шива, който е медитирал тук. До извора има и храм.

Удоволствието от горещата вода и изправената пред теб планина е всичко, което човек може да пожелае, ако се случи да има последно желание.
Температура при лягане 19°С
Температура при ставане 8°С


Лагер 3: Тунда буч, 3435 м


Продължаваме изкачването нагоре към Лагер 3. Пътеката следва гористия скат на долината, а от другата страна на реката се е изправила масивна скална стена, с височина около 600м. Грамади и чукари оформят красивата и корона. Водопади падат от праговете й украсявайки с дъги и водни пари. На носа на единия чукар спокойно излегнала се лъвица зорко следи пътя на пътешествениците, тръгнали из нейната долина.

Ливадата, на която седя в момента, много напомня на дома. Носи се аромат на мащерка и бял равнец. Събувам се и щъкам бос наляво надясно, полъхът поема прашеца на билките, който изпълва въздуха наоколо. Какво щастие за обонянието и стъпалата.

По пътя все още срещаме хора, но не много. Пастири, работници от hydro projects, носачи ...

Вечерята днес ще е тибетска, изглежда умопомрачително вкусно и в крайна сметка отново ще пируваме благодарение на силните гърбове и крака на носачите. Може би един ред за тях и техните усилия. Това е, което правят, радостни са, че имат работа, през деня са мълчаливи, вечер приказливи. Не знам как разпределят кой какво да носи, стори ми се, че има някаква ротация, някаква йерархия, то няма и как да бъде другояче. Днес се посмяхме малко заедно. Бяха поспрели под едни иглолистни, скъсали няколко клонки и почивайки си хапваха червеникавите им плодове. Загледах ги, а Карма ми подаде да опитам. Настоятелно ми обясни, че трябва да изплюя костилката. Плодчето беше много вкусно, а те се забавляваха докато смучех и плюех, явно по различен от приетия начин. По-късно Надето определи иглолистното като тис и обяви, че плодовете му са отровни. Може би, затова моментът с костилката е важен, а може и Надето да е объркала нещо в познанията си по дендрология, знае ли човек?
Температура при лягане 12°С
Температура при ставане 5°С

Лагер 4: Такур Куан, 3640 м

Продължаваме все по-нагоре. Днес излизаме от гористия пояс и срещаме само един човек. Може би това е последният друг човек в долината. Зимата наближава и хората вече са слезли в по-ниското и се готвят за снеговете. Днес прекосяваме реката с тролей. Една желязна щайга с четири ролки и две стоманени въжета. Кучетата, които тръгнаха с нас от Кир Ганга, Томи и Мишка, отпрашват нагоре по течението да търсят брод.

Долината Парвати е вълшебна. Слънцето я огрява целодневно, а всеки нов голям завой разкрива нови красоти. В общи линии правим по един завой на ден. На северозападната стена на връх Кулу Айгер, 5664м, (Kullu Eiger) виждам вторите пазители на долината. Три скални човешки фигури, подредени е редица, кацнали на почти отвесната стена на върха.

Срещу нас отново е изправена стена, но този път без видими водопади. Лагерът ни е устроен около няколко малки поточета, които ще ни снабдят с вода за вечерята и чая. Карма отново царува над котлоните. Вечерята днес е ориз с дал. Представям си как оставам в Индия още около шест месеца, като част от тях прекарвам в семейството му, изкарвайки един курс по готвене. Супер обикновени продукти, необикновен вкус. Евтино и вкусно. Ето такъв ресторант искам в София. Карма няма нищо против това предложение, хем и добавка към зимния му бюджет. Да де, ама трябва да се прибера, че да довършим работа, която ни остава за годината, а и без това къде ще отварям ресторант в София.

Томи се присъединява към нас малко по-нагоре по пътеката. Мишка пристига в лагера на свечеряване - героиня.
Температура при лягане 9°С
Температура при ставане 3,5°С

Лагер 5: Ури Тач, 3960 м

Всъщност установяваме се малко по-нагоре, че на Ури Тач е мърляво и нямаподходяща вода. „Тач” означава място за овчари, те наскоро бяха слезли със стадата си, а вятърът не беше още понесъл оставените от тях ненужнотии. Днес духа много, почти през цялото време. Изкачваме се плавно, отново следвайки пътя на Парвати, скалните стени с водопади, заснежените планински върхове, които също започват да се откриват и добавят към панорамата на похода ни. Гледаме картата и с плаха сигурност установяваме кой кой е. Много от тях просто нямат имена. „No name peak”, отговаря често Саран. Много са красиви и величествени. Лагерът ни се намира до една камара от натрупани скални блокове, които образуват пещерен лабиринт, през който се провираме тръгвайки малко нагоре да аклиматизираме и посъберем дърва. Иво е голям фен на огъня. Вчера размени с носачите тютюн срещу няколко клона и поизпече малко луканка, покрай светлинката. Днес пък нещо не се случва със запалването, та срещу още малко тютюн спазарява керосин и огнището лумва. Лошо само, че клекът и горивото започват да отделят едни плътен пушек, който хич не ми е вкусен, та се отдалечавам към кухнята. По пътя срещам Никята, с когото се скатаваме в една скална хралупа, на завет, и изпращаме последната светлина на деня.

Та, тръгваме малко нагоре, следвайки едно, после второ ребро и полягаме на слънце на 4105 м, с просторен поглед навътре в долината, накъдето продължаваме утре. В края на утрешния ден ще достигнем кажи речи края й, а след преспиване се отправяме към базовия лагер, от където в други ден ще гоним нашия мечтан проход. И този лагер не се разминава без скален пазител. Този път това е глава, приличаща много на човешка, но може и да е на по-митично създание, че окото е твърде назад. Прилича много на сфинкса на Синеморец.

Всички се надяваме времето да задържи. Днес научавам и няколко основни думи на хинди: сурия – слънце, надии – река, паани – вода, пахар – планина, шубра три – лека нощ.

Скоро ще залезе, а залезе ли става студено. За вечеря ще има паста, но вероятно Карма ще ни изненада с още нещо. Всички сме добре, Никята малко го наболява ухото, но с масаж и топлина го лекува и засега няма влошаване. Само този вятър дето не иска да спре.


„Хайлайтът” на деня е мостът на Пандавите (Pandu Bridge). Легендата разказва, че някога е имало един огромен камък, който незнайно как днес е от две части, разположени от двете страни на островръхо ребро. От всяка страна тече река, а тези грамади помагат да я пресечем. При изкачването на първата има малка каменна стълбичка, а спускането е доста стръмно. При втората частта със стълбичката е на слизане. Скалата е почти отвесна, около 6м, та затова човешката стъпаловидна намеса. Историята на Пандавите е много интересна, разказана както научих в санскритския епос Махабхарата, така че приятно четене. Известно място е този мост.

Пред очите ни природа, навсякъде. Образуват се облаци, реки, въздухът е зареден с отрицателни йони и здравословна вибрация. Ако се сетиш да отвориш сетивата си, няма да сбъркаш. Историята, която разказват тези планини, е предназначена да ни помогне да преодолеем егото, да осъзнаем вътрешната си цел и да се отъждествим с нея. Позволя ни да живеем мига, да припознаем себе си с живота, да бъдем. И всичко това на тепсия.

Температура при лягане 60°С

Температура при ставане 30°С

Лагер 6: Манталай, 4215м

Ето ни в последния лагер преди базовия, откъдето ще прехвърлим прохода. Манталай е езеро, което през деня има вода, а нощем, когато ледниците стегнат и водата спре своя полет по скалните стени, потъва в земята и всъщност разполагаме с няколко вади неподвижна вода. Манталай е краят на долината, следващият завой спира в стената на скалните масиви, като нашият път отбива малко преди това, между две канари.

Преди картините от деня, нека споделя за вечерята снощи. Казвам, че Карма е вълшебник, споменавам го доста често, но не споделям подробности нито за момосите, нито за далове с ориз, нито за десертите. Е, дойде време за малко от кухнята. Та, закусихме porridge с плодове и мед и палачинки, на обяд превъзходен ябълков пай, а за вечеря ... Паста с доматен сос, ама издържан до последния детайл, до нея настанен „пататник”, чинията завършва със сотирани грах, морков и зелен фасул, ама не като нашия, а онзи, на който французите казват арико вер (haricots verts). За десерт диня. На 4215м и то я изрязал като кошничка, а вътре ситни кубчета плод. Абе, Карма!

Та езерото го няма много, много. За сметка на това не липсват заблатени участъци, което се усеща с повече от едно от сетивата. Земята е мека, торфена, влажна. Палатките ще издържат, но това, което ни притеснява е времето. Ако успеем с прохода, вероятно ще е на косъм. Облаците са все повече, от все по-рано и от все повече посоки. Затваря ни!

В долината вече няма никой, сами сме, заедно с Парвати, плахата надежда, че времето ще задържи още малко и планината ще ни пусне отвъд, в долината Пин. Днес дръпваме около 250 м във височина, но изминаваме голямо линейно разстояние. Реката се разлива широко, широко, сякаш не сме във високопланинска долина, а в някоя равнина. Водата следва своите плавни и широки завои, по бреговете й бял пясък, който те приканва за поседнеш без припряност и да съзерцаваш заобикалящата те природа. А тук само тя царува. Иначе казано, тронът е зает от едно състояние, някъде между земното и другото, което опасно опиянява и освобождава човек от затлачващите го ум и мисли.

Днес минаваме и покрай храм на Шива. Високо е и пътниците имат нужда от упование и сила. Преди всичко се събуват обувките. В храма се влиза по часовниковата стрелка, удря се камбаната, казва се молитвата. Вярващите поставят монета върху Лингама, като мисля за благовестие монетата трябва да остане на каменната повърхност. От петнадесетина опита остават монетките на Саран, Никята и един, двама носачи. Дали това не означава, че Шива е решил друго за нас, друго от преминаването на прохода.

Един - двама от непалците кашлят лошо, Надето също побухва. Другите изглеждаме в добро здраве, а мислите ни са насочени единствено към настоящата надпревара с времето. Може би няма какво толкова да го мислим.

Часът е около 17.30 и времето не е обещаващо. 20°С и вали, демек започва да става студено, с вероятност да го обърне на сняг. Не ни остава друго освен да се шегуваме, с дърпане на пръсти и хвърляне на ориз, че да разчетем какво време ни чака на сутринта. Всичко е в ръцете на Шива, Парвати, Природата, знам ли и аз. Знаем пътя на обратно, което не означава, че ни се поема по него. Както казва Саран, не ни остава друго, освен да изчакаме сутринта. Но вместо с така очакваното слънце, се събуждаме снежни. Разговори, мнения, преценка. Решението е взето. Слизаме.

Температура при лягане 2°С
Температура при ставане 0°С

Лагер 7: Обратно в Такур Куан

По план този лагер трябваше да е базовият, но ето, че планината се затвори за нас. Времето и така се разваляше, а през нощта падна снегът. С него и осъмваме и нещата стават набързо ясни. Какво ли си мисли всеки от нас?

За себе си мога да кажа, че приемам ситуацията с индийско спокойствие. В крайна сметка, състоянието, което между другите се е настанило особено удобно в съзнанието ми е това на смирение. Смирение пред величието, което ни заобикаля и съпътства през последните дни, което ни дава толкова много. Е, дойде време и да вземе нещо. Шива и Парвати явно бяха решили Пин-Парвати да бъде тяхната любовна люлка, където да посрещнат зимата.

Така проходът остава непознат за нас, поне до следващия път.

За малко не успяваме. Но как оценяваме успеха, какво означава той за нас, какво ни носи, какво го обуславя, от какво зависи щастието ни?
Наистина, нашата цел беше проходът, но всички бяхме наясно, че може и да не успеем. Всичко наоколо е толкова живо, че ако човек е отворил сетивата и сърцето си изобилието от вдъхновение и изживяване следва да задоволи и най-изтънчения вкус.

Но какво си мислят другите?


Приятелите бяха взели решение да забавим с няколко дена началото на трека, за да се изчака моето възстановяване. Тези два дена изоставане в графика, при положение, че всички други обстоятелства бяха сработили, ни костваха преминаването на планината. Но аз мисля, че взимайки решението, те са били съзнателни за възможните последици и не са, ако, допълнително разочаровани, че именно това забавяне е било решаващо за „успеха”. Тази съзнателност предполага и тяхната готовност за приемане на проявлението на, да кажем, съдбата, което ни споходи. Въпреки това мисля, че в очите напират сълзи.
Температура при лягане 50°С
Температура при ставане 40°С

Лагер 8: Обратно в Кир Ганга

Миналата нощ на Такур Куан валя дъжд. Това означава, че горе е паднал още сняг и може би е по-добре, че тръгнахме надолу, а не останахме да чакаме евентуално подобряване на времето, в лагера ни на Манталай. Което също беше вариант. Слизането ни отнема около шест часа, като първата половина вали дъжд, който поне беше спрял за малко на закуска. През втората половина пък ходим в доста кал. Беше допълнително разкаляно и от пасящите в района животни. Днес срещаме доста хора. Последните дни бяхме съвсем сами сред величествения простор, което чувство трудно мога да опиша.

„Нашата” долина, макар и описана дори в свещените книги, не е толкова популярна сред туристите, а в тази част от година е останала съвсем безлюдна и можем в пълна сила да поемем от магията и енергията на това магично място, където вибрацията в доста по-висока от тази в нашия град и ако й позволиш и не се съпротивляваш, се настанява в съзнанието ти и в крайна сметка започваш да разбираш, че си жив.

Пропускаме възможността да преминем от една природа и култура в друга, в стил „old school”, пеша по оста долина – проход – долина, но слизайки обратно в Манали ще се прехвърлим в тибетската част на Индия с джип и все пак ще посетим и долината на река Спити. Но за това по-късно.
Иначе Кир Ганга ни посреща, както ни беше изпратила преди няколко дена. Свещена баня отново за всеки. Когато паднат снеговете обаче, всеки ден след 15 октомври това може да се случи, единствени посетители оставаха Саду и Бабите, които дърпаха чилуми и просветляваха съзнанието си.

Тази последна вечер в долината оставаме да преспим по мърлявите килими на ресторантчето Lonely Planet. Палатките са хванали не малко влага и не ни е много до тях. Пространството на ресторантчето предлага и печка на дърва, която след известни усилия започва да гори и отделя топлината за всички нас. По килимите има и двама испанци, които са останали немили-недраги в началото на долината, тъй като никой не се беше съгласил да ги води нагоре в този период на годината. Слизайки по напред днес, Камен успява да види и два модела маймуни, едни по-големи и едни по-малки. Да ме прощават биолозите.

Обратно към Манали

Времето навън е чудесно и сядаме на чай и закуска. Днес слизаме обратно в Пулга, а оттам към Манали. Денят е и начало на седемдневния празник Дюшера (Dussehra). Рама убива демона Равана, за да си върне любимата Сита. За повече можете да зачете санскритски епос Рамаяна, който разказва тяхната история. Големи празненства са, индийците се гиздят, слизат по градовете, празнуват. Закусваме бавно, под лъчите на яркото слънце и лека полека започваме своето спускане от планината.

Шофьорът кара доста бързо и изгледите са за ранно следобедно пристигане в Манали, което да ни позволи лежерен следобед на терасата на Guest House Manalsu. Нашата база в града. Уви, на околовръстното на Кулу има задръстване, което ни забавя с около час и малко. Човек не трябва да си прави планове в колко ще пристигне, път е. Това важи с пълна сила за Индия. Страна, където разстоянията се определят не в километри, а във време. А то почти не съществува, има основно пространство. Велико!

До нови срещи прекрасна Парвати.

 

За десерт, нека ви запозная с Карма (отляво на снимката, по средата е Радж)и неговия bread pudding. Невероятна вкусотия!

Купичката се намазва с ги, ако няма, тогава с масло.

Добавяме кашу, бели едри стафиди и накъсано мекото на хляба, не на трохи, а на ситни парченца.

В чаша смесваме прясно мляко със захар.

Бавно и внимателно заливаме съдържанието на купичката.

Важно! Заливаме толкова, колкото хлябът може да поеме, да не вземе да плувне всичко в мляко.

Купичката се закрива с алуминиево фолио и се пече на слаб огън около 5, 10 минути.

Сервира се студен.

Следва продължение ...

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22.02 2014 в 09:37

Много интересен материал, благодаря!